Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (34)

III

Заговорничиха още някъде около час. Ъруин, ядосан, се развличаше с лазене по нервите на секретарката. Най-сетне вратата се отвори. Стадото задници се изсипа от нея и повечето на тръгване изгледаха Ъруин кръвнишки.

Торп беше сред последните излезли. Той отиде при Ъруин. Беше се облещил.

— Да знаеш, в Подразделението говорят за тебе — каза той. — Йошитака и другите. Чувал съм разни истории. Обаче преди днешния ден изобщо не съм вярвал…

— Ей! — подвикна президентът през отворената врата. — Ъруин? Да ти се намира една секунда време?

Ъруин и Торп се спогледаха.

— Не може да ме убие — сви рамене Ъруин. — Аз съм носител на Кръста за изключителни бойни заслуги.

— Два пъти. И на Почетния медал.

— Абе, тая история прекалено много я раздухаха.

Ъруин се върна в Овалния кабинет.

— Слушам!

— Исках да ти благодаря за помощта днес — рече президентът. — И за твоята служба за родината, разбира се. — Той замълча. — Срещата с теб беше много паметна.

— Да бе, и на мен ми беше драго да се запознаем. — Той махна пренебрежително с ръка. — Радвам се, че помогнах и прочие. — Ъруин се подвоуми. — Абе, ше моа ли аз да ва запитам за едно нещо?

Президентът сериозно се замисли над въпроса, преди да отговори:

— Давай. Обаче може да се възползвам от Петата поправка.^[1]

Ъруин не се усмихна.

— Не съм гласувал за вас. — Зачака реакция, но не дочака. — Причината беше, че колкото пъти приказвахте по телевизията, все говорехте като тъпак. Много убедително ви се получаваше.

— Ъруин, ние сигурно вече трябва да… — обади се Торп от фоайето.

— Многогодишна практика — обясни президентът. — Какъв ти е въпросът?

— Само се питах защо ли го правите. Що се преструвате на тъпанар?

Президентът се ухили.

— Сигур зарад същото дет’ и ти, еба ти.

Поспогледаха се, а после и двамата избухнаха в смях и дълго и шумно се смяха.

— Да — рече Ъруин. — Добре. Убеди ме. Късмет през ноември!

— Мерси — отвърна президентът. — Няма нужда.

Пак се засмяха. Ъруин се запъти обратно към фоайето на заядливата секретарка.

— Ей! Ъруин?

Той се обърна.

— Да?

— Събираме се да играем карти във вторник на всеки две седмици. Ако си в града, много ще ми е приятно да се включиш.

Ъруин обмисли предложението.

— Не, нема да ти е приятно. Ше те обера до шушка.

— Аз мога да печатам пари — ухили се пак президентът.

— Хмм. Мда. Точка за тебе. Хубаво, навих се. В колко часа?

— Обикновено около шест.

— Айде до скоро.

— Филис? — Секретарката на президента вдигна очи. — Впиши Ъруин в списъка за вторник. Ако аз съм зает, заръчай на Харолд да го доведе в резиденцията.

Тя се навъси и драсна нещо в един бележник.

— Да, господине.

Торп гледаше Ъруин с чувство, близко до благоговение.

— Не’ам търпение да дойда — рече Ъруин.

И вярно, имаше нещо такова.