Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (41)

II

Десет минути по-късно Нага отново лежеше на масата. Поставиха носилката на пода. Стийв я беше замъкнал върху нея, докато тя още беше в полусъзнание. Щом го направи, Нага извади език и близна кръвта от опакото на ръката му.

— Няма нищо — погали я Стийв по бузата. — Голяма работа. Когато Нага затвори очи, тримата с Джери и доктор Доджсън я вдигнаха на масата за преглед. Докато чакаха анестезията да подейства, Стийв взе няколко бинта и почна да се увива.

Когато взе да си личи, че се справя много нескопосно, доктор Доджсън каза:

— Прицели се в мен с тоя пистолет.

— Моля?

— Прицели се в мен с тоя пистолет.

— Ъъъ… Добре. — Стийв извади „Хеклер и Кох“-а от анцуга си и го насочи към нея.

— Какво се казва? — попита Доджсън. — Ако не те бинтовам, ще ме застреляш? Е, в такъв случай явно нямам избор.

Стийв примигна и й се усмихна.

— Благодаря.

— Джери, обърни се, ще давам лош пример. — Джери се подчини. Доктор Доджсън почисти драскотините по гърба му с шишенце физиологичен разтвор, а после му инжектира нещо. След около минута гърбът му изтръпна. — Донеси ми рапид, ако обичаш.

Джери, нахлузила ръкавици, излезе за малко и се върна с прозрачен пластмасов уред, голям горе-долу колкото книга с меки корици и с две защипващи се дръжки.

— Това какво е?

— Телбод пистолет.

— Какво?

Щрак!

— Олеле! Баси!

— Извинявай. Не мърдай.

Щрак!

— Оуууу! Да не съм ти дъсчица!

— Стига си ревал като бебе. Нямам време за шевове.

Стийв успя да си затрае при следващите два бода, но лицето му се кривеше от болка. На шестото, седмото и осмото щракане изсумтя.

— Готово — каза доктор Доджсън. — Приключихме. Насочи пистолета към Джери и й кажи да те бинтова.

Стийв насочи пистолета към нея.

— Ъъъъх! Не стреляй. Чакай, трябва да донеса още лейкопласт.

Тя се върна след миг, с широко отворени очи.

— Ъм… господине?

— Стийв се казвам.

— Стийв? Навън има един мъж. Казва, че иска да говори с теб.

Стомахът на Стийв се сви на възел.

— Ченге?

— Не съм сигурна. Има пистолет.

Стийв се замисли над това. Сви устни и кимна.

— Кажи му, че става. Кажи му да влезе. По нищо няма да стрелям.

Ъруин влезе вътре почти на секундата.

— Радвам се да го чуя — заяви той и погледна Нага. — Хмм. Хубава лъвица.

— Благодаря.

— Като ги чух да се обаждат, та си рекох, че може да си ти. Ти си арестуван, еба ти, арестуван до дупка! Нали си знаеш? — Ъруин извади от задния си джоб комплект от ония пластмасови белезници, дето приличат на кабелни връзки.

Стийв не помръдна. Мислеше си за входната врата, за редицата от дървета зад базара, за таксито.

— Не — каза Ъруин, щом забеляза как той се напрегна. — Не бива.

— Не бива ли?

— Не бива. — Той посочи към чакалнята. — Там отзад, на покрива на пункта за химическо чистене, има един тип. Работех навремето с него. Добър стрелец е. Пробваш ли да офейкаш, ще ти пусне един куршум в центъра на масите. Той ще ти пробие дупка в гърба една стъпка в диаметър. И ще ти издуха навън половината карантии. Ще умреш още преди да си разбрал откъде ти е дошло.

Стийв излезе във фоайето и надникна през прозореца.

— О… — възкликна той. — Иха!

На покрива на химическото чистене наистина имаше един тип с пушкало. На паркинга, освен това имаше и десетина полицейски коли с мигащи сини светлини. На стотина метра оттук хората се изсипваха от „Уол-Март“ тичешком, с наведени глави. Огледа покривите и забеляза още един снайперист върху „Мосю Тако“.

— Еба си — възкликна той. — След всичкото онова.

— Да, гадна работа — потвърди Ъруин и поразклати пластмасовите белезници във въздуха. — Ще ме оставиш ли да ти ги надяна, или ще се наложи да те пушнем?

