Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (20)

V

Трийсет секунди по-късно Ъруин чу как в ключалката изтрака ключ.

— Мамицата му!

Вратата се отвори и се показа братът на сержант Роджърс, коленичил на пода и обронил глава, а по бузите му се стичаха сълзи. Той посочи с лявата си ръка Стийв. Десницата му, забеляза Ъруин, беше счупена поне на две места.

— Той го направи — каза. — Моля ви! Имам бебе…

Ъруин имаше време само да отрази думите, когато главата на Роджърс избухна. Той се свлече на пода — краткият му тъп животец, за негово облекчение, беше свършил. А после една гад с най-безумния вид, мярвала се някога пред очите на Ъруин, прекрачи трупа и влезе в параклиса.

Беше бял, висок и мускулест, „здрав екземпляр“, както казваха едно време. Първата мисъл на Ъруин беше, че си е намазал тялото с червена боя като някое от ония племена в Колумбия. Не. Не беше боя. Кръв. Беше омазан в кръв от глава до пети. Тук-таме по него бяха залепнали и парчета плът. Две-три педи от нечие тънко черво висяха от рамото му.

Здравенякът въртеше тежест с формата на пирамида, прикрепена към края на дълга верига. На другия край на веригата висеше нож с размер на мачете, монтиран към дръжка от жълт метал. „Това бронз ли е?“ — хрумна му и едновременно с това: „К’во става, бе?!“. Отначало Ъруин отказваше да повярва на очите си, обаче тоя тип вярно беше облечен с балетна пачка. „Хммм — помисли си Ъруин. — Такова чудо не се вижда всеки ден.“

— Ештииийв? — произнесе грамадата. Погледът му сновеше между Ъруин, Стийв и Дорн и напомняше на Ъруин за предното оръдие на хеликоптер „Апачи“. Имаше странен акцент.

Ъруин не можеше да определи какъв. „С“-то звучеше по-скоро като „еш“ и твърде много разтягаше „и“-то.

— Ъъъ… Стийв? — попита Дорн. — Стийв ли търсиш?

— Недейте, адвокат — обади се Ъруин.

Едрият впери очи в Дорн.

— Ештиииийв?

— Това е той! — Дорн посочи Стийв.

Онзи се ухили на Дорн до уши. Зъбите му бяха кафяви.

— Ештииииийв?

Дорн закима с комично въодушевление — в този миг приличаше повече на куфеещ метъл, отколкото на адвокат.

— Да! — Той заръчка с пръст въздуха по посока на Стийв. — Той е!

— Адвокат, не мисля, че…

Бърз като пантера, грамадният се намери до Стийв. Той го обгърна с ръка и погали бузата му с острието на ножа. Професионалният поглед на Ъруин забеляза, че то е ковано на ръка. „И това също не е често срещана гледка.“ Изглеждаше много остро.

— Ештииииийв?

— Ъм, да — потвърди Стийв. — Аз съм.

Здравенякът продължи да прокарва ножа нагоре-надолу по бузата на Стийв, но не натискаше толкова силно, че да пусне кръв. После, с движение, толкова бързо, че погледът на Ъруин не успя да го проследи, тежестта в края на веригата смаза и отнесе долната челюст на Дорн. Тя буквално изчезна. Вероятно част от нея бе натикана в гърлото му, обаче останалото се пръсна насам-натам.

— Добромче — каза грамадата на Стийв. — Идваш.

По погледа на Дорн се разбираше как той осъзнава, че нещо е станало, но не и какво точно. Той посегна и полека заопипва долната половина на лицето си. Горе-долу, когато разбра, че нещо липсва, първите капки кръв закапаха по фланелката му. Очите му се разтвориха широко.

— ОООООООХ! — изстена той. — ОООООООХ! — Заподскача на пейката като детенце, което има пиш. — ООООХ! ООООХ!

