Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (46)

II

Щом Дженифър си отиде, Карълайн слезе долу в баните. Те бяха общи и се ползваха и от двата пола, но в момента там нямаше никого. Тя напълни една вана с гореща вода и се изкъпа, стана и се подсуши.

Взе чиста хавлия, за да я облече, погледна я и я окачи обратно. Напълни ваната втори път. Дори и сега усещаше неговата мръсотия по себе си. Затършува в шкафа, намери много корава четка и разяждащ сапун за отмиване на катран и определени токсини и се търка с тях, докато кожата й се ожули, търка до кръв. Спря едва когато се усети, че ридае. После се стегна и се избърса за втори път.

Докато се обличаше, влезе Рейчъл и я погледна състрадателно.

— Здравей — каза тя. — Крепиш ли се?

— Доста добре. Защо? — Тя се зае да си повдигне косата.

— Аз, ъъъ… нали знаеш. Чух. — Рейчъл дойде и сложи ръка на рамото й. — Ако искаш да наминеш по-късно, ние с Алисия можем да…

Карълайн сведе поглед към ръката на Рейчъл.

— Благодаря, но съм добре — каза тя. — Наистина. Нищо работа.

— Ъъъ… добре. Щом казваш. Но ако размислиш…

— Много си мила. — Гласът й прозвуча малко като гласа на Дейвид. Никоя от тях не го осъзна, но ръката на Рейчъл се отпусна надолу.

— Добре — каза пак Рейчъл.

Карълайн се запъти по коридора обратно към стаята си. По пътя се размина с Дейвид и Бащата в коридора. И двамата бяха покрити от глава до пети с бронирани костюми и се потяха.

Бащата като че не я забеляза, но Дейвид й се ухили и на бузите му цъфнаха двете трапчинки.

— Здравей, Карълайн.

В отговор тя му кимна безизразно.

— Здравей, Дейвид.

Той й намигна.

Карълайн изобщо не реагира.

Щом влезе в стаята си, тя затвори вратата и я заключи. Не губи повече време да мисли за Дейвид. Вярно, че той за пръв път я убиваше, но и преди й бе причинявал болка и тя бе оцелявала. Такъв бе нейният свят и тя се бе приспособила.

Вместо това се зае да чисти. Беше си чистница по природа, а след случилото се стаята й бе обърната с краката нагоре. Стиснала зъби, първо нареди книгите по рафтовете, после изправи писалището и изстърга кръвта. Писалката „Монблан“, с която той я бе разпнал, беше съсипана, но смяташе, че тази, с която бе приковал другата й ръка — „Монтеграпа“ — можеше да се ползва, като й се смени писецът. С трепкащи мускули на челюстта и побелели кокалчета тя я почисти с амонячен разтвор и вода, лъсна я и я сложи обратно в кафената чашка, която използваше за поставка.

По залез, горе-долу по времето, когато Дженифър, Рейчъл и Алисия се бяха уговорили за пикник, тя бе успяла да приведе в що-годе приличен ред стаята. Едва тогава се върна към листчето, което бе в ръцете й, щом Дейвид влезе. Когато той затвори вратата, тя си отбеляза с него страницата в „Словото“. Не беше забелязал.

Този разделител бе нещо, на което се бе натъкнала преди три години в един испански текст — чернова на книга за различни способи за пътуване. Това не влизаше в каталога й. Вероятно бе останало в испанския текст по случайност и в него се описваше нещо, наречено „алшак уркун“, което „карало светлината да пронизва“. То бе свързано с друго нещо — „алшак шаболет“, което „забързвало бавните неща“ по някакъв дълбоко идеен начин. Алшак шаболет очевидно имаше някак ви странични въздействия, заради които приложението му бе непрактично.

Алшак уркун обаче беше забележително практичен. Принципът му на действие бе да прави материалните предмети прозрачни за електромагнитния спектър — и невидими наред с другото. Когато бе прилаган върху човек, да речем, този човек можеше да се разхожда свободно и незабелязано, без значение кой гледа.

И той си имаше недостатъците. Най-тежкият беше, че пръчиците и колбичките в окото също ставаха прозрачни за светлината, което те правеше напълно сляп, докато си под въздействието на алшак. Но ако внимаваш и си определил маршрута предварително, можеше да се оправяш съвсем сносно.

Карълайн извади книгата, едва-едва прикрита на малката лавица в ъгъла, книгата, чието присъствие бе укрила от Дейвид на такава кошмарна цена. Разбира се, Дейвид би я разпознал незабавно — беше подвързана с червена кожа като всички книги от каталога му. Собственият каталог на Карълайн беше зелен. Заглавието на червената книга бе „Ментална война, том III. Прикриване на мисли и намерения“. Текстът беше за майсторско равнище. Карълайн тъкмо я бе дочела снощи.

Тя застана на вратата на своята килия и изпълни обреда за алшак уркун. Нямаше нужда да поглежда в листчето, вече не. Всичко нужно бе записано в паметта й. Щом го извърши, светът помръкна. С червената книга в ръка тя зави надясно. До стълбището имаше трийсет и седем стъпки по коридора. След това — тринайсет стъпала нагоре до основния етаж на Библиотеката, всяко по педя високо. Те я отвеждаха на нефритения етаж. Оттам още хиляда осемдесет и две крачки я отвеждаха на рубинения етаж, където бяха наредени всички книги с червена подвързия.

Като продължаваше да брои крачки, тя отнесе скритата книга обратно на рафта й — лъч осми, шкаф двайсет и трети, девети рафт. Върна я на дванайсетото място от дясно наляво, точно където я беше намерила преди седмица. Нямаше да има нужда пак да прави справки с нея. Беше я изучила най-прилежно и овладяла прикриването на мисли и намерения. Сега бе време да мине към други неща.

Взе друга книга от втори рафт на същия шкаф, от осмо място. И тя щеше да е червена, знаеше, с корица в цвета на плиснала артериална кръв.

Щом се озова пак в стаята си, Карълайн затвори вратата, отиде на писалището си, седна и запали газовата лампа. Дори и почистено от кръвта, сега писалището й бе белязано с две дупки на малко под една ръка разстояние една от друга. Замисли се дали да ги запълни, после се отказа. От време на време щеше да ги поглежда. Те щяха да й помагат да се съсредоточава. После с лека усмивчица отвори откраднатата… добре де, взетата назаем от каталога на Дейвид червена книга.

Да, мамеше по малко. За пръв път се бе натъкнала на страницата за алшак уркун преди три години и оттогава залягаше над учението. Започна с каталога на Дженифър, а после скачаше от едно на друго, докато планът й започваше да се оформя. Учебната програма, която си състави, щеше да стигне до този том след месец-два. Но нямаше никакво търпение да се заеме с него и смяташе, че тази вечер заслужава да си угоди. Името на автора и заглавието бяха отпечатани на корицата с позлата, по западна традиция. Книгата се наричаше „Замисъл и изпълнение на убийство от мъст“ от Адам Блек.

Отвори на „Глава 11 — Бележки по покоряването на противник, имащ превъзходство във военно отношение“.

Чете до късно през нощта.

Много утешително въздействаше.