Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (25)

I

Стийв се събуди през 1987, там някъде.

В стаята на тийнейджър. За това беше кажи-речи сигурен. По стените бяха налепени плакати на певци — Уам, Би Фифти Тус, Бой Джордж и други, които смътно си спомняше от гимназията. Срещу леглото висеше рафт с касети, а до него — колаж от полароидни снимки. Тийнейджъри с избелени джинси и гащи парашутки се перчеха пред обектива — ужкимско пеене, надуване на мускули, такива работи. На една от снимките две момчета се целуваха.

Стийв примигна. „Къде съм, по дяволите?“ Спомни си, че беше в затворническия параклис, спомни си как смрадливият тип с пачка убива Дорн и охраната. Докато си мислеше за пачката и за двамата пичове, които се целуваха на полароидната снимка, му хрумна ужасна мисъл. „Може би типът с пачката ме е отвлякъл за секс роб от някакъв вид? Като оня в «Криминале»?“

Но подобни размишления навяваха твърде голям ужас. „Мисли, мисли!“ Спомни си как го халосаха в параклиса. Мигове по-късно се носеше по застлания с плочки коридор, метнат на рамото на типа, и гледаше как черва и отсечени крайници преминават край него, все едно се вози на влакчето на гадориите и ужасите в скъпарски увеселителен парк.

На пода се въргаляше нечия ръка — само ръката и нищо друго. Изненадващо, не изглеждаше гнусно — нямаше много кръв, а мускулите бяха като на анатомична рисунка. Няколко крачки по-надолу пред очите му изникна още един от охраната, кажи-речи беше цял. Пичът беше по-стар, към петдесетака, прерязан изкусно на две точно над пъпа. „С какво? — спомни си как се зачуди Стийв. — С великанска ножица?“

Половината от лицето му, което Стийв виждаше, бе обезкръвено и без белези, с отворени очи. Стийв си спомни как го позна, спомни си как се смути и…

„И после се събудих тук.“

Будилникът на нощното шкафче също трябваше да е от 1987, то е ясно. „Никой вече не прави неща от пластмаса с дървесни шарки, нали?“ Часовникът обаче не работеше. Някой беше издънил кратер в него, а после го беше оградил в кръг от царевично брашно, както изглеждаше.

Стийв замига на парцали срещу тая гледка, докато се напъваше да измисли малко от малко приемлива причина някой да свърши това.

Стийв седна и надникна навън през венецианските щори до леглото, и трепна при металното им дрънчене. Главата го цепеше. Слънцето или изгряваше, или бе тръгнало да залязва. Отначало не беше сигурен кое от двете, но после две къщи по-надолу някакъв тип се прибра от работа и си взе пощата. В задния двор на пича деца играеха на топка. „Значи не се зазорява. Проспал съм целия ден.“

След като си отговори на въпросите, Стийв пусна щорите да се затворят. Ако знаеше, че този залез е последният, който някога щеше да види, сигурно щеше да отдели две-три секунди да му се наслади.

Все още беше облечен със затворническия комбинезон. Това донякъде му донесе облекчение, предвид страховете му да му поробят гъза, но все пак бе далеч от идеала. Шкафът се оказа тъпкан с дрешки като гащи парашутки и избелени джинси. След кратко ровичкане нахлузи един черен анцуг — тесничък, ама вършеше работа — и сива фланелка от концерт. Логото на групата „Харт“ бе отпечатано на гърдите с яркооранжеви букви и пламтеше като жарава.

Дочу някакви гласове в коридора и излезе в него. Там беше по-топло, отколкото вътре. Ухаеше приятно, на нещо прясно изпечено — хляб може би или сладки рулца? Коремът му изкъркори.

Но лъхаше и на някаква гадна миризма, която той не можа да определи. И дрънчене на метал. Щрак. Драс. Щрак. Смътно му беше познато. Щрак. Драс. Щрак.

Иззад ъгъла Стийв надникна във всекидневната. Оная буца с пачката спеше на пода пред телевизора. Звукът беше изключен, но по „Хистъри“ нацистката артилерия гърмеше по цяла Северна Африка. Стийв се позачуди над това. Телевизия? Той не говори английски, нали така? На екрана Ромел вдигна към очите си бинокъл. „Бас ловя обаче, че си пада по танкове.“ До пича с пачката на бяла чиния лежеше полуизлапана купчина сладки. Кафяви трошици бяха полепнали по спечената по мустаците му кръв и по гърдите. Бронзовата му мечоподобна анджаклама с веригата лежеше досами пръстите му.

Тук-там из всекидневната бяха насядали още половин дузина хора, някои не по-малко големи откачалки. Когато Стийв влезе, те го изгледаха не особено заинтересовано.

До дивана стоеше мъж с кафяви бизнес панталони, изрязани и разнищени на коленете. Единият крачол на панталона беше около педя по-къс от другия. По голите му гърди бяха татуирани десетки триъгълници, по-малките вписани в по-големите, спускащи се надолу към черна точка в средата на гръдната му кост.

Щом видя Стийв, той сложи ръка на рамото на една жена, седнала на дивана. Тя имаше мръсна руса коса, офъкана късо както дойде. Облечена беше в нещо подобно на горната половина на цял черен бански, префасониран в спортен сутиен. Тя покри с длан ръката на мъжа и преплете пръсти в неговите.

Щрак. Драс. Щрак. В най-тъмния ъгъл на стаята една жена седеше на пода, подгънала колене под брадичката си. Скелетоподобни ръце стърчаха от останките на апокалиптично мръсна сива рокля. Около главата й бръмчаха половин дузина мухи. Пред погледа на Стийв тя отвори капачето на запалка „Зипо“. Щрак. Запали я. Драс. Пак я затвори. Щрак.