И Стийв, и грамадата гледаха Дорн: Стийв — ужасен, а грамадата — с лека развеселена усмивка с трапчинки, цъфнали от двете й страни. След малко той започна да имитира подскачането на Дорн. Погледна Стийв и Ъруин така, както гледат мъжете, когато се смеят с приятели. Посочи Дорн и каза:

— Оох! Оох!

Стийв като че не забеляза. Очите му бяха вторачени в съсипаното лице на Дорн. Усмивката на едрия поувехна. Той се обърна към Ъруин. Видяното отново не му се хареса. Усмивката му угасна. Той сви рамене. Частица от секундата по-късно копието от другата страна на веригата проблесна и се заби чак до дръжката в очницата на Дорн. Острият му край изскочи от тила, жълт и окървавен. След пауза, продължила колкото Ъруин да забележи изящната сребърна верига, свързваща дръжката и китката на едрия, то проблесна пак. Дорн се строполи напред и главата му думна с трясък в бетонната пейка. Кръв и водниста течност потекоха от окото му и започнаха да се събират на локвичка.

Мълчанието сякаш беше оглушително.

Здравенякът се наслаждава на израженията им доста дълго. Намигна на Ъруин, а после развъртя отново тежестта, окачена на верига.

Ъруин разбра, че сега ще умре. После умът му — малкият му хитър ум, отнасял се тъй любезно към него през всичките тези години — пак се задейства. Той огледа нелепото облекло на мъжа — кафяви мокасини с отрязани върхове, лилава пачка… пачка! Баси!… Бронежилетка, сигурно израелска, и червена вратовръзка. Сети се за жената, извършила банков обир по хавлия и каубойска шапка.

— Я кажи — рече той. — Случайно, да не би да познаваш една мацка на име Карълайн?

Грамадата вдигна вежда изненадано.

— Карълайн? — Въртенето на веригата се забави. Само мъничко.

Ъруин, чиито инстинкти бяха ошлайфани до най-фина острота от десетилетното вземане-даване с убийци, се сети, че номерът е да не проявяваш паника. „Ако забележи страх, това ще го възбуди.“

— Да — каза той небрежно. — Карълайн. И Лиса също.

— Карълайн кажш?

— Ъ? — Той сложи длан на ухото си. — Я пак, приятел?

— Карълайн… кашваш. — Той размаха ножа, за да подчертае казаното.

С вързан на възел стомах, който му напомняше за единствения му опит за дълбинен риболов, когато хвана „ей толчаво нещо“, Ъруин каза:

— Да бе, ние с Карълайн се знаем от страааашно много време. Като ми е казала веднъж, все едно ми го е казала хиляди пъти: „Ъруин, ако някога нещо ти потрябва, каквото и да е, само трябва да ми кажеш името — Карълайн — и веднага ще дотичам!“ Големи дружки сме си ние с Карълайн.

Едрият объркано си набръчка физиономията.

— Карълайн?

— Да бе, Карълайн — кимна Ъруин.

Грамадата присви подозрително очи.

— Нобунунга?

— Да бе, да. Нобунага. И той също, да.

И веднага разбра, че е казал не каквото трябва. Не Нобунага, а Нобунунга! Их, мамицата му. Очите на едрия се присвиха и той отново завъртя пирамидата. Ъруин си мислеше: „Като я метне, се извъртам надясно, извъртам се надясно и награбвам веригата, ако мога, обаче той е толкова бърз, еба ти…“

Здравенякът примигна и се наведе напред, набърчил чело. После очите му се облещиха и напомниха на Ъруин как изглеждаше братът на Роджърс, когато разпозна името на Ъруин на формуляра. Той го посочи с пръст.

— Ти… Ъруин?

— Ъммм…

— Натанз? — Едрият се хвана за рамото, все едно е ранено, а после се направи, че стреля с автомат, размахва го насам-натам и еднолично потушава атака на далеч превъзхождаща го войска.

Ъруин обмисли отговора му в светлината на израелската бронежилетка и очевидната невменяемост на тоя тип. „Абе, майната му“ — помисли си той.

— Да. Натанз.

