Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (44)

VI

Това подразни Стийв, но Карълайн излезе права. Гуакамолето наистина беше отлично. Ресторантът, който тя харесваше, се оказа „Мосю Тако“ в същия онзи търговски комплекс, където бе и ветеринарната клиника. Карълайн бе настояла да отидат точно там, в този ресторант и никой друг, въпреки че паркингът продължаваше да гъмжи от ченгета. Каза, че нямало проблеми. Стийв здравата се притесни, когато едрото ченге, което Ъруин унизи, погледна към тях, обаче нищо не стана. Паркира в дъното и Карълайн изръмжа нещо на Нага. Тя изръмжа в отговор и се сви на кравай на задната седалка, за да поспи.

Ако някой се опита да им създава притеснения, то това бе салонният управител. Дясната му ръка беше в гипс и той явно помнеше Карълайн от предишно нейно идване. Когато тя го помоли за маса за двама, той изпищя и се юрна към вратата.

Стийв погледна Карълайн шашардисано.

— Хмм? А, да. Дойдохме тук преди две седмици. Тая работа с парите Дейвид не я разбира. Като тръгна да си излиза, без да плати, оня тип го награби и… — Гласът й секна.

— И се разрази изхаканията. Ясно.

Накрая се настаниха на бара.

На Стийв никак не му се ядеше, но Карълайн настоя той да опита такос с омар. Докато чакаха, излочи половин кана маргарита и това го поохлади. Когато храната се намери пред него, той бе преоткрил апетита си. Карълайн обаче успя да изяде само няколко хапки.

— Много ми е неприятно да призная, обаче това нещо вярно е фантастично! — Стийв сдъвка едно картофче и бутна купата с гуакамоле няколко пръста по-близо до нея. Тя изяде едно-две картофчета, но иначе само ровеше в чинията си. — Нещо не е наред ли? Нали уж каза, че умираш от глад.

— Умирам, обаче стомахът ми малко се раздразни. — Тя сви рамене. — Сигурно от нерви. Пламнала ми е главата.

— Хмм. Каза, че ще отговаряш на въпроси?

— Да. Може. Имаме време за убиване и това ще ми отвлече мислите от… други работи. Питай ме каквото си искаш.

Ресторантът започваше да се пълни. Възрастна жена с яка от норка огледа гетите на Карълайн и окървавената фланелка от концерт на Стийв, а после си тури високомерна физиономия. Стийв й махна по маниера на кралица Елизабет, само с китката, и й пусна една зъбата усмивка до уши. Тя избяга.

— Хмм. Откъде да започна? — Той забарабани с пръсти по масата. — Ти наистина ли можеш да разговаряш с Нага? Ама наистина?

— Да, мога. Животинските езици са си техен специалитет, обаче се оправям. Произношението ми не е толкова добро като на Майкъл.

— Как сте го научили?

— Бащата го изнамери. Водел си е бележки.

— Бележки как да разговаряш с лъвове?

— Точно така, да. И с други животни също. С всяко едно нещо, което си има език всъщност.

— Сигурно му е отнело доста време.

— Към стотина години за първите два-три вида, мисля. И по-малко, след като му е хванал цаката. — Тя забеляза как я гледа Стийв и додаде: — Той е много стар, разбираш ли. И никога не е стоял без работа. Езиците всъщност са най-малкото. — Тя въздъхна. — Сериозно! Най-най-малкото. Затова ми повярвай.

— За каква точно възраст си говорим?

— Никой не знае с точност. Поне шейсет хиляди години. Сигурно много повече. Но всъщност въпросът е безсмислен. Прекарал е голяма част от живота си в Библиотеката. Там времето тече по-инак.

— Разбирам — изрече Стийв бавно. — И ти също идваш оттам, нали? От Библиотеката?

— Какво? Ами… и да, и не. Родена съм в… Мисля, че в Кливланд? Или поне беше на някакво място, което започва с К.‍ — Тя му се поусмихна тъжно. — Но… да. Сигурно съм от Библиотеката.

— Не разбирам.

— И аз не съм убедена, че го разбирам, честно. Искам да кажа, знам какво ни е причинил той, но нямам никаква представа защо.

— Кой?

— Бащата.

— Татко ти?

Тя поклати глава.

— Ние само го наричаме така. Той не е мой биологичен баща. Не съм сигурна дали това въобще е възможно. Никой не знае какво представлява той.

— Значи… какво? Той е нещо като извънземен ли?

Тя сви рамене.

— Може би? Но аз не мисля така. Само че не мисля и че е човек. Искам да кажа, по произход. Сега светът е много по-различен, отколкото е бил в третата епоха. Когато той се е родил, сигурно още е нямало хора.

— Третата епоха?

— Тази епоха, епохата, в която властва Бащата, е четвъртата. Преди Бащата над мирозданието е властвало нещо друго. Тогава е било по-мрачно. Всички казват, че тогава е било по-тежко. Това е светът, в който се е родил Бащата и който той е завладял…

— Нещо не…

Тя махна с ръка, сякаш за да пропъди нещо, което я разсейва.

