Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (51)

VI

Отначало нищо не последва.

После от тъмните кътчета на Гарисън Оукс се разнесоха звуци от… От какво? „Нещо иде — помисли си Стийв и потръпна. — Нещо ужасно.“ Чуваше го въпреки трясъка на хеликоптерите, отначало глухо, но все по-силно и по-силно — мощният писък на гвоздеи, изтръгвани от дърво, дрънчене на чупещо се стъкло, трясък на дебел чам, който се пръска на трески.

Светлината от уличните лампи беше слаба, а луна, разбира се, нямаше. При все това, докато се взираше надолу по улицата, той долавяше съвсем определено движение в мрака. „Каквото и да е това, то е огромно.“ Мярна някакво движение и погледна Ъруин. „И той го вижда.“

Бръчки от тревога се бяха вдълбали дълбоко около очите на Ъруин. Той се обърна към хеликоптера с високоговорителя и размаха ръце над главата си.

— Къш! Разкарайте се оттука!

— Затвори очи — каза Карълайн на Стийв.

— Какво?

Хеликоптерите не обръщаха внимание на Ъруин и той премина към един по-сложен сигнал с ръка.

— Отлитайте, преди тя да…

— Стийв. Затвори очи.

Но не го изчака — застана зад гърба му и затули очите му с длан. Някакъв си миг по-късно блесна ослепителна светлина, сякаш присветна светкавицата на фотоапарат колкото футболно игрище.

— Еба си, ослепях — възкликна Ъруин.

— Само временно е — успокои го Карълайн. — Не ти беше целта. Изчакай няколко минути и ще се оправиш.

Воят на хеликоптерните перки се усили, шумът на моторите преминаваше в писък.

— Тръгват ли си? — попита Стийв, но толкова тихо, че само той си се чу наум.

— Какво? — попита Ъруин.

— САМО ВРЕМЕННО Е! — успокои го Карълайн.

— КАКВО? НИЩО НЕ ТИ РАЗБИРАМ! МНОГО ВИКАШ!

Насоченият към тях прожектор се позаклати, а после се откъсна и падна. Стийв примигна и се вгледа в хеликоптера. Той описа вираж, все едно го бяха извикали по някаква много спешна работа. А после сръчно и професионално насочи муцуна надолу, ускори се — всичко стана изненадващо бързо — и се разби в пътното платно стотина метра по-надолу. Дори и от толкова далече ги лъхна жегата от огненото кълбо.

— Еба си! — възкликна Стийв. — Баси, баси!

— А стига, бе! — обади се Ъруин. — Това вярно ли беше каквото си мисля?

Малко по-късно и другият хеликоптер изпълни подобна маневра — муцуна надолу, бързо ускоряване и спретнато, професионално изпълнено разбиване. На светлината от огнения взрив Стийв разпозна отвесната скала, покрай която бе тичал онази сутрин. Сега нощта се затопли неприятно. След като трясъкът на перките секна, пак беше възможно да разговарят нормално.

— Само временно е, казах.

— Кое е само временно? — попита Стийв.

— Слепотата на Ъруин. Това е средство. Сигналът е уйдурдисан — убива само неприятелите, но заслепява всички.

— Уйдурдисан?! — повтори странната дума Стийв. — Какво ще рече това?

— Предварително нагласен — обясни Ъруин. — Какъв сигнал?

— Светлината, която видяхте. Тя е защитен механизъм. Излъчва се от очния нерв и задейства неврона роб.

— Какво?

— Неврони роби. Те те правят податлив. Светлината ги задейства — и след като те станат част от мисловната архитектура, човек изпълнява каквото му е казано.

— Като касиерките в банката ли? — попита Ъруин.

„Аз нямаше да се сетя за това“ — помисли си Стийв, но след като веднъж го чу, всичко напълно придоби смисъл. „Умник е тоя Ъруин.“

— Точно така.

— Какво бе наредено на пилотите? — попита Стийв.

— Да се самоубият експедитивно. Безболезнено по възможност, но незабавно. — Карълайн замълча. — Ако те е грижа за това, сигурно не са страдали. Разправят ми, че цялостното преживяване било доста приятно.

На Стийв му призля. Неврони роби?!

— Господи, Карълайн! Тия момчета просто си вършеха работата. Сигурно са имали семейства, малки деца и…

Тя сви рамене.

— Сами си го решиха.

— Карълайн, те…

— Това е рискът, когато се стараеш да станеш опасен човек — обясни тя. — Винаги има шанс да се натъкнеш на някого, дето го умее по-добре от теб.

Устните на Ъруин оголиха зъбите му под напора на сурова, маймунска агресия. Карълайн го наблюдаваше, непроницаема като сфинкс.

Стийв застана помежду им. „Тези хора са си опасни.“

— Ей! Какво е това? — възкликна той.

— Кое? — попита Ъруин.

— Нещо там в далечината се движи. В небето. Виждам го как затулва градските лампи, но не мога да различа какво е. — Той се обърна към Карълайн. — Това да не ви е корабът майка, или нещо такова?

Тя пропусна това покрай ушите си и попита Ъруин:

— По-добре ли са ти очите?

— Малко по-добре, да — отвърна Ъруин. — Не мисля, че тя е извънземно, малкият.

— Добре. Нека мине малко време и ще се оправиш. Стийв, слез надолу по хълма. Скоро ще те пресрещна долу.

Стийв погледна тревожно бика.

— Карълайн, сериозно, не мисля, че трябва да…

— Тръгвай, Стийв! Знам, че не разбираш, но това е, което иска Маргарет. И аз ще й го дам. — После омекна. — Но не ти трябва да го гледаш. Изчакай ме в подножието на хълма. Ще дойда.

— Ами Ъруин?

— Нека да мине около час и ще се оправи.

— Къде отиваме?

— У дома.