Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (28)

I

На другата сутрин, около десет часа̀, Стийв нагази тичешком сред буренака покрай Шосе 78, забави крачка и спря. Пределно ясно си спомняше полицейските си снимки, излъчени по Си Ен Ен, и се престори на крайно заинтересован от нещо в гората, докато приближаващата кола отмина. Беше хладна, сива утрин, тъкмо да потичаш.

Щом заобиколи и последния завой, пред очите му изникна Гарисън Оукс — на половин миля от него, малко по-надолу по хълма. На вид не беше нищо особено. Към двайсетина къщи, наредени в спретнати редици покрай главния път. Три второстепенни пътища се отклоняваха от него, и трите без изход. Някакъв тип бе излязъл да си коси ливадката. Прозяв.

Инстинктите на крадец на Стийв моментално се събудиха. Къщите ставаха, макар и да си падаха малко нещо скромни, но паркираните пред тях коли бяха реликви на изчезване — „Кътлас Сюприйм“ от 1977, син датсун, та дори и комби. „Произвеждат ли ги още въобще?“ Бе открил едно добро практическо правило — щом някой пич има толкова пари, че да ги пръска за нова кола, значи му стигат и за електронни джаджи, бижута за жената и прочие нещица, дето можеш да ги заложиш. Бе открил, че важи и обратното.

„Не — помисли си той. — Няма нищо за крадене тука.“

Разбира се, това не беше обир като обир. Наред с другото, никога преди не беше носил пистолет. Карълайн не се бе сетила да подсигури и кобур, но двайсетина минути, прекарани в гаража на госпожа Макгиликъти, оправиха работата. „Как въобще човечеството я е карало без изолирбанд?“ — питаше се той. Саморъчно стъкменият кобур не го притесняваше, но мисълта за пистолета тлееше в подсъзнанието му. Докато се движеше, край нозете му пърхаха сухи листа, отронили се надолу от отвесната пропаст вляво от него.

Когато стигна на стотина крачки от табелата на селището, той забави ход до спокойна крачка, а после откопча мобилния телефон на госпожа Макгиликъти от ластика на анцуга си и набра номер 1 от бързото набиране — „Вкъщи“. Номер две беше някоя си Кати. Под номер три беше записано погребално бюро. Другите пет не бяха заети. Малко му дожаля за госпожа Макгиликъти.

Карълайн вдигна още след първото позвъняване.

— Стийв?

— Да.

— Къде си?

— На около петдесетина крачки оттам — каза той и пак окачи телефона на кръста си. Госпожа Макгиликъти имаше и блутут слушалка, която откри неразопакована в кутията. Сега беше закачена на ухото му. Между нея и пистолета се чувстваше като нинджа от мола, който се преструва на таен агент.

— Добре. Започни, като стигнеш до входа, трябва да навлезеш постепенно. Ако усетиш нещо необичайно, завий обратно и се върни по същия път.

— Разбрах — каза той и когато подмина табелата на Гарисън Оукс, я пипна. — Влязох.

— Усещаш ли нещо? — Щрак.

— Не, нищо. — Две, три крачки. Хрумна му да я попита дали е сигурна, че всичко това не съществува само в главата й. После погледна надолу. Асфалтът под нозете му бе потъмнял от засъхнала кръв. Много кръв. Въпросът заглъхна на устните му.

— Колко навътре влезе? — Щрак.

— Към двайсетина крачки.

— Добре — каза тя безстрастно. — Значи у теб тригер няма. В противен случай вече щеше да си го усетил. — Щрак.

— Щом казваш. Ей, какво е това щракане, дето постоянно го чувам?

— Маргарет си играе със запалката си. — Карълайн подвикна нещо сърдито. Щракането престана. — Да виждаш нещо необичайно? — Гласът й бе напрегнат.

— Дворът на оня тип на ъгъла е целият обрасъл с глухарчета — рече Стийв. — Същинска епидемия.

— Питам някой наблюдава ли те? Или нещо подобно? — Говореше доста любезно, но думите й звучаха като скърцане със зъби.

Стийв, доволен, че й лази по нервите, пусна усмивка, която Буда не би одобрил.

— Не. Някакъв тип си коси ливадата. Само него виждам.

— А кучета?

— Няма. А, чакай… има едно. — Дълбоко в сенките на нечия веранда се забелязваше силует. И очи, вперени в него.

— Как изглежда?

— Бая големичко… Към трийсет и пет — четирийсет кила? Шарено, на черни, бели и бежови петна. Как се казваше тая порода? Май че бернски зененхунд.

— С едно синьо и едно кафяво око ли е?

— Не се вижда… Чакай. — Кучето стана и се премести на слънце. — Да. Откъде знаеш?

— Тейн — произнесе едва чуто Карълайн.

— Какво?

— Кучето се казва Тейн — каза тя. — Той е господарят.

— Какво е той?

— Господарят на глутницата. Онова, което наричат… Няма значение. Алфа-мъжкарят. Какво прави той?

— Излиза на двора — отвърна Стийв. Сети се за Пийти и махна: — Ей, приятел!

— Ти луд ли си?! Не му привличай вниманието, Стийв!

— Защо? Защо не?

Карълайн въздъхна.

— Довери ми се, моля те! Не обръщай внимание на кучето. Недей да обръщаш внимание на всички кучета, които виждаш. — Пак скърцаше със зъби.

— Добре — каза Стийв, що-годе дружелюбно, и продължи да върви. След няколко крачки се намери пред друг нечий двор, този път на червена тухлена къща със странна архитектура, с украсена с дърворезба двойна входна врата и помръкнали прозорци. Изглеждаше му много позната, макар и да не си спомняше някога, преди да е идвал тук.

