Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (52)

VII

— Хайде, Нага! — Стийв обърна гръб на Карълайн и Ъруин и пое надолу по стълбите. Щом слезе на Шосе 78, той направи няколко крачки към единия от горящите хеликоптери с идеята да потърси оцелели. Но дори и от това разстояние от огньовете лъхаше такава жега, че космите по ръцете му се накъдриха. „От това никой не би оцелял.“ Все пак се приближи още малко — гледката някак извратено го привличаше — и тогава чу бърза поредица от взривове. Бам! Бам-бам-бам!

„Боеприпасите гърмят.“

— Да му се не види!

Обърна се и побягна снишен към табелата на Гарисън Оукс, прикри се зад декоративната каменна колона и подпря гръб на нея. Видя тайфа от хора да снове из квартала, а сред тях и няколко кучета. Явно той не ги интересуваше.

Малко по-късно откъм върха на хълма екна дрънчене на гонг. „Сигурно Карълайн е измислила начин да захлопне капака.“ Обзет от извратено любопитство и като се мъчеше да не трепери, той се изправи и се огледа назад към хълма. Горе също бе пламнал огън, по-малък от пожара около хеликоптерите. Карълайн вървеше към него и силуетът й се очертаваше на фона на жълтите пламъци.

Беше сама.

— Какво направи? — попита я Стийв, щом тя се приближи. — Да не би да…

Тя поклати глава.

— Свърши се. Това е всичко. Ела. — Тя го подмина, без да забави крачка. В квартала беше тъмно. Само след няколко стъпки мракът я погълна.

— Ами Ъруин?

— Не пожела да дойде. Иска да остане с хората си. Идвай, Стийв!

Стийв отправи последен поглед към върха на хълма. Сега третият огън пламтеше весело — истински празничен огън. Сети се за ръката на Маргарет — бледа кожа на фона на черния бронз. Потръпна отново. Мина му през ума, че горящите хеликоптери покрай другото и много успешно биха блокирали движението по пътя. „Никой няма как да мине през тая преграда поне до сутринта — помисли си той. — Сега останахме само двамата.“

Това, в известен смисъл, бе вярно, ала не бяха сами. Мъртъвците бяха наизлезли — десетки, може би стотици, мъже, жени и деца. Бяха облечени в парцалаци отпреди десетилетия — полиестер, древен деним и индийски шарки. Едно хлапе държеше джойстик „Атари“. Кабелът бе провиснал между босите му мръсни ходила. Приличаше на нагризан. Хлапето погледна Стийв и рече:

— Време е за „Трансформърс“.

— И още как! — Стийв притича да настигне Карълайн, благодарен, че до него върви масивната Нага. Карълайн отвързваше връзката за обувки, която привързваше Дейвид за пощенската кутия. Стийв забеляза, че черното кълбо, започнало от очите му, се бе разраснало. Сега бе около две стъпки в диаметър, покриваше цялата му глава и доста голяма част от гърдите.

— Не се страхувай. — Карълайн махна към суетящите се на улицата хора. — Те няма да ни навредят.

— Ами, добре — отвърна Стийв със съмнение.

Огънят зад тях пламтеше весело и излъчваше изненадващо силна светлина. Мъртъвците стояха, вперили очи в нея, и къпеха лица в жълтото й сияние. По бузите на някои се стичаха сълзи. Отпървом се запита кого ли жалят — може би Маргарет? „Тя да не би да им е била Любимият вожд?“ После забеляза и колко много от тях се усмихваха. „Може би това е плач като този по сватбите?“

— Ей, Карълайн? Тези какво се впрягат толкова?

— Заради огъня е. Тука огънят означава нещо. — А…

Имаше и кучета, забеляза Стийв. Дори разпозна няколко от по-раншните. Те като че ли не го помнеха, или пък просто не им пукаше. Мотаеха се свободно сред хората и нямаха нищо общо с домашни любимци. Имаше и други животни — една лисица, нещо, което можеше и да е, американски рис, или може би обикновен, и…

— А стига, бе!

— Какво?

— Това тигър ли е?

— Тигър е. Спокойно. Той няма да ти навреди. Той е един от стражите.

— Чу ли? Спокойно. — Двамата с Нага се спогледаха. — А какво е това до него?

— То е от бъдещето. Недей да се тревожиш, Стийв.

Животни, хора и… други сновяха по улицата и по поляните. Видеха ли Карълайн да се задава, й правеха път, но някои от мъртъвците се пресягаха да я докоснат с пръсти, докато минаваше. Също и говореха, ломотеха си нещо, повтаряха отново и отново една дума — постоянно тихо шушнене на непознат му език.

— Как те наричат постоянно?

— Селани.

— Какво означава това?

— Не съществува добър превод на английски. „Главен библиотекар“ е точният буквален превод, но внушава неправилни конотации. — Тя направи кисела физиономия. — Така наричаха Бащата.