— Как е започнал Бащата, всъщност няма значение.

— Тогава какво има значение? — попита троснато Стийв. Тя го караше да се чувства като дете.

Неясно защо остана доволен, когато тя прие въпроса му сериозно и набърчи чело, докато мислеше над отговора.

— Той е умен — каза тя най-сетне. — Там е ключът. Мисля, че всичко е произтекло от това. — Тя го погледна. — Просто размишления, нали разбираш. В действителност не знам.

— Добре дошла в моя свят.

Тя се намръщи.

— Извинявай. Продължавай, моля те. Интересно ми е.

Тя кимна и се вторачи в клуб содата си.

— Добре. За това, първото, съм горе-долу сигурна. Представи си някой като Исак Нютон, гений, какъвто се ражда веднъж в историята. Може би човек, а може би не чак толкова. За него важното е, че е много, много умен. И освен това — че е роден в ужасно време, сигурно по-тежко, отколкото можеш да си представиш. Нещо като ада, само че истинско. Над него е властвало едно създание, наречено Императорът.

— Засега схващам.

— Добре. И ето оттук ми започват предположенията. В Библиотеката има дванайсет каталога — но първият, белият каталог, е медицината. Мисля, че това би могло да е от значение. Може би Бащата е започнал като лекар, по-точно онова, което тогава е минавало за лекар. Натъкнал се е на нещо, много полезно за възстановяване — растение, отвара, каквото и да е там. Някак си е изнамерил как да си удължава живота, да печели време. И е използвал това време, за да се учи все повече и повече как да живее по-дълго. Най-сетне останал доволен — можел да живее колкото си иска и да лекува всякакви рани. След това… използвал това време, за да учи други неща.

— Като например?

— Ами… вторият каталог е войната. Мисля, че и това би могло да не е съвпадение. Бащата е сръчен. Мисля си, че отначало си е кротувал, кроял е планове, уреждал е разни неща, набирал е сила. Как го казвахте вие? „Летял е под радара.“ И най-накрая, когато бил готов… — Тя почука по бара с лакиран нокът. — … насочил вниманието си към онзи, докарал му неговите злочестини. Разбирал е, мисля — единственият истински изход от ада е да го завладееш. Имал е съюзници — Нобунунга е бил ключов играч, и още един на име Митрагани. Те са единствените, които със сигурност са знаели какво се е случило, обаче дума не обелват.

— Те тримата са го убили? Тоя де, императора?

— Ами… съмнявам се, че Бащата го е оставил да се отърве толкова леко. Но да, узурпирали са властта му.

— Добре. А после какво?

— Не знам. Летописите са загубени. Но, така или иначе, третата епоха свършила. След това имало и други битки, предателства, войни. Врагове преживявали възходи и падения. Херцога, Кю-33 Север, и разни други. Най-сетне Бащата се сдобил с такова могъщество, че никой не можел да го предизвика.

— А кога вие влизате в играта? Всички вие. Ти, Дейвид и останалите.

Тя отпи от клуб содата си.

— Шейсет хиляди години по-късно, плюс-минус няколко. Преди двайсет и три години. Беше в края на лятото. Била съм към осем-деветгодишна, когато… Е, тогава той ни осинови. — Тя се замисли. — Или „осинови“ май не е точната дума. По-скоро му бяхме чираци.

— Какво тогава… — Стийв млъкна. Телевизорът зад бара предаваше Си Ен Ен. Докато вечеряха, в центъра на новините бе тайнственото изчезване на слънцето — „това пък как стана?“ — но сега очевидно бяха получили извънредна новина.

Улф Блитцър със зашеметен вид говореше на зърнест запис от видеокамера, заснет от тротоара пред Белия дом. Част от оградата от ковано желязо, опасваща поляната отпред, бе откъртена. На тротоара, до тялото на тийнейджър, който или беше в безсъзнание, или бе мъртъв, имаше кървав отпечатък от стъпка. Камерата се вдигна. По-назад източното крило на Белия дом бе обхванато от необуздан пожар. Десетметрови огнени нокти дращеха нощното небе. Улф Блитцър приказваше неща като „катастрофална загуба на живот“ и „конституционен ред на наследяване“.

— Ебааааа си! — възкликна тихо Стийв.

Кадрите бяха зърнести, а онзи, който държеше камерата, не успяваше да я крепи сносно. При все това на среден план Стийв различи мъжки силует на фона на огъня. Държеше дълъг прът, който проблясваше в жълто, когато светлината го огряваше под нужния ъгъл. И… олеле. Олеле майко.

Това пухкавото на кръста му можеше да бъде само балетна пачка.

Стийв си викна една текила.

Карълайн проследи погледа му. Щом видя какво дават по телевизията, кимна.

— Наяде ли се? Скоро ще трябва да тръгваме оттук.

— Май да — отвърна Стийв разсеяно.