Стийв погледна входа и отпусна за проба тежестта си върху бинтования глезен. „Вероятно бих могъл да изскоча отзад и…“

— Ако решиш да бягаш, може ли първо да ми отпуснеш една секунда? Искам да изведа онези приятни дами встрани от огневата линия, преди защитниците на закона да са почнали да гърмят. Всичките са се нахъсали. Надали ще внимават много-много, като те видят как изтичваш навънка с патлака. Ако вземат да ни изтрепят и нас покрай тебе, срамота.

Стийв притисна длани към слепоочията си и взе да обикаля из чакалнята, като повтаряше „Баси мамата, баси мамата, баси мамата“. Изрита голям чувал с кучешка храна. А после промълви с въздишка:

— Добре, прав си. Изход няма. Обаче все още имам един проблем.

— Така ли? Какъв?

— Знаех как най-вероятно ще свърши всичко това, обаче все пак дойдох тук. Сега ми хрумва, че ако просто хвърля пистолета…

— Не го хвърляй — посъветва го Ъруин. — Ще вземе да гръмне. Остави го внимателно долу.

— Да бе, да. Ако го хвърля…

— По телевизията все ги хвърлят тия пистолети. Веднъж един така го застреляха пред очите ми.

— Добре. Разбрах. Ще го оставя долу. Ако…

— Ако какво?

— Ако ти… — Той погледна Ъруин многозначително. — Ако ми обещаеш, че няма да им дадеш да нахлуят тук и да я убият. Обещай ми да измислиш нещо, де да знам к’во. Зоопарк. Цирк. — Той впери очи в лицето на Ъруин. — Моля те. Ако го направиш, ще ти помогна с каквото мога.

— Да ми помогнеш? Как?

— Аз не знам чак пък толкова много, обаче ги знам къде са… Карълайн и останалите.

Ъруин обмисли това.

— Пълно съдействие? Без нищо да криеш?

Стийв кимна.

— Можеш ли да скицираш вътрешността на това място?

— То е ясно.

Ъруин се замисли за кратко.

— Не мога да заведа тоя лъв в моя апартамент, нали разбираш.

— Това го разбирам. Само те моля да ми кажеш, че ще направиш всичко по силите си.

— Да — каза Ъруин. — Добре. Имаш думата ми.

Стийв кимна и протегна китки към Ъруин.

— Първо остави пистолета.

Стийв внимателно го постави на рецепцията.

— Ръцете зад тила.

Изпълни и това. През прозорците примигваха сини светлини. Той отметна глава назад и затвори очи. Звукът на белезниците, когато се закопчаваха, беше същият като от закопчаването на пластмасов кабел за връзване.

— Умно — каза Ъруин. — Те наистина щяха да те убият.

— Знам.

Ъруин се наклони назад и надникна във втора стая.

— Голям лъв, голямо нещо.

Стийв се поусмихна.

— Ако смяташ нея за едра, да беше видял татко й! Зрял мъжкар. Над двеста кила сигурно!

— А? — Ъруин като че се поразтревожи. — Той тука ли е?

Стийв поклати глава.

— Не. Не оцеля. — После повиши глас: — Ей, докторе, тя как е?

Бяха сложили Нага на система и й вливаха някаква прозрачна течност. Превръзката бе махната и доктор Доджсън се бе привела над крака й. Тя не отговори. Джери му изшътка, после отиде до вратата и я затвори, ала бавно, и му показа вдигнат палец със свободната си ръка.

Стийв й кимна леко. Тя също му кимна в отговор и затвори.

— Твоя ли е? В досието ти нищо не пишеше за домашен любимец лъв.

— Не е моя. Просто се срещнахме. Грижехме се един за друг, един вид.

— Просто си се сблъскал с нея на улицата?

— То така си и беше.

Ъруин го погледна в очакване на отговор. След около минута се отказа от чакането.

— Някакъв шанс да те накарам да го разкажеш малко по-подробно?

— Няма проблем, извинявай. Щото имам да мисля за други работи. Излязох да побягам и цял куп гадни псета — десетки, ти казвам — се опитаха да ме изядат. Опушках няколко, обаче те ме събориха на земята. Пътник бях. Нага и татко й изскочиха ей тъй от нищото и издърпаха кучетата от мен. Спасиха ми живота.