Зененхундът го последва. Излая само веднъж. В отговор друго куче, дебело гонче, изтърча в тръс иззад къщата, притича към Стийв на смешните си набити краченца и задейства алармата — направо се заливаше от лай.

„Бая мощно гърло вади за такъв дребосък“ — помисли си Стийв.

Лаят стигна и до ушите на Карълайн.

— Това гонче ли е?

— Да.

Стийв забърза малко крачка с надеждата, че кучетата ще го оставят на мира, като излезе от двора им. Но те го последваха, като гончето продължи да лае с изненадващия си баритонов лай, а Тейн бе вперил в него леденосиньото си око.

— Други виждаш ли?

На Стийв никак не му се искаше да откъсва очи от двата му непосредствени проблема, но долови настоятелност в гласа й и погледна към отсрещната страна на улицата. Малко по-напред двойка лабрадор ретривъри, черен и жълт, подтичваха редом. „Тези вървят в крак с мен.“ Косата на тила му настръхна. Някакво движение привлече погледа му. Пред очите му една доста дребна немска овчарка се появи на билото на хълма отпред. Щом го видя, тя излая веднъж.

— Да — каза Стийв. — Още три. Много кучета има в тоя квартал.

— Само три?

— Да. Значи общо пет.

— Доколко навътре си влязъл?

— Почти една пряка. Приближавам първите кръстовища. — Той се подвоуми. — Известни ли са тия кучета с това, че… хапят?

— Почти никога.

— Почти никога?

— Като стигнеш кръстовището, извести ме. Ще видим как се държат тогава.

Стийв продължи да върви. Тейн и гончето обаче продължиха да вървят редом с него. Слава Богу, гончето млъкна, щом излязоха извън територията му. Лабрадорите продължиха да вървят редом с него от другата страна на улицата.

Вече стигна при стареца, който си косеше двора. Той беше към шейсетте, сигурно пенсионер, с бейзболна шапка и работни ботуши.

— Ваши ли са тези кучета? — провикна се Стийв, забравил за миг, че е беглец, който не бива да привлича внимание към себе си.

Старецът махна.

— Ей, приятел, може ли да си прибереш кучето, ако обичаш?

Старецът сбръчка лице, объркан, и допря длан до ухото си. „Не те чувам!“ Не спря косачката.

— Можете ли. Да си приберете. КУЧЕТО! — подвикна Стийв по-силно.

Старецът пак тръсна глава, усмихна се и посочи шумната косачка.

— Задник — измърмори Стийв. Сега крачеше много бавно. Шумът на косачката поутихна, когато старецът тръгна към далечния край на двора. Кучетата го следваха в неговото темпо, едно към едно.

— Какво каза?

— Нищо, няма значение. Почти стигнах. Добре, вече съм на кръстовището.

— Изчакай там малко. Какво правят кучетата?

— Ъъъ… Двата лабрадора са изтичали при немската овчарка. Присламчило се е и още едно, някаква черно-бяла порода, средна големина. Това нещо като кучета пазачи ли са?

— Не точно в този смисъл, който влагаш. Опитай се да направиш две крачки напред.

Стийв направи. Реакцията бе незабавна и яростна. От пасивно наблюдение трите кучета пред него минаха към фронтална атака и се втурнаха към него с лай. В същото време големият зененхунд скочи и се вкопчи в ръката на Стийв. Гончето заби зъби в езика на маратонката „Рийбок“ на сина на госпожа Макгиликъти.

— Аааа! — изпищя Стийв колкото от болка, толкова и от изненада. Болката обаче дойде след секунда. Тейн, зененхундът, бе забил зъби в дясната ръка на Стийв над лакътя. Сега увисна там, всичките му 40 килограма се увесиха на трицепса. Стийв го заръчка яростно с лакът, като бясно опитваше с лява ръка да му отпусне челюстите. Кафявото око на кучето се извъртя към него, изпълнено с тъмен бяс. Кръвта на Стийв оцапа бялата козина по муцуната му.

— Какво стана? — попита Карълайн. — Стийв?

Той тъкмо беше напреднал донякъде с откъртването на зененхунда от себе си, когато другите три нападнаха. Жълтият лабрадор го захапа под левия лакът. Черният се лепна за левия му глезен. Овчарката атакува лявата му задна буза, но захапа най-вече трикото на анцуга му. Тя взе да лашка глава напред-назад. Стийв чу как трикото се раздра и усети по гъза си хладен есенен полъх.

— Стийв? Стийв, отговори ми! Какво става? Кучетата ли, Стийв?

„Кучетата възнамеряват да ме убият.“ Тази мисъл предизвика рязък прилив на адреналин. Той се гърчеше, извърташе и се мъчеше да се отръска от тях, но те висяха по него като коледни играчки. Залитна нататък, откъдето бе дошъл, като истерично се мъчеше да се сети кое ли ще свърши работа и ще ги убеди да го пуснат. Всичко това се случваше в безмълвие. Кучетата вече не лаеха, защото устата им бяха пълни. Болката още не беше толкова мъчителна, че да усеща нужда пак да нададе крясък. Единственият звук беше бръмченето на косачката. Той направи още една крачка. Гончето пусна обувката му и захапа ахилесовото му сухожилие. Болката го събори на колене, а може и да се беше препънал. Зененхундът пусна дясната му ръка и го заръфа по ухото, по скалпа, по лицето.

Стийв заудря на сляпо с десница. Сега крещеше.

— Край — реши Карълайн. — Пращам подкрепленията.