Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (26)

II

Карълайн стана и потъна навътре в къщата. Докато я нямаше, Стийв отиде до хладилника да провери за кока-кола. В основното отделение имаха само диетична, но в отделението за зеленчуци мярна нещо приблизително в същия оттенък на червеното като кутия кола.

Миг по-късно Карълайн се прокрадна зад гърба му.

— Стийв, това е…

— Чакай малко — прекъсна я той, втренчен в отделението за зеленчуци. — Това сърце ли е?

„Кутия кола определено не е.“

Карълайн дълго не отговори.

— Моля?

— В този плик тук. В хладилника. Сърце ли е? Сърце на човек? Като че в хладилника ти има човешко сърце, Карълайн.

— Ъъъ… не. Тоест да, сърце е. Но не е човешко. Кравешко е. На бик. Дейвид щеше да готви ордьовър за един гост, но на него му се наложи да отмени гостуването.

— А, не. — Стийв се обърна. — Не може да е от бик, прекалено е дребно… А!

До Карълайн бе застанала руса жена, която Стийв не бе видял досега. Три деца, бледни и безмълвни, се бяха прилепили до кръста й. По шията на едното от тях, момченце, имаше грамадни лилави синини. Челото на момичето до него бе прорязано дълбоко.

Стийв коленичи пред децата.

— Деца, добре ли сте? Да ви… боли нещо? — Той посегна да докосне ямата в черепа на момичето. То се сви и се дръпна.

— Те говорят само с майка си — обясни Карълайн. — Стийв, това е Рейчъл.

— Баси и шантавата работа. Какво е станало с главата на момичето, по дяволите?

— Ъм, злополука. Падна. От колелото. — А после изшътка: — Нищо не казвай, Стийв! Ще я смутиш.

— А момчето?

— Футбол — отвърна най-сериозно Карълайн. Момчето надникна иззад кръста на майка си и леко кимна.

— Хммм. — Той посочи Рейчъл. — Ами тя? Не говори английски?

— Не говори — потвърди Карълайн. Двете с Рейчъл си поговориха на някакъв леко напевен език. Звучеше като незаконната рожба на виетнамския от бой на котараци.

— Какво прави тук тогава?

— Рейчъл я бива по тайните — отвърна Карълайн, вдигна телефонната слушалка на госпожа Макгиликъти и я постави на кухненската маса. — Все още искаш да ти оправя неприятностите със закона, нали така?

Стийв погледна сърцето в отделението за зеленчуци, отвори уста, а после я затвори така, че зъбите му изтракаха, и захлопна вратата на хладилника.

— Да, ако обичаш.

— Тогава нека се чува високо. — Карълайн посочи телефонната слушалка.

— Какво?

— Та всички да чуват.

— А… Разбира се! — Той поогледа телефонната слушалка, а после натисна копчето на високоговорителя.

— А сега й задействай указателя.

— Какво?

— Където им казваш име и те ти дават номера.

Стийв набра три цифри.

— Град? — изрече механичен глас.

— Вашингтон.

— Раздел?

— Телефонен номератор на Белия дом.

Стийв вдигна вежда.

Машината забърбори номерата. Когато попита Карълайн дали иска да я свърже срещу допълнителна такса от петдесет цента, Карълайн отвърна „да“. Телефонистката вдигна на третото позвъняване.

— Казвам се Карълайн — представи се тя. — Бих искала да ме свържете с президента.

— Фамилията ви, ако обичате?

Карълайн намръщи чело.

— Не знам точно. Има ли значение?

Телефонистката отвърна с досада:

— Съжалявам, госпожо. Президентът в момента не е на разположение. Ако искате да оставите съобщение, ще се погрижа да…

С мен той ще разговаря — заяви Карълайн. — Подгответе се да удостоверите истинността на това. Днешната парола е „гръм“.

— А! — възкликна телефонистката. — Изчакайте. Ще ви свържа.

— Да не би да е Сопаски? — Стийв си спомни какво му бе разказал Ъруин.

— Какво?

— Фамилията ти. Да не би да е Сопаски?

Карълайн се позамисли.

— Всъщност да, това ми звучи…

От слушалката прокънтя мъжки глас:

— Тук сержант Дейвис. Паролата, моля.

Карълайн посочи с пръст Рейчъл и вдигна озадачено вежди. Рейчъл привика с жест момиченце в изпоцапана сива лятна рокля. Детето й подшушна нещо на ухо. Рейчъл го предаде на Карълайн на онзи напевен език.