— О…

И най-сетне те стигнаха до Гарисън Драйв 222. Или поне до онова, което бе останало от къщата. „Библиотеката — помисли си Стийв. — Най-сетне и след толкоз мъки!“ А после я огледа критично: каквото и да бе онова, излязло да „проецира и защитава“, то направо беше разказало играта на тая къща. Тухлената фасада все още се крепеше, но май само толкова. Страничните и задната стени се бяха срутили навътре. Зад фалшивата фасада сега имаше само струпани отломки.

— Това ли е тя? — попита Стийв, леко разочарован. И преди да се срути, Библиотеката явно трябва да е била доста незабележителна постройка — тухлена къща с висока фасада и скосен назад покрив с четири колони и някой и друг прозорец.

После вдигна очи. На няколкостотин метра над тях грамадното и много тъмно незнайно какво профуча в нощта и той усети как вятърът облъхна лицето му. И изведнъж отново се изнерви.

— В това ли ще влезем?

— Един вид да. Но не в действителност. Това там горе е само проекция. Истинската Библиотека е, ъъъ, далече оттук. Тази врата е проходът. — Тя се изкачи по тухлените стъпала до входната врата и посегна към дръжката. — Хайде.

— Таен проход? — Той завъртя очи. — Трябваше да се досетя! — Изкачи се по стълбите, но малко преди да стигне до Карълайн, нещо му хрумна, той се спря и щракна с пръсти. После се огледа:

— Ей, чакай малко…

— Какво? — попита Карълайн.

Верандата на къщата беше съвсем пуста. „И чердже даже няма?!“

— Къде е онзи символ? Оня, за който ме прати тук?

— Няма значение. Вече няма.

— Но аз все още искам да видя какво е той. След всичко това съм любопитен.

Карълайн сви рамене и посочи сянката в основата на една от колоните.

— Там.

Стийв се приближи и приклекна. И там, почти невидима в тъмното, я намери.

— Значи е книга?

Тя се усмихна.

— То е ясно, че е книга.

Вдигна я. Беше вехта и раздърпана, страниците бяха пожълтели от старост и от нечистотиите, полепнали по нея след безброй прочита. Корицата липсваше, но в нея имаше нещо, нещо познато…

— Ей! Сетих се коя е.

— Нима?

— Да! Като малък я имах. За един кон, нали? За оня кон, отведен, за да заживее ужасен живот. Май беше „Черният красавец“?

Карълайн се обърна към него. Мускулите на прасците и бедрата й трепнаха на светлината на огньовете, лицето й бе наполовина скрито в сянка.

— Нещо такова.

Стийв се намръщи.

— Странно. Знам, че съм я чел, но не помня как свършваше.

— Идваш ли?

— Да — отвърна Стийв. — Като че да. Да донеса ли книгата?

— Не. Остави я.

— Ами, ако завали или…

— Остави я. Тази книга е преживяла много. По-издръжлива е, отколкото изглежда. — Тя посегна към дръжката, но точно преди да я хване, се спря. — Готов ли си?

— Ъм… Сигурно. Какво пък толкова има?

— По-лесно е просто да ти покажа. — Тя докосна леко дръжката на вратата с върховете на пръстите си и отстъпи крачка назад.

Чу се приглушено щракане на добре смазан метал. Може би звукът на месингови резета, нареждащи се в най-голямата ключалка на света. Вратата се отвори и зад нея зейна мрак. Лъхна топъл въздух, сух като пустинен вятър и напоен с мириса на древен прах.

Зад него Нага нададе вой — див и чужд звук, който той никога досега не бе чувал да издава. Обърна се да я укроти и усети под ръката си настръхналата й бодлива козина.

— Какво има, момиче? — попита я. Ала знаеше. И той го усещаше.

— Животните не обичат това място. Тя сигурно няма да влезе. Хайде, дай ми Дейвид.

Той й подаде връзката от обувка, на чийто край се полюшваше Дейвид.

— Какво има… — Гласът му заглъхна и той се взря в тъмното.

— Ела. — Карълайн влезе.

Стийв примигна. Щом престъпи прага, тя изхвърча навътре като изстреляна от оръдие.

— Мда — каза Стийв. — Я майната му на всичко това.

Обърна се да си върви и се вцепени. Зад гърба му мъртъвците и животните се бяха наредили на поляната и гледаха. Слезе едно стъпало надолу. Едно от кучетата изръмжа тихичко. На около четвърт миля по шосето в източна и в западна посока хеликоптерите пламтяха като празнични огньове. Вятърът бе напоен с мириса на горящ керосин и през няколко секунди екваше гърменето на боеприпасите.

Зад тях се чуваше писъкът на приближаващи сирени. „Колко време ще издаяня аз там? Сам, без пукната пара, най-усилено издирваният мъж в цялата страна? Дори и да не попадна моментално обратно в затвора, къде да отида? В Африка? В Боливия? На Луната?“

Чу откъм хълма женски глас. Не можеше да различи дали е писък, или началото на песен.

Стийв въздъхна и се качи обратно на верандата.

— Ти навита ли си?

Нага го изгледа продължително, обзета от съмнения, а после лекичко замахна с опашка.

Прекрачиха прага заедно.