Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (21)

I

— Еха! — възкликна Алиан. — Не било майтап! Ти наистина си държиш лъвове в задния двор!

— Да — потвърди Маркъс. — Също като в „Белязаният“! — Той се ухили и показа, по преценката на Алиан, златни зъбни насадки на стойност двайсетина хиляди бразилски реала.

„Колко ли ще е това в долари?“ Повече, отколкото изкарваше майката на Алиан за година от миене на подове, във всеки случай. Алиан само поназнайваше за „Белязаният“, но по тона му си личеше, че се очаква тя да се впечатли.

— Ооо, мило — каза тя усмихнато и прокара нокът от лакътя му надолу.

Тук все още чуваше шума от купона на около двеста метра зад тях — тътена на басите, смях, плискането на хора в басейна — ала бяха достатъчно далече и вече не виждаше голямата къща на Маркъс през дърветата. Стояха на бетонна алея между две дълбоки осветени ями, пълни с изкуствени камъни, сред които тук-там растяха храсти. Маркъс застана срещу нея и пристъпи мъничко невидимата граница „ние сме само приятели“.

— Едрият мъжкар е Дрезден. А това… — той посочи този вляво от нея, — … е Нагасаки. Нага на галено.

— Мислех, че лъвовете имат грива?

Маркъс поклати глава.

— Само мъжкарите. Ти не гледаш ли „Дискавъри“?

Алиан се усмихна насилено. Като малка беше твърде бедна и нямаха телевизор.

— Тя е и дребна.

— Още не е пораснала съвсем. Според нас тя му е дъщеря.

Тя се обърна и погледна в другата яма, тази с мъжкаря.

Гласовете им бяха нарушили съня му. Сега беше буден и я разглеждаше с немигащи жълти очи. Тя потръпна и пристъпи малко по-близо до Маркъс.

— Много е едър.

— Живея нашироко! — Маркъс дръпна от пурата си и разпери ръце — жест, обхващаш ямата с лъвовете, четирийсетте акра ландшафтна архитектура и триметровия бетонен зид, опасващ землището.

Маркъс — Литъл Зи за познавачите на хип-хопа — живееше в имение в Кънектикът, някогашното убежище за почивните дни на управител на хедж фонд. Той обви с ръка раменете й и я придърпа напред да огледа мъжкаря долу.

— Ей, искаш ли да събудя и нея?

— Не! — възкликна Алиан малко прибързано. — Не… Тоест, нека си спи. — Едрият лъв отпусна отново глава и затвори очи. Тя се сгуши в Маркъс и се удържа да не се разкиха от дима на пурата.

— Какво има?

— Нищо. — Но щом погледна спящия лъв, нещо дълбоко в нея се пробуди. Преди да стане модел, живееше в едно селце в Бразилия, близо до Пантанал. Нападенията на ягуари не бяха нещо нечувано там. Бяха убили неин съученик в четвърти клас. Веднъж видя фермер с обелен скалп, чието лице бе обляно в кръв.

— Те могат ли… могат ли да излизат?

Маркъс тръсна глава.

— Няма как! Ямата е четири и половина метра дълбока. Оттук не си личи, но стените се извиват под обратен наклон. И затова няма как да се захванеш за нищо. Няма как да излязат оттам!

— А… ами, добре — тя се опита да звучи убедено. — Еха, страхотно! Много е яко! Да се връщаме вече на купона?

— След малко. Първо трябва да ги нахраня. — Той се ухили. — Да ти се ходи за риба?

— За риба?

— Ела с мен. — Той заобиколи ямата и пое по една пътека, водеща вдън гората.

— Не знам, Маркъс… Тъмно е. — Тя погледна назад към къщата. Купонът беше в разгара си. Последният сингъл на Маркъс — „Ръка на сводник“ — дънеше от уредбата. — Свърши ми виното.

— След малко ще ти сипем още вино! Ела де, трябва да видиш това! Няма такъв смях! — Гората зад него беше много тъмна, но часовникът му бе „Патек Филип“.

„И ще ме покани да участвам в клип. Може би.“

— Добре — каза тя. — Става.