Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (22)

II

Всяка нощ големият лъв сънуваше един и същи сън. Златни треви докосваха мустаците му. Ветрецът разнасяше мириса на антилопа гну и зебра. Слънцето се бе снишило над хоризонта и сенките на баобабите се бяха издължили.

У дома.

В съня на Дрезден дъщеря му беше още мъничка. Той вървеше, а тя крачеше до него в сянката му, също както Дрезден бе вървял редом до своя баща. Той я учеше на основите на занаята: къде има извори за водопой, как да се прокрадваш към плячката тъй, че тя да не те подуши, думите, с които се отдава почит на Горския бог след успешен лов. Хубав спомен, хубав сън.

Но после сънят се измени.

Дрезден се закова на място с лапа, увиснала току над земята. Наостри уши, приведе се напред и се напрегна да чуе едва доловимия звук, понесен от вятъра. Нага също го чу, плътен и бръмчащ — приличаше малко на рев и малко на жуженето на сърдити пчели, само дето изобщо не наподобяваше нито един от тях. Метален звук.

Човешки звук.

— Чакай — каза той на Нага. — Наблюдавай.

Тя размаха опашка — знак, че е приела заповедта. Но Дрезден беше по-стар, отколкото е обичайно за баща на малка рожба, и почти бе забравил какво е да си млад и игрив. Той не забеляза дяволития й поглед. Тогава я остави сама и тръгна през тревите — прилепен към земята, той напредваше бавно и безшумно. Насън не го бе страх, все още не. Но онази част от него, която не сънуваше, копнееше да върши нещо друго, каквото и да е, само не и това, да награби рожбата си и да побегне, да разкъсва и да руши, да натроши на парченца онези неща, докарали хорските звуци в неговия свят. Ала нищо не можеше да стори, разбира се. Тъй ставаше в съня му.

Дрезден се надигна в тревата и се изправи в цял ръст. Очите му блеснаха в здрача — две ярки точки-близнаци, обрамчени от мастилените сенки на гривата му. Преследваната от тях газела го забеляза и избяга. Не го беше грижа за това. Вниманието му бе изцяло приковано от бръмченето, а миг по-късно — от кафявия облак прах, който го придружаваше.

Дрезден ги наблюдаваше тревожно. Той знаеше за хората и доста разбираше от пушките им.

После тревогата премина в ужас. Нага не го бе изчакала. Не бе наблюдавала. Вместо това вървеше към хората с цялата напереност на младостта. Пред очите му един мъж вдигна пушка на рамо, тя изщрака, блъвна дим и Нага се строполи. Дрезден с рев се хвърли през полето за последен път — нехаеше за опасността, искаше само да сграби плячката, посмяла да стори зло на дъщеря му, да дере и да разкъсва, да разкъса живота му на парченца.

Но докато ги нападаше, той видя как мъжете вдигат онези пръчки на рамо и усети как иглите се забиват в плещите и във врата му. И изведнъж краката му се огънаха.

Насън Дрезден разбираше, че ще се пробуди в далечна земя, в яма с високи стени, толкова гладки, че нямаше как да се изкатерят, и тъй високи, че не можеха да се прескочат. Никакъв изход. Животът се простираше пред него, по-страшен от всеки кошмар. Още по-страшно беше, че щяха да вземат и Нага. Той бе предал рожбата си. И знанието за това тегнеше като камък на сърцето му.

Той и малкото му щяха да се пробудят под непознати звезди и всички дни и нощи на живота й щяха да бъдат отровени от хорските миризми и звуци.

* * *

Сега, много сезони по-късно и отвъд океана, Дрезде се сепна и се събуди. Видя човеците в ямата си — бяха трима и стояха много близо.

Дрезден се зачуди дали все още не сънува. Вдигна глава и подуши нощния въздух. Вонеше на дим. Хоризонтът пламтеше с неестествено сияние. Недалеч ревяха и дрънчаха машини. „Значи е истина.“ Той се вдигна на крака, изправи се и изръмжа издън гърди. За пръв път от много отдавна уменията му се пробудиха. Само да се приближат още малко, и щеше да скочи. Ако не, той щеше да се прокрадне до тях, да се престори на…

— Добър вечер — каза единия от тримата. — Молим за извинение, че се натрапваме. Не е от неуважение към вас. — Той говореше на езика на лова и го говореше идеално, макар и с едва доловим намек за тигров акцент, по всяка вероятност. — Вие ли сте онзи, когото наричат Острието на зората?

Дрезден примигна. Острието на зората бе името, дадено му от неговия баща. Мислеше си, че никога повече няма да го чуе пак. Смаян, той махна с опашка. „Да.“

— Чудесно. Така си и мислех, че може и да сте вие. Моето име е Майкъл. Известно време ловувах с прайда Червения вятър. — Той се огледа из ямата. — Там чух за вашите неволи.

Дрезден бе изгубил и ума, и дума. Червения вятър живееха горе-долу на един дълъг бяг в западна посока от дома му. Бяха свирепи и много уважавани. Ловувал е с тях?! Човек?! След кратък размисъл той издаде звука, който би могъл да издаде, ако види друг лъв в далечината. „Кой си ти? Какво искаш?“

— И това също има известна връзка с повода да дойдем тук. Нека започна с обяснението, че съм приемен син на Аблаха и чирак на тигъра Нобунунга. Аз излъчвам мириса на Нобунунга и ловувам редом с него. Това са брат ми Дейвид, роб на убийството, и сестра ми Карълайн, също от дома на Аблаха. Носим новини за Нобунунга. Можем ли да се приближим?

Аблаха? Името беше познато на Дрезден. Той беше еретик, враг на Горския бог. Нобунунга обаче беше друга работа — древен тигър, за когото се твърдеше, че е владетелят на всички гори на света. С леки стъпки Дрезден се приближи до мъжа и го подуши, точно както би постъпил, ако посрещаше свой събрат лъв. И, виж ти, мъжът действително миришеше на тигър. Хм.

Дрезден реши да продължи с нарушенията на етикецията — ако поне половината от онова, което бе чувал за Нобунунга беше вярно, така щеше да е най-мъдро. На свой ред той застина неподвижно и позволи да го подушат. Мъжът бързо вдъхна мириса на гривата му и се дръпна. Точно така трябваше да се държи един по-нисшестоящ ловец при тези обстоятелства.

Дрезден сбърчи чело. По принцип той никак не обичаше човеците, а Аблаха бе враг на Бога. Но всяка нощ, прекарана под тези непознати звезди, Дрезден се бе молил, докато заспи. Не се жалваше от сполетялата го участ, не протестираше, че така му се отплащат за пожизненото благочестие. Нищо не искаше за себе си. Молеше се само на малкото му да се даде шанс да поживее извън тази клетка. Всяка нощ Дрезден молеше Бога да сбъдне тази негова молитва, да я откупи със собствения си живот. Не можеше да се досети каква връзка можеше да има случващото се… но Богът го бе изненадвал и преди.

Дрезден приседна, вдигна предна лапа и я близна бързо. Това бе жест на уважение, макар и не точно приветствие с добре дошъл.

Противно на нрава си, беше любопитен да чуе какво има да му каже този човек.