— Паролата е „мечка 723 върви 33744 призори“ — преведе Карълайн.

— Изчакайте, моля. — Чу се звук от набиране на клавиатура. Миг по-късно мъжът се обади. — Ще ви свържа с кабинета на господин Хаман.

Стийв се замисли и после се облещи.

— С началника на кабинета?!

— Шшт! — изшътка му Карълайн.

За около минута увиснаха в нищото — в слушалката не звучеше нито музика, нито съобщения на запис, само тишина. А после един глас произнесе:

— Тук Брайън Хаман.

„Ти бъзикаш ли се с мен?!“ Той вдъхна, като с всички сили се стараеше да запази спокойния си вид. Не беше сигурен, но подозираше, че се справя много скапано с тая работа.

— Господин Хаман, нужно ми е да ме свържете с президента — каза Карълайн. — Хиляди благодарности.

— Боя се, че това не е възможно, госпожо, ъъъ… — Последва щракане на компютърна клавиатура. — Карълайн. Президентът е на съвещание. Има ли нещо, което аз…

— Изведете го от съвещанието.

Отсреща замлъкнаха продължително. Стийв подозираше, че на мъжа просто му е трудно да повярва на ушите си. Съчувстваше му. Карълайн му отпусна малко време.

— Госпожо, на този свят има точно трима души, упълномощени да използват паролата, която ми съобщихте току-що, и случайно аз зная, че вие не сте сред тях. А сега, ако не ми кажете точно коя сте и откъде разполагате с тези пароли, ви очакват изключително сериозни неприятности. При всички случаи по-далече по веригата вие няма да бъдете допусната. — По линията се чу леко изщракване.

— Мисля, че проследяват обаждането — заяви Стийв и му се стори, че забележката му е ценна.

— Тихо! — сряза го Карълайн и се обърна към Рейчъл. Двете проведоха разговор. Звученето му напомняше на Стийв за препирня между тропически птички. — Господин Хаман, моля, извинете ме за безцеремонността. Изглеждате порядъчен човек, но нямам време. Знам къде е бил президентът в нощта на 28 март 1993 година. Знам защо Алисън Мейджърс в днешно време така си трае. Имам достъп дори до снимки. Ако след една минута не разговарям със самия президент, ще затворя. Следващото ми обаждане ще бъде до „Вашингтон Пост“.

Последва кратка пауза, може би две секунди. Хаман не си направи труда да блокира звука, просто остави слушалката. Стийв чу как врата се удари в стената. Последва кратка тишина, далечна суматоха. После чу Хаман да казва „Изнесете се. Веднага. Стаята ни трябва“. После се чу как се затвори врата, и след това:

— Президентът на телефона.

„Охо! — помисли си Стийв. — Това не го чуваш всеки ден!“

Отхапа от канеленото си рулце. Третото. „Вярно си ги бива.“

Карълайн се усмихна.

— Как сте, господин президент? Извинете ме за наглостта, но се боя, че обстоятелствата са необичайни. Името ми е Карълайн Сопаски.

Последва продължително мълчание.

— Боя се, че не…

— Баща ми се казва Адам Блек.

Мълчанието този път се проточи много дълго.

— Бихте ли повторили, моля?

Тя повтори.

Нова пауза, този път по-кратка.

— Има много мъже на име…

— Да, но моят баща е онзи Адам Блек, споменат в папката, която ви чакаше на бюрото ви в деня, в който поехте поста. Жълтеникавият документ, написан от господин Картър, мисля? Спомняте ли си го?

— Спомням си го — отвърна президентът с отпаднал глас.

— Отлично. Очаквах, че може и да си спомняте. Бихте ли желали да разберете какво се е случило с единицата военновъздушно оборудване с номер 11 807-А1, отпечатан с шаблон отстрани? Мога да ви кажа съвсем точно. Аз бях там.

Президентът издаде хриплива въздишка.

— Разбирам. — Едва говореше. — Аз… Тоест, доколкото бях разбрал, по договореност съществуваше условие да не се допуска никакъв контакт между…

Карълайн се изсмя.

— Така ли му викате? „Договореност“? Ужасно велико от ваша страна, не е ли така? Доколкото аз си го спомням, баща ми каза на господин Картър да се погрижи повече да не му досаждат. Господин Картър му отвърна, че с удоволствие ще се погрижи за това и непременно да му се обади пак, ако може да помогне с нещо. Баща ми каза, че ще се обадим. И сега аз се обаждам. Адам Блек би бил много благодарен, ако му помогнете малко. С една дребна услуга.