Очите й нито за миг не се откъснаха от пламъка. Вече притеснен, Стийв подскочи, когато в стаята влезе още едно лице. Моментално разпозна коледния пуловер и колоездачния клин.

— Ти! — Кокалчетата му изпукаха, щом ръцете му се свиха в юмруци.

Карълайн притисна пръст до устните си.

— Шшт! — Тя посочи окървавения мъж с пачка, спящ на пода между ножа и сладките, а после посочи с показалец през рамо към кухнята.

Стийв отвори уста да й кресне, но после погледна дремещия убиец и кимна. Заобиколи дивана на пръсти възможно най-тихо. Двойката стана и тръгна подире му. Жената със запалката я отвори — щрак, драс, щрак.

В кухнята имаше още един човек — възрастна жена, и тя месеше тесто. Стийв леко се изненада от това, че беше облечена нормално — макси пеньоар от мек вълнен плат, поизбелял, но чист, и пантофи.

— Здравей! — заговори тя полушепнешком. — Аз съм Юнис Макгиликъти. Искаш ли канелено рулце? Тъкмо ги извадих от фурната.

— Стийв Ходжсън. Приятно ми е да се запознаем. — Сепна се, като осъзна, че това си беше самата истина. За разлика от другите, тя не приличаше на човек, който би държал окован мъж в мазето си. Мина му през ум да й благодари за това, но размисли, след като не можа да измисли деликатен начин да го изкаже. — Да, ще е чудесно да хапна едно канелено рулце.

Старата дама се усмихна доволно и посочи една тава.

— Кафето е там.

Стийв грабна една чаша от дървената закачалка и си наля.

— Здравей, Стийв — каза Карълайн, една идея по-силно от шепот.

— Здрасти! — Попрекали с ведрината в поздрава.

— Това е госпожа Макгиликъти. Тя говори английски.

— Да. Да, несъмнено.

Карълайн посочи с палец двойката зад гърба й.

— Това са Питър и Алисия. Те не говорят английски. Или поне не особено.

— Ами онзи едрият във всекидневната?

— Това е Дейвид. И неговия английски никак не го бива.

— А другата? Онази, дето не спира да си играе със запалката?

— Това е Маргарет.

— И не говори английски?

— Тя надали говори някакъв език. Почти дума не обелва.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Сещаш ли се за някаква причина да не награбя някой от тия кухненски ножове и да не ти го забия във врата, еба си?

Карълайн стисна устни и се замисли.

— Може да опръскаш с кръв канелените рулца.

— Майтапя се, но само отчасти.

— Добре — каза тя. — Не е като да не е оправдано. Разбирам защо може да си се поразстроил.

Гневът му избухна. Стийв метна поглед към ножовете, вече почти на сериозно.

— Да съм се поразстроил?! — изсъска той. — Ти ме натопи за убийство! На ченге, еба си! Обсъждаха смъртно наказание, Карълайн! Смъртоносна инжекция, еба си. Цял живот в затвора! Ако извадя късмет!

— По-тихо, ако обичаш — каза Карълайн. — Хич не ти трябва да будиш Дейвид.

„Не — помисли си Стийв, щом се сети за полюляващото се черво, провесено от тавана пред затворническия параклис. — Като че не ми трябва.“

— Добре! — изшушна той яростно. — Така си е. Защо тихичко не ми обясниш поради какво трябваше да ми причиняваш това? С какво съм те ядосал?

Карълайн трепна.

— Нищо — отвърна тя. — Не ти се сърдя. Това пък е най-последното нещо. — Тя се подвоуми. — Има си основателни причини за всичко това, доколкото думата ми важи пред теб. Не мога да навляза в подробности, но наистина съжалявам. Разбирам защо това може да е малко… неприятно.

— Неприятно! — удиви се Стийв, неспособен да повярва, че е чул точно това. — Е да, може и така да се каже. А може да се каже и че ти трайно и напълно ми съсипа живота. И аз малко нещо предпочитам тази версия.

Карълайн завъртя очи.

— Стига с тия мелодрами. Вече не си в затвора, нали така? — Тя посочи подноса. — Вземи си още едно канелено рулце, вкусни са.

Госпожа Макгиликъти погледна през рамо.

— Вземи си, миличък.

Стийв усети как сърцето му кипна.

— Мелодрами? — Ръката му неволно посегна към наредените кухненски ножове. — Мелодрами?!

— Успокой се — прикани го Карълайн. — Не е чак пък толкова зле.

— Кое не било толкова зле, казваш?

— Тихо, Стийв. Млъкни за малко и ще ти обясня. Имам план. Ако ми свършиш една дребна услуга, мога да пропъдя всеки един от тези дребни проблеми, които ми спомена.

— Нима?

— Аха. — Карълайн затършува из хладилника и извади пластмасова бутилка портокалов сок, отвинти капачката и я вдигна към устата си.

— Чашите са там, милинка — обади се натъртено госпожа Макгиликъти.

— Извинявам се. — Карълайн си взе чаша. Стийв се замисли.

— Можеш да премахнеш обвинение в убийство? Дело за смъртно наказание?

Карълайн си наля портокалов сок и отпи глътка.

— Аха.

— И как, ако смея да попитам, възнамеряваш евентуално да го свършиш това?

— Я ми дай едно от тия канелени рулца и си дръпни стол. Ще ти покажа.