— Вярно ли? Без майтап?

— Без майтап.

Ъруин се замисли.

— Необичайно е.

— И аз тъй си помислих. — Стийв сви рамене. — С Дядо Коледа не се спори, май е това.

— Сметаш ли, че тея лъвове мой да имат нещо общо с онаа твойта мацка, Карълайн?

Стийв завъртя очи.

— Хмм… Отде да знам. Остави ме да си помисля малко.

— Извинявай. Тъп въпрос. А те… Чакай малко. — Ъруин долепи длан до ухото си. — Мноу мий драго да си бъбря с небе, ма вънка ченгетата ги е фанала нервата. — Той вдигна китка и изговори в ръкава си: — Мдам, заподозреният е задържан и ала-бала.

Две секунди по-късно вратата се отвори с трясък и вътре нахлуха половин дузина защитници на закона с извадени пистолети.

— Полекичка, хора — рече Ъруин. — Всичко е наред. Федерално задържане, помните ли?

— Аз помня — процеди през зъби един мъж с много ленти на ръкава. — Какво става с лъва?

— Спи — отвърна Ъруин. — Оперират го. Той затова е дошъл тук.

— Недейте да й правите нищо лошо, а? — рече Стийв.

— Какво? — Ченгето го изгледа така, като да беше гадинка, пълзяща по пътя.

Стийв усети как вътрешният му покой му се поизплъзва.

— Много ви се моля!

— Службата за защита на животните идва насам. В тоя град не може да си държиш лъв за домашен любимец, синко — каза ченгето. — Такива са общинските разпоредби.

Две-три от ченгетата се разкискаха.

Стийв усети как гневът му кипва.

— Ъруин?

— Да?

— Запомни какво си казахме.

— Помня.

— Добре. Ако искаш, мога да те заведа там, където те… — Телефонът, защипан на кръста му, зазвъня.

— Кой те търси?

Стийв се замисли трескаво.

— Сигурно е тя. Карълайн. Тя ми даде телефона. Вече ми звънна на няколко пъти. Искаш ли да поговоря с нея?

Ъруин помисли.

— Не. И без това ще се видим с нея след минутка.

— Вие вече знаете къде е тя?

— Да бе, да. В едно хубавичко кварталче на около две мили оттук. От обяд сме го обкръжили. Ще изчакаме, докато евакуираме всички съседи, и после нахлуваме.

— Нещо не чувам ентусиазъм в гласа ти.

Ъруин го изгледа продължително.

— Няма, факт.

— Защо така?

— Просто не съм сигурен какво… — Ъруин се сепна. — Не е вярно. Сигурен съм. Става нещо гадно. Обаче просто не знам какво. Чувствам се така, както сигурно се чувства плъхът, когато подуши сиренцето в капана. — Той погледна Стийв. — Твойто другарче в онази къща ли е?

Стийв го погледна неразбиращо.

— Оня с ножа. Дето те изнесе от затвора. Той там ли е?

— А… Дейвид се казва. Да, там е. Поне последния път, като го видях, беше.

Ъруин се намръщи.

— От това се страхувах.

— Обаче не ми е другарче — поясни Стийв. — За това бъркаш. Нямам представа нито кои са тези хора, нито какво искат от мен. А пък оня е изтрещял. От него ме е шубе до смърт. Според мен и останалите от тях се плашат от него.

— Останалите от кои?

Стийв понечи да заговори, но затвори уста.

— А какво ще стане с Нага?

— С лъва ли? Ще пробвам със зоопарка. — Ъруин като че се намираше на милион мили оттук.

Стийв го изгледа скептично.

Ъруин вдигна очи.

— Имаш думата ми. Ще измисля нещо.

Стийв го гледаше все така скептично.

Ъруин с въздишка се обърна към типа с всичките ония лентички на рамото.

— Франк? Слушай с’я. Тоя лъв е веществено доказателство във федерално разследване. Погрижи се добре за него.

— За нея — поправи го Стийв.

— К’ви ги плещиш бе, да те вземат дяволите — рече Франк.

— Не — каза Ъруин и се обърна с лице към мъжа. Говореше тихо и много любезно. Но в този миг Стийв за пръв път разбра колко необикновено опасен в действителност е Ъруин. — Сериозно ти го казвам. Обади се в шибания зоопарк, обади се в службата за защита на животните, обади се там, на когото трябва, обаче ако нещо стане с това животно… ние с тебе ще си имаме проблеми.