— Услуга?

— Да. Доколкото разбирам, вие имате правото да помилвате престъпници. Права ли съм?

— Имам…

— Отлично. Ще ви изпратя подробностите. Благодаря ви, господин пр…

— Ако обичате, госпожо… Мога ли… мога ли да ви попитам от какъв характер е престъплението?

Карълайн дълго не отговори. А когато най-сетне се обади, заговори по-студено:

— Защо това да има значение?

— Това, ъъъ, би могло да има отношение към…

Карълайн въздъхна.

— На въпросния човек все още не са му предявили обвинения, но ми казват, че е само въпрос на време. Инцидентът се върти около убийството на полицай. Вероятно е също да има и съпътстващи обвинения — влизане с взлом, обир, неща от подобен характер. А, да, и бягство също. Вчера той напусна затвора без разрешение. Има и загинали. Предполагам, че и това влиза в престъпленията?

Президентът, бивш редактор на харвардския „Правен преглед“, се съгласи, че сигурно влиза.

— Но ние сме загрижени главно за обвинението, по което го грози смъртно наказание.

— Смъртно наказание — повтори президентът с безизразен глас.

— Да. — Карълайн се поумълча. — Но ако това облекчава болката от ужилването, случайно знам, че обвиненият човек е напълно невинен. Знам го с абсолютна сигурност.

— Как, ако мога да попитам?

— Защото убиецът на детектив Майнър съм аз — отвърна Карълайн. — Господин Ходжсън присъстваше, но… изобщо не подозираше, че се случва нещо подобно. Ако оставим настрана правната страна на нещата, той е напълно невинен.

— Разбирам — каза най-сетне президентът. — Но дори и да е така, госпожо Сопаски, политически това би могло да бъде много…

— Доколкото разбирам, когато сте поели поста, наред с другото са ви информирали и за една папка с кодово име Студен дом. Папката беше поръбена с червени и сини райета. Беше дебела около два пръста и направо пращеше от неполучили отговор въпроси. Права ли съм?

Президентът не промълви много дълго.

— Как е възможно да знаете за това? — изсъска той.

Карълайн се засмя.

— Боя се, че това ще е поредният въпрос, останал без отговор — каза тя и намигна на Рейчъл. — Добавете го и него в папката, а? Но е факт, че го зная, господин президент. И ако прочетете папката Студен дом, ще добиете някаква представа на какво е способен баща ми. Мога да ви уверя от личен опит, че той е човек, когото не ви трябва да ядосвате. Искам само да подпишете един лист. Смятам за твърде невероятно този факт някога да бъде разгласен публично, ако това има значение за вас.

Малко по-късно президентът, който не беше глупак, отвърна:

— Много добре.

— Благодаря ви! Ще се погрижа да уведомя Баща ми, че сте проявили голяма отзивчивост.

— Много сте любезна. Госпожо Сопаски, нашата администрация много би желала да влезе в диалог с баща ви. Бихме могли да…

— Съжалявам, господин президент. Боя се, че това е невъзможно.

— Но… — заекна президентът.

— Но има още нещичко, което бихте могли да сторите за мен. Кога е следващото ви изявление пред пресата?

Последва пауза. На заден план някой каза „Утре сутринта“. Президентът повтори:

— Утре сутринта, мисля.

Карълайн го обмисли.

— Съжалявам, не е достатъчно скоро. Уредете изявление за тази вечер.

— Боя се, че това не е…

— Това не беше молба — прекъсна го тя с леден тон.

Отсреща последва продължително мълчание. Стийв се взираше в нея с увиснало чене.

— Много добре — каза кротко президентът.

— Добре. Когато произнасяте речта, искам да кажете нещо заради мен. Кажете, ммм… их, знам ли. Кажете „за миналите дни“. Смятате ли, че бихте могли да го включите в забележките си, без да предизвикате твърде много повдигане на вежди?

— Бих могъл, предполагам — отвърна бавно президентът. — Мога ли да попитам защо?

— Защото през следващите няколко минути по някое време на лицето, което предстои да помилвате, ще му хрумне, че ммммможе би разговарям просто с човек, който наподобява вашия говор. Когато ви види да казвате „за миналите дни“ на живо по телевизията, това силно ще спомогне тези съмнения да бъдат разсеяни.

— Разбирам. Предполагам, че може да се уреди.

— Отлично! — възкликна Карълайн. — Благодаря ви, господин президент. Това е всичко.

И затвори.