Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (15)

III

Току преди пукването на зората на следващата утрин откъм бика все още се чуваха тихи звуци, главно откъм главата и врата. Карълайн се чудеше, докато не забеляза, че ноздрите му действително са отвори — димоотводи за случаите, когато жаравата е вътре. Въздухът, влизащ през тези отвори, сигурно се е струвал на Дейвид относително хладен — единственият намек за милост в целия му свят.

Как така досега не е умрял?

Ала, разбира се, това се дължеше на знанията от каталога му. Бащата го бе обучил да понася тежки рани и да продължава да се бие. Имаше също и мехлеми, тоници, инжекции. Като всички тях и Дейвид бе творение на Бащата. Сега обаче, колкото и тежка да бе нуждата му да умре, не можеше.

При все това към пладне той милостиво замлъкна. Бащата ги накара да поддържат огъня чак до мръкване. Дейвид бил още жив, каза той. Карълайн не се съмняваше, че по нещо той действително познаваше дали е така.

Бащата им нареди да спрат да подхранват огъня на втория ден, малко след мръкване. До полунощ той угасна. В утрото на третия ден бикът се беше охладил достатъчно, че да може да бъде отворен, макар и металът все още да пареше толкова, че остави пришка над китката на Карълайн, когато тя се допря до него.

Онова вътре не беше такава ужасна гледка, колкото се боеше тя. Дейвид бе предан ученик и превъзхождаше повечето от тях. Майсторството му вече беше много нараснало, само Бащата го надминаваше.

Беше изгорял почти до кокал, преди да умре.

Двамата с Майкъл помогнаха на Дженифър да го извади. Останките бяха изненадващо леки, сухи и крехки. Положиха го върху носилка, стъкмена от една дъска за гладене, и го отнесоха долу в една от пустите къщи. Там го положиха в една голяма стая на основния етаж, в чийто ъгъл бяха струпани прашни и мухлясали мебели. „Тази стая американците наричат «дневна» и в нея «водят всекидневен живот» — помисли си Карълайн и се изкиска. Маргарет също се усмихна. Другите я изгледаха странно.“

Маргарет прегледа овъглените останки на черепа му, ръцете му, издигнати в боксьорска стойка от огнената жега, устата му, все още отворена в последен писък.

— Той ще е отишъл много надълбоко. — Тя се обърна към Бащата. — Мога ли да отида при него? Да му помогна да намери обратния път?

Бащата поклати глава.

— Остави го да се скита.

Карълайн се зачуди над думите му. Маргарет според нея искаше да каже, че Дейвид ще е отишъл надълбоко в „забравените земи“, което, доколкото схващаше, е мястото, където се намираш както преди да се родиш, така и след като умреш. Но дали ще е надълбоко, защото никога преди не е умирал, или защото смъртта му беше толкова ужасна? Или може би…

Бащата я гледаше гневно. Щом забеляза, че е привлякъл вниманието й, той отправи навън многозначителен поглед. Тя го проследи нагоре по хълма, до бика. Въпросът, разбира се, не беше включен в нейния каталог. „Той знае — помисли си тя с отчаяние. — Как може да знае какво мисля?“

Заряза тези размишления, но Бащата продължаваше да гледа сърдито. Зениците на очите му й напомняха за мазната чернилка вътре в бика. Прикована от погледа му, за миг тя си представи, че е там, вътре, и в ушите й кънти дрънченето на затръшнатия капак. Единствената светлина ще е едва забележимо или оранжево сияние, видимо през ноздрите, когато температурата започне да се покачва. Отначало ще е топло, после — малко притеснително, а по-нататък…

— Никога! — прошушна тя отчаяно. — Никога повече няма да си помисля за това! Никога, никога!

Едва тогава Бащата извърна очи. Тя усети как погледът му се отлепя от нея, сякаш беше материален. „Ето как се чувства полската мишка, когато сянката на ястреба я подминава.“

— Дженифър. Помогни ми.

Дженифър, чийто каталог обхващаше лечението, скочи на крака и застана пред него.

— Ти ще го върнеш на този свят. Ще го направиш отново цял и невредим.

Досега Дженифър бе упражнявала изкуството на възкресяването главно върху животни, а и те бяха мъртви само малко от малко — животинки, прегазени на шосето и тем подобни.

— Ще се постарая — каза тя, след като хвърли колеблив поглед към трупа. — Но аз…

— Постарай се здравата! — каза го с твърда нотка в гласа. — Останалите, помагайте. Носете й каквото ви поиска.

Дженифър се залови за работа. Извади три големи кесии цветен прах от торбата си и ги нареди около тялото на Дейвид. Останалите й принасяха — главно вода, но и други неща: сол, мед, член от пръч, метър-два осемпистова магнетофонна лента. Дженифър я сдъвка, докато не стана прозрачна, а после изплю кафеникавото вещество в очните кухини на Дейвид. Карълайн нямаше представа това пък за какво помага. Спомни си гневния поглед на Бащата и си забрани да се чуди.

