Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (29)

II

Проснат по очи на асфалта и затрупан от кучетата мародери, Стийв бе обзет от изненадващ покой. Почувства как кръвта бучи в ушите му, но не усещаше истинска болка. „Сигурно умирам.“ Забеляза едно парче гипс, вгнездено в асфалта на пътя на педя от окото му. Много беше интересно.

А после, сякаш много отдалече, чу звук — нито кучи лай, нито бръмчене на косачка. Беше басово боботене, рев. То отекна чак в дълбините на гърдите му.

Малко по-късно сянката на зененхунда — Тейн, помисли си Стийв, името му е Тейн — изчезна от лицето му. Неочаквано той пак се намери на слънце. Кучето, вкопчено в дясната му ръка, се откъсна. После и левият му крак се освободи. — … чуваш ли ме, Стийв? Отговори! Жив ли…

Зашеметеният Стийв подпря дясна ръка на асфалта и я огледа. Над лакътя зееше широка и дълбока рана. Сгънеше ли пръсти, виждаше как се свиват мускулите. „Обаче не тече много кръв.“ Мускулите под лакътя му много приличаха на сурово кокоше месо. Това също му се стори много интересно и той сви юмрук един-два пъти, за да го гледа в действие.

— Пистолета, Стийв! Ползвай пистолета!

Ей, тая идея си я биваше! Подпря се с ръка и се оттласна от асфалта. Дъртакът, дето си косеше ливадката, се беше упътил към него. Стийв му махна с окървавената си разкъсана ръка за помощ. Дъртият се усмихна и му махна в отговор, после допря шепа до ухото си, поклати глава и посочи косачката.

„Какво… става, бе… еба си?!“ Това беше достатъчно смахнато, че да го накара да дойде на себе си поне малко от малко. Изправи се на коляно и направи бърза проверка по списък. Десният му крак вършеше работа. Гончето не беше успяло да нанесе кой знае какви щети на глезена му. „Ама не защото не се е старало.“ Левият обаче не беше чак толкова във форма. Лошо ухапване по прасеца. Болеше, когато отпуснеше тежестта си върху него. „Питам се какво ли му има?“

— Пистолетът, Стийв! Пистолетът! Застреляй кучетата!

Това го накара да се стегне. Стийв, отново в пълно съзнание, си спомни кой… какво му е причинило това. Внезапно и остро осъзна присъствието на кучетата, проточили лиги зад гърба му. Мисъл за черно убийство закъкри в душата му, а посланието на Буда за състрадание към всичко живо бе временно забравено.

— Ела ми, ела, Тейн — каза той, докато вадеше пистолета. — Ела да те почерпя, приятелче!

„Иха — помисли си той. — Ей това е едро куче! Сигурно има… колко? Има-няма двеста кила. Може и над двеста да е.“

Но, разбира се, това не беше куче. Лъв беше. Всъщност бяха два лъва, възрастен мъжкар с гъста кафява грива и по-дребна женска, застанали между него и кучетата. „Ха, лъвове?! Бая необичайно си е това.“

Издърпа затвора на пистолета и го запъна. Вдигна го, прицели се в средата на гривата на едрия лъв и внимателно пусна един куршум. Въобще не улучи. Куршумът мина между двата лъва и рикошира в асфалта с лека искра.

Едрият лъв се обърна и изрева насреща му.

— Стийв — достигна до слуха му гласът на Карълайн, — какви ги вършиш? Не се дръж като идиот! Те дойдоха да те закрилят! Те са ти подкреплението!

— Я пак, ако обичаш?

— Лъвовете те спасиха. Те са подкреплението. Не стреляй по тях.

— Ти как разбра, че съм се пробвал…

Грамадният лъв отново изрева.

— Той казва, че други кучета не се пречкат. Можеш ли да стреляш? Ползвай пистолета. Но внимавай. Колко кучета има там?

Стийв направи оглед. Гончето лежеше мъртво на шосето със строшен гръбнак. Тейн, с кървяща рана на задника и настръхнала козина на врата, крачеше напред-назад пред лъвовете и ги изучаваше със злокобните си разноцветни очи. Зад него останалите четири кучета стояха и ръмжаха, леко ранени и разколебани. Още два-три ротвайлера и един пудел бяха довтасали, докато Стийв бе безпаметен. Докато гледаше, на хълма се покачи един голдън ретривър.

— Преброих девет.

— Стреляй! — нареди Карълайн. — Ще трябва да си пробиваш път с бой нагоре по улицата.

Стийв пусна куршум по английския шпаньол. И този път не улучи, обаче опитът заслужаваше повече доверие. Грамадният лъв погледна през рамо и се изтегли по-далече от огневия обхват на Стийвовия пистолет.

Шпаньолът ръмжеше, ръмжеше със сбръчкана муцуна над оголените зъби с червени петна от Стийвовата кръв. То излая, понечи да пристъпи напред…

… и Стийв го застреля право между очите.

Лъвовете изреваха одобрително. Стийв хвърли поглед надясно. Оня с косачката тъкмо беше минал още един ред и се обърна. Този път като мина край него, махна два пъти — веднъж на Стийв и веднъж на лъвовете.

Стийв простреля жълтия лабрадор в хълбока. Той направи две-три крачки напред и падна настрана. Ребрата му тежко се повдигаха и спадаха. „Почвам да му хващам цаката.“ Той стреля по черното куче и изобщо не улучи, после го простреля в бедрото. То изквича и закуцука към него. Простреля го в гръдната кост и то се строполи мъртво.

