Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (32)

I

Секретарката беше чернокожа дама на средна възраст с приветливо лице и ледени очи. Тя проследи приближаването на Ъруин така, както пантера следи коза, ситнеща към мястото за водопой. Зад нея висок прозорец гледаше към идеално оформена градина. Ъруин се загледа през прозореца с неподправен копнеж. Беше ясно и слънчево, хладно, ала не мразовито — може би най-хубавият ден от есента. На Ъруин му се искаше да броди из гората и да си пробива път, като разритва хрупкавата шума.

Вместо това влезе и остави посетителския си пропуск на бюрото й.

— Аз съм Ъруин — представи се той и посочи с палец сводестата врата вдясно от него. — Обадиха ми се, че той иска да ме види.

— Ъруин чий? — попита секретарката, като прокарваше пръст по разпечатан списък с имена. Ъруин не отговори. Фамилията му я пишеше на пропуска. Тя просто се заяждаше.

— Госпожо, това е Ъруин Лефингтън — изрече глас до него. — Онзи Ъруин Лефингтън.

Ъруин се обърна. Мъж на средна възраст със здрав и стегнат вид, облечен в униформа на армейски генерал, седеше на дивана зад него. В куфарчето му Ъруин видя няколко папки с черен бордюр. Хммм. Знаеше за съществуването на подобна класификация, но никога досега не бе попадал в едно помещение с такава.

— А… — прекъсна заниманието си секретарката. — Разбирам. Свързан сте с… онзи извънреден случай?

— Предполагам — отвърна Ъруин.

Секретарката сви устни. Провери друг, по-кратък списък, и кимна отсечено:

— Той ви очаква — призна тя. — Заповядайте, седнете.

Ъруин кимна.

Зад него генералът беше събрал документите, които преглеждаше, и ги прибираше в куфарче, вързано с верига за китката му. Сега се изправи с широка усмивка и дойде да поздрави Ъруин.

— Аз съм Дан Торп — протегна му той ръка. — За мен е истинска чест да се запознаем, сержант.

По навик Ъруин огледа почетните знаци на Торп — емблемата на въздушнодесантните войски, кръстосаните стрели на „специални операции“, цял куп лентички от кампании. Познаваше задочно командира от Обединени специални операции по репутацията му, макар и да не се бяха срещали. По общо мнение, беше доста свестен човек. Ъруин му стисна ръката.

— Драго ми е. — И додаде: — Сър.

— Капитан Танака ви праща поздрави. Сам искаше да дойде, но… е зает с друго. С планиране на мисия. Настоява да ви доведа да пийнем по бира, когато всичко това приключи.

Ъруин поомекна.

— Тъй ли? Познаваш го? — Двамата с Йошитака бяха служили заедно в Ирак. — Не знаех, че бил при вас бе, пичове.

— Вече от около година. Ти как така не си се явявал на подбор? — попита Торп. — Знам, че Клинт покани…

— Президентът ще ви приеме сега — обади се секретарката, стана и отиде да им отвори странно оформената врата.

Вратата не беше много широка. Ъруин, уволнил се със звание командващ старшина, се съобрази с чина на генерал Торп и го пусна да мине пръв, а после го последва в Овалния кабинет.