Карълайн стана и изчезна в дамската тоалетна. Сега Улф Блитцър вземаше интервю на живо от някакъв с вид на адвокат, видял с очите си нападението над Белия дом. Адвокатът беше в лека истерия, постоянно прокарваше пръсти през оредялата си коса и повтаряше „Тоя уби трима мъже, човече! Цели трима! Всссссичките ги направи на нищо!“. От време на време Улф кимаше сериозно, ала насърчително. Докато разговаряха, някой гръмна Капитолия. Един шрапнел от взрива — може и офис стол да е бил — откъсна лявата ръка на истерика. Свръхналягането събори Улф Блитцър по задник. Секунда по-късно Ерин Бърнет превключи на интервю на запис с една грижовна мамичка от Мериленд, която видяла нещо „по-голямо и от слон“ да върви край междущатското шосе.

Барманът сипа още една текила на Стийв, без да го пита. И на себе си сипа.

— Готов ли си? — попита Карълайн.

— Да… Тоест не. Или може би. Сигурно. Имаме ли още една минутка? Само да… — И той посочи с глава текилата.

— Добре, но побързай.

— Слушам! — Той гаврътна половината текила на един дъх. — Ти имаш ли нещо общо с тая работа?

На екрана жената, видяла онова слоноподобно нещо, вдигна ръка и подбели очи. Пищеше. Кожата на ръката й бе катраненочерна, все едно потопена в мастило, и нещо не беше наред с пръстите й — те шаваха и изобщо не приличаха вече на пръсти. На Стийв повече му приличаха на пипала.

— Не точно. Е… косвено. Това е дело на Бари О’Ший, или може би на някой от хората му. Много са заразни.

— Кои? Заразни? Какво?

— Тя е пипнала… Това се нарича вирус на реалността. Всъщност не е толкова опасен, само изглежда гадно. Пипалата действат като, ъммм, антени, един вид. Те я правят податлива на подсъзнателните мисли. Ако не се лекува, може да бъде обсебена.

— Обсебена? От демони, така ли? За такова обсебване ли ми говориш?

— Какво? Не — разсмя се Карълайн и в един миг на ужас на Стийв му се стори, че ще го щипне по бузата. — Няма такова нещо като демони, Стийв.

— Какво тогава?

— От безмълвните. Те представляват чиста мисъл, но се проявяват като грамадни тромави създания, сребристи на цвят. Те са останка от третата епоха. Не могат да бъдат убити, но широкоспектърната слънчева радиация е проникнала достатъчно дълбоко, че да ги направи инертни. И като угасна слънцето, Бари е решил, че е време да се задейства. Загряваш ли?

Стийв само я погледна.

— Не. Не, нищичко не загрявам.

— Е… не се безпокой. Когато всичко се уталожи, аз ще се оправя с това. Бари е от леката категория. — Тя посочи с глава жената с пипалата. — Както и да е, за това има лесен цяр.

— Пръстите ти се превръщат в крайници на чудовище и за това има лесен цяр?

— Абе… лесен, лесен, колко да е лесен… Първо, най-добре очевидно е изобщо да не го пипаш.

— Много ясно!

— Не се тревожи толкова, Стийв. Хората ще се нагодят.

— Ще се нагодят? Към какво точно?! Все още не мога да схвана за какво изобщо става въпрос.

— Става въпрос за Библиотеката — отвърна Карълайн. — В момента единственото важно нещо е кой ще завладее Бащината Библиотека.

— Библиотека? На кого му пука за някаква си библиотека?

Карълайн завъртя очи.

— На американците.

— Какво?

— Ти видя нещичко от онова, което умеем — Лиса, аз, Дейвид. Как ти се стори?

Стийв преглътна.

— Някои от тия неща бяха… абе, направо да се шашнеш.

Лицето на Карълайн бе окъпано от червеното сияние на лампите над бара, но очите й тъмнееха.

— Това, дето го видя, е нищо, Стийв. Салонни фокуси. Във всяко едно отношение мощта на Библиотеката е безгранична. Тази вечер ще установим кой ще наследи контрола над реалността.

— В смисъл?

— В най-буквалния.

— Карълайн… Това е просто безумие. Знам те, че умееш разни смахнати неща, обаче…

Тя вдигна ръка.

— После ще спорим. Точно сега обаче трябва да тръгваме.

— Закъде точно?

— За Гарисън Оукс — отвърна тя.

— Защо да ходим там? Аз тъкмо се измъкнах! Там беше точно обратното на приятното. И защо, по дяволите, ти беше да ме пращаш там изобщо?!

— После. Сега трябва да се срещна с Дейвид. Скоро той ще приключи с Ъруин.

— С Ъруин? Дейвид е при Ъруин?

Тя кимна.

— Ъруин се пробва да го причака в засада. Ако не побързаме, Дейвид ще го убие.

— А като каза, че имаш среща с Дейвид, какво точно искаше да кажеш? Ти… ти нали не си в заговор с този тип, а?

Тя не отговори. И колкото и да настояваше той, не пожела да каже нищо повече.