Останалите шест кучета нападнаха. Три от тях нападнаха лъвицата и се скупчиха върху й. Тя изрева от болка, но Стийв не се трогна, защото останалите три подминаха мъжкаря и нападнаха него. Не ги обвиняваше. Вече си проличаваше, че не е кой знае какъв стрелец.

Простреля пудела в гърдите. Не е зле… Стреля по Тейн и не улучи. Жълтооката овчарка му се нахвърли с ръмжене. Той вдигна ранената си ръка в защита и тя се залепи за нея, острите бели зъби се впиха в оголения мускул. Стийв изкрещя, заби пистолета в корема й и дръпна спусъка. От другата страна се посипаха карантии, но овчарката не пусна. Сега един питбул заръфа глезена, понаръфан от гончето.

Той стреля пак в тялото на овчарката, по-високо. Петлето изчатка върху празен пълнител. Кучето трябваше да е почти умряло, обаче не пускаше. Ухапването все едно го изгаряше. Стийв изкрещя пак и я тресна по главата с дръжката на пистолета.

— Яааа! — кресна той. — Пусни ме бе, гад шибана!

С изненадан поглед овчарката се откъсна от него и падна. Стийв тупна по задник и зарита питбула със свободния си крак. Той му изръмжа и заби зъби още по-дълбоко. Стийв писна.

Тогава двата лъва се приземиха върху питбула един след друг, с разлика частица от секундата. Стийв пак кресна — лъвските атаки често предизвикват това у хората, но него те не го и пипнаха, а заръфаха кучия гръбнак — единият до врата, а другият до опашката, и той изхруска. Сега бе ред на кучето да пищи.

— Яаааа, копеле гадно!

Когато те пуснаха кучето, то не шавна.

Лъвовете се обърнаха и се надвесиха над него, сега само на педя. Жълтите им очи се впиха в него. Усети дъхът им да облъхва раните му, лъщящата по челото му пот. Миришеше на кръв и разлагащо се месо. Стийв вдигна празния пистолет, после пак го свали. Големият поизръмжа и изсвистя с опашка. Отстъпи крачка назад, вдигна глава и погледна надолу към улицата. Бръчки набраздиха челото му.

Без да иска, Стийв се обърна и проследи погледа му.

Зад него имаше още към дузина кучета, десетина поне. Зад тях прииждаха още десетки или дори стотици. Изсипваха се от гората на половин миля оттук като река убиец, която прекосяваше ливадата и се изливаше надолу по главния път. Чаткането на ноктите им по асфалта ехтеше като копитата на стадо, втурнало се в панически бяг.

— Гадна работа — прошепна Стийв.

Лъвът изрева.

Стийв се изправи и заопипва гърба си. Карълайн бе залепила с тиксо другите два пълнителя там като Брус Уилис в оригиналния „Умирай трудно“. Тогава идеята им се стори добра, но когато напипа единия пълнител, той не се отлепяше. Дръпна пак, по-силно. Тоя път се отлепи, но пълнителите, дадени му от Карълайн, бяха хлъзгави от смазката и той се изхлузи от ръката му, изтрополи надолу по шосето и се спря недалече от уличната лампа.

— Гадория! — изруга отново Стийв.

— Какво стана? Какво става там?

— Те идват! Стотици са! А аз… аз изтървах шибания пълнител. — Докато говореше, се пресегна зад гърба си, този път внимателно, и обхвана последния пълнител, залепен на гърба му. Стисна го внимателно, ала здраво, и го отлепи.

Карълайн издиша леко.

— Трябва да влезеш на закрито — каза тя. — Влизай вътре, Стийв! Влизай вътре!

— Къде!

— Където и да е! Където е най-близо! Не е заключено! Давай!

Стийв закуцука колкото можеше по-бързо през полуокосения двор. Докато вървеше, захапа със зъби тиксото, все още залепнало за заредения пълнител, и дръпна. То се отлепи.

Зад гърба си чуваше тътена на тичащите кучета — още стотици пристигаха да подкрепят десетките, вече наредили се рамо до рамо на двайсетина крачки оттам. Само лъвовете стояха между тях и него. Дъртакът, който косеше ливадата, пак му махна.

— Гъз такъв! — кресна му Стийв.

Дъртакът долепи шепа до ухото си, после посочи косачката и поклати глава.

— Стийв, влизай вътре! — Гласът на Карълайн бе станал дрезгав от напрежение. — Трябва да влезеш на закрито веднага!

Като продължаваше да върви, Стийв извади празния пълнител и той тупна на тревата. „Дано му изкоруби острието на косачката.“ Натика заредения пълнител, дръпна затвора назад и го запъна. Вече беше пред вратата. Хвана дръжката, напълно подготвен да стреля, ако е заключено. „Несъмнено ще свърши работа! По филмите винаги върши!“ Но вратата се отвори лесно към невзрачно фоайе — застлан с линолеум под, тапети на цветя, прашасала стойка за чадъри.

— Ами лъвовете?

— Остави ги. Тях можем да ги прежалим. Само влез вътре.

Стийв се промъкна вътре и затвори след себе си.

— Вътре съм.

— Добре, сега си в безопасност. В коя къща влезе?

— Ъъъ… отвън е с бели тухли?

— Идеално. Във всекидневната има храна, вода и медицински средства. Остани там. Вътре нищо не те застрашава. Аз ще те изкарам оттам възможно най-бързо, но може да отнеме ден-два. — Тя затвори.