Ченгето беше към четири-пет пръста по-високо от Ъруин. Когато двамата се погледнаха в очите, онзи гледаше от по-високо. Издържа на погледа на Ъруин… но само за кратко, а после видимо посърна. Гърдите му се спихнаха. Той отвърна поглед. Пред очите на подчинените си.

— Добре — каза той. — Да. Хубаво.

Ъруин отново се обърна към Стийв.

— Това устройва ли те?

— Устройва ме — отвърна Стийв. Устата му беше пресъхнала. Преглътна тежко. — Благодаря ти. Добре, не знам чак толкова много. За пръв път го видях тогава, когато и ти — в затвора. Видях какви ги беше свършил в коридора — „Черва, провлечени надолу от флуоресцентните лампи“ — и ме втресе. Оня се вбеси и ме нокаутира, мисля. Свестих се в къщата, на няколко мили оттук, както ти каза. Тия там бяха цяла тайфа. Карълайн каза, че й били братя и сестри, ама на мен не ми приличаха на семейство. Имаше двама черни пичове, които изглеждаха като близнаци, и една мадама, дето беше живият ужас и смърдеше на умрял гъз — нещо като полинезийка, струва ми се, само че кожата й беше толкоз бяла, че чак синя. Ама знам ли ги, може да са осиновени. Поне всичките говореха на един и същ език.

— Какъв език? Можеше ли да го определиш?

Стийв поклати глава.

— Нищо подобно не бях чувал преди. Може да е малко като виетнамския. Само че не е.

— Те като него ли са? Карълайн и останалите? Опасни? Без пари ти казвам — ако моите момчета влязат там и пострадат, защото ти си ни излъгал, яката ще си го отнесеш от мен.

Стийв се замисли над въпроса, и не само защото Ъруин го заплаши.

— Не знам — отвърна той най-сетне. — Според мен не. Всичките явно много ги е страх от него.

— Добре — рече Ъруин. — Аз ще…

— Но мисля, че те може да са опасни по други начини — допълни Стийв. — Всичко, което ти казах за Карълайн, беше истина. Всичко. Тя не е като тоя Дейвид, обаче мисля, че у нея има… нещо.

— У нея има нещо?

— Не знам. Просто тя не изглежда, знам ли… безпомощна. Някои от другите несъмнено изглеждат. С един-двама от тях кажи-речи съм сигурен, че и аз ще се оправя. Обаче не и с оня Дейвид, нито пък с нея. У нея има нещо… — Стийв поклати глава. — Не знам. Аз бих внимавал, това е всичко.

Ъруин го изучаваше с поглед.

— Колко бяха там? От семейството?

— Не съм сигурен. Не съм ги броил. Към дузина, мисля, плюс-минус. Плюс възрастната жена, на която е къщата. Тя е нормална, не е от тях.

Ъруин, потънал в мисли, изцъка с език.

— Не ми ли вярваш?

— Не, бе — рече Ъруин. — Мисля, че ти вярвам. Преди два часа пратихме един RC-135 да прелети ниско над къщата. Инфрачервените лъчи показаха тринайсет души вътре. Ти това не го знаеше. Ако щеше да лъжеш за нещо, това би било подходящо за начало.

Инфрачервени лъчи? Но това повдигаше още един въпрос.

— Ей — каза Стийв, — ти как въобще ме намери?

— Ти доведе лъв на ветеринар, синко. Дори и без пистолета за такова чудо хората ще се разприказват, няма начин.

— Значи… ти просто си бил тук на почивка или нещо такова?

— А, разбрах те. Не. В града съм в качеството си на нещо като съветник експерт на групата за захват. Аз съм единственият известен, който го е видял и е оцелял. Освен тебе, естествено.

— Група за захват?

— О, да. Днес градът е претъпкан с тежката артилерия. Делта, някой и друг снайперист от Шести отряд на Морската пехота, та дори и няколко военноморски разузнавачи. Твоята госпожица Сопаски ще си има гости.

— Как я намери?

Ъруин се намръщи.

— Тая смахната кучка се обади в Белия дом. Можеш ли да повярваш?