Едрият вдъхна, спря да върти пирамидата, а после изведнъж зае нещо като щатската военна стойка „мирно“, ама не съвсем — разкрачът му беше бая по-широк, а гърдите му стърчаха малко прекалено за войник. После изправи копието в лявата си ръка в идеален вертикал — парадна стойка „свободно“? — вдигна десница, свита в юмрук, и се думна с нея по гърдите. След това произнесе нещо на език, нечуван досега от Ъруин.

Ъруин нямаше намерение да му отдаде чест в отговор — не и на тоя! — но отново кимна. „Пак такъв ден!“

Надолу по коридора чу тракането на куршуми, сипещи се по застлания с плочки под, тиха ругатня, далечно прищракване на пушка. „AR-15, сигур. Ченгетата още се мъчат да оказват съпротива.“ И Ъруин, и здравенякът погледнаха към вратата. Здравенякът се намръщи — гледката навън не му допадаше. А после просто ей така изтресе Стийв в ченето. Стийв се свлече, замаян, но не и напълно изключил. Едрият го метна на рамо и двамата изчезнаха в коридора.

Ъруин чу изстрели, после писъци, а сетне басов, гръмотевичен смях. Чувстваше се жив така, както не се бе чувствал след Афганистан. Във вените му туптеше енергия. Той стана и тръгна да си търси пушкало.

Онази, която чу откъм коридора — да, AR-15 беше! — бе цялата разкривена. Намери един пистолет в съблекалнята, но грамадата вече си беше отишъл. Стийв бе изчезнал с него. Ъруин проследи по коридора кървавата диря на боси стъпала. Блиндираната врата беше отворена и запречена от дебеланата с мръсните крака. Дупка колкото дланта му зееше в гърдите й. През нея се виждаше голям кръвоносен съд, сигурно аортата й, разкъсана на парченца.

Кльощавото момиче с татуировка на Скинърд, очевидно невредимо, коленичеше до нея и се взираше надолу с озадачено изражение.

— Бев? — повика то. — Бевърли?

Ъруин си помисли дали да не каже на кльощата, че Бевърли е при Рони ван Зант и Елвис, но не беше сигурен как ще се приеме това. Затова се задоволи само с потупване по рамото.

Фоайето беше залято в кръв. От металните столове, от лампите, от плота висяха черва. Подът бе осеян с дебели отломки от бронирано стъкло. И преди го беше виждал да се чупи — само веднъж, когато един снаряд с обеднен уран, изстрелян от А-10, тресна иракска лимузина. Прекоси фоайето — проверяваше пулса на всички подред, ама никой нямаше. По-старото ченге, което бе видял да пуши навън, беше обезглавено. И да беше главата му някъде тук, Ъруин не я виждаше.

Стоя над мъртвото ченге една дълга минута, стиснал устни, замислен. На запад проблесна светкавица. Някой пищеше във фоайето. Той се наведе, бръкна в предния джоб на ченгето, извади оттам пакет „Марлборо лайтс“ и запалка „Бик“ и тръгна обратно към параклиса.

Щом влезе вътре, затръшна вратата с ритник. Избра си място, където можеше да наблюдава картината, и се приплъзна надолу по стената, докато задникът му тресна пода. Бръмченето на флуоресцентните светлини му напомни за облак мухи около труп. След няколко минути щяха да екнат сирени, да заприиждат линейки, барети, репортери. Изтръска една цигара, запали я, дръпна силно и се наслади на ударния прилив на никотин.

На пейката пред него стоеше снимката на Карълайн на водната пързалка от вестника. Най-отзад на двайсет и пет годишната фотография момченце, което ужасно приличаше на Стийв Ходжсън, към десетгодишно, си чакаше реда. „Да му се не види — помисли си Ъруин. — Много ми се щеше да го питам за това.“ Горе на стената Исус, или който и да беше тоя, протягаше ръце и отпъждаше мрачните твари. Чу пак тътена от запад, този път по-близо.

Гръм.