Дженифър се труди цяла нощ. Маргарет остана да будува с нея, макар и Карълайн, и останалите да си почиваха.

Когато се събуди на другата сутрин, Дейвид бе започнал да се възстановява. Съсухрената плът по торса му беше се позаоблила. Тук-там сред чернилката сега се различаваше намек за розово. Следобед на четвъртия ден това важеше за кожата на ръцете, а после и на краката му. Същата вечер различим стана белият му дроб, после и сърцето, макар и да не биеше още. На петия ден плът покриваше почти цялото му тяло, макар все още черна и овъглена.

На шестия ден той простена. Дженифър прати Маргарет да попита Бащата дали може да облекчи с нещо болката му.

Маргарет хукна стремглаво да пита и това се стори на Карълайн доста трогателно. Тя се върна и кимна. Дженифър докосна челото на Дейвид с един инструмент от нейната торба и малко по-късно стоновете му секнаха. Той не й благодари — сигурно и не можеше, все още не — но когато завъртя лишените си от клепачи очи към Дженифър, Карълайн забеляза в тях признателност.

На сутринта на седмия ден на вид той се струваше на Карълайн напълно излекуван. Може би не беше вярно, все още не, но малко му оставаше. Той спеше. Гърдите му се надигаха и спадаха — дишаше бавно и равномерно.

Дженифър също спеше — почиваше си истински за първи път от пет дни насам. Щом забеляза, че Карълайн е будна, Майкъл сложи пръст пред устните си. Карълайн кимна, а после седна до него.

Някъде преди обед Бащата отвори рязко вратата и за момент заслепи Карълайн със слънчево сияние. Отиде при Дейвид и го срита, за да го събуди. Дейвид отново скочи на крака с мълниеносна бързина, макар да беше позамаян и сънен. Бащата му каза нещо на езика на убийството, който Карълайн още не говореше. Дейвид се поколеба само за миг, а после коленичи. Бащата го попита нещо. Дейвид отговори. Тя не знаеше какво си казваха, ала тонът му бе съвършено смирен, съвършено почтителен.

А после додаде на пелапи:

— И повече споделяне на каталози няма да има.

Бащата огледа стаята.

— Ясно ли е? Разбрахте ли ме?

Всички те кимнаха. Карълайн си помисли, че всички, без изключение, го приемаха сериозно. Тя несъмнено го приемаше.

Тогава Бащата кимна доволно и си тръгна, без да затвори вратата. Когато той си отиде, Маргарет отиде при Дейвид. Застана пред него стеснително. Ръцете й отначало висяха покрай тялото, а после го обгърнаха. И тогава, за изненада на всички, тя протегна шия и го ухапа по ухото — не го разкървави, но пак си беше силно.

— Ти пееше толкова прекрасно! — рече тя и избяга, изчервена.

— Тя май те харесва — изрече Дженифър ужасно сериозно. Всички се разсмяха.

След тази случка Дейвид стана по-кротък, по-сдържан, вече не беше склонен постоянно да се хили и да пуска шегички. Около месец по-късно счупи ръката на Майкъл, защото, по думите му, си послужил с измама при облог, състезание по стрелба с лък между двамата. Майкъл се закле, че нищо подобно не е направил. Дженифър му оправи ръката, без дума да каже. След това Майкъл и Дейвид не си общуваха особено.

Следващия месец ги посети последният Монструвакен. Той бе един от Бащините им любими придворни. В чест на гостуването му устроиха празненство. Прасето, забеляза с облекчение Карълайн, беше вече мъртво, когато го опекоха. Тези гуляи винаги бяха нещо забележително дори и за нея. Ако не друго, поне храната беше много вкусна. Но този път си помисли, че другите деца празнуваха доста по-тихо. Огнените езици, които ближеха корема на бика, им навяваха лоши спомени.

Веднъж, само за миг, мярна с ъгълчето на окото си Дейвид — гледаше огъня много особено. Дейвид не забеляза, че тя го е забелязала, нито пък Маргарет, застанала сега до него. Карълайн не произнесе на глас „узан-ия“, нито дори си го помисли съвсем ясно — учеше се на хитрост — но до края на нощта тази идея постоянно витаеше под повърхността на мислите й. Веднага разпозна погледа на Дейвид. Беше го виждала много пъти отразен в черните блата на собственото си сърце.

Детето, влязло в бика, беше агресивно и понякога проявяваше към останалите нехайна жестокост. Но Дейвид истински обичаше Бащата. Сега Карълайн знаеше с абсолютна сигурност, че това вече не е вярно. „Узан ия“ наричаха това в хималайските степи преди шест хиляди години, Узан-ия — мигът, когато душата за пръв път се обръща към убийството.

Един ден Дейвид щеше да понечи да убие Бащата. Тя не можеше да познае кога ще бъде този ден. Знаеше само, че ще дойде.

За пръв път й хрумна да се запита дали от Дейвид би могло да има някаква полза.

Много месеци наред тя размишлява върху това.