Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (55)

III

Тя бръкна в облака горе и махна светлините с ръка. Щом ги докосна, те се завъртяха също като въртящия се поднос на голямата маса в ъгъла на китайски ресторант. Щом намери точното място, тя боцна с пръст, за да спре въртенето, и дръпна. Пространството се втурна покрай тях и мащабът на всичко пред очите им се сви — първо цели галактики, после облаци, после — отделни звезди, и най-сетне — планети.

— Тази познаваш ли я?

— Ъъъ… Юпитер? — Устните му бяха изтръпнали.

— Не, Сатурн е. Виждаш ли пръстените?

— Да, Сатурн. Точно това исках да кажа.

— Няма нищо. А сега запази малко тишина, трябва да се съсредоточа.

Стийв гледаше как тя хвана връзката на Дейвид — вече само около педя от нея се показваше извън кълбото — и внимателно го избута през тънката мембрана, разделяща реалността, в която бе израснал Стийв, и Библиотеката. Щом премина оттатък, Дейвид сякаш се смали.

— Готово — каза тя и театрално си изтръска ръцете. — Приключихме!

— Колко време ще мине, преди той да стане слънце?

— Не знам точно. Поне два часа. После ще дойда пак да оправя орбитите. Не може да оставим тези топченца да се блъскат едно в друго, нали така?

Стийв, водопроводчикът, промълви с пресъхнали устни:

— Не, не бива. А кога ще засияе в жълто?

Лицето й стана малко унило.

— Ами… няма.

— Ама как! Така ли ще остане? Черна чернилка?

— Да. Причината е в равнината на терзанията.

— Откъде ще идва светлината?

Тя се намръщи.

— Ъъъ… няма да има толкова много. Светлина, искам да кажа. Ще има много топлина — страданието е много горещо, гама-лъчи и всякакви такива, но видимият спектър ще пообеднее.

— И постоянно ще е тъмно? Дори и когато слънцето грее? За вечни времена?

— Ще е достатъчно топло! — заяви отбранително тя. — Никой няма да замръзне. А хората ще се нагодят.

— Ще се нагодят.

Тя кимна.

— Човек почти към всичко се нагажда.

Стийв потърси в себе си отговор за това, но не можа да го намери.

След много време Карълайн отново проговори:

— Та… това ме води до втората причина да те доведа тук, горе.

— Храната ли?

— Не. Да, тоест, и тя. Но по-важната причина е, че… искам да ти поднеса дар, Стийв. Знам, че ти не разбираш — все още тепърва ми предстои да стигна до това — но аз съм ти страшно задължена. Никак не би било преувеличено да кажа, че на теб дължа всичко. От много дълго време мисля за този ден и… и исках да ти кажа, че… че ще съм много щастлива, ако поне мъничко ти се отплатя. Доведох те тук, горе, за да видиш възнасянето на Дейвид. — Тя го гледаше сериозно, усмихната.

— Добре. Защо?

— Следващия път, когато видиш изгрева на слънцето, ще повярваш, че говоря сериозно, когато ти казвам, че ще ти дам всичко, абсолютно всичко, което ти хрумне да поискаш.

— Така ли? Като например мазерати или…

— Разбира се, стига да поискаш. Но и много повече. — Тя се приведе досами него. — Мога да те направя безсмъртен. Непобедим. И двете, ако поискаш. В аптеката има церове, които ще те направят по-умен и от най-умния човек, живял някога.

— Ъъъ… — Мигът се проточи. — Точно сега искам само барбекю.

За първи път забеляза, че Карълайн е кажи-речи хубава, когато се смее.

* * *

— Бива си го това — рече Стийв и си облиза пръстите. В хладилника имаше пържоли, но също и някакви твари, които приличаха на гигантски скорпиони, а на вкус напомняха малко на свинско. Карълайн каза, че били измрели в епохата на плейстоцена, но много ги обичала. Стийв не попита. Обаче наистина бяха вкусни, макар и да имаше много храна. Нага самичка омете три, плюс две пържоли и осем кюфтета. После се сви на кравай като домашна котка и заспа. Стийв се замисли дали да й даде остатъците си, но реши да не я буди. „Горкото коте. Тежък ден преживя.“

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Карълайн. — Благодаря ти, че сготви.

— De nada. — Каквито и други умения вероятно да притежаваше, личеше си, че Карълайн хич я няма като готвачка. След като изгори на два пъти бургерите, Стийв пое грила. Сега той се отпусна на градинския стол с доволна въздишка. Отначало да седне толкова близо до ръба, не го хвърляше в лудешки възторг, но като си вля две бири, нервите му се поотхлабиха. „Гледката наистина е фантастична!“ Вселената се въртеше над тях и изливаше топло сияние върху лабиринта от рафтове надолу.

Карълайн потършува из хладилния сандък и извади бутилка винен коктейл.

— Още една бира?

— Естествено. И до нея ще стигна. — Отпи две-три глътки „Бъд лайт“ и се оригна лекичко на умрял скорпион. — Та значи, за този дар… Можеш ли да ме направиш президент?

— На какво?

— На Съединените щати.

— Разбира се, стига да искаш. Но никак не проумявам защо би го поискал.

— Добре го каза. А Император на Земята?

— Лесна работа!

— Хммм… — Позамисли се. — Мога ли да стана по-бърз от летящ куршум и с един скок да прескачам високи сгради? И да мога да изстрелвам лазерни лъчи от очите си?

— Лазерни лъчи?

— Е, мисля, че технически това е топлинно зрение. И смразяващ дъх. Смразяващ дъх можеш ли да спретнеш?

Тя кимна.

— Мога. Ще ми отнеме две седмици, но всичкото това мога да го стъкмя. Това ли би поискал?

— Ъъъ… Не бе, майтапех се.

— Добре. Не можеш да се удържиш, това го разбирам. Само да знаеш, че аз говоря сериозно. Абсолютно всичко на света. Като малки Бащата понякога играеше на една игра — караше ни да вършим за него някакви невъзможни неща. Ако успеехме да го разбием, получавахме награда. — Тя го погледна. — Обаче никой не успя. Никога. Нито веднъж.

— Да прелетя, яхнал алигатор, през хвърчащ пояс от чоризо?

— Модификациите на тялото са на перления етаж, лъч три, клон седем. Гравитацията е в лъч две, клон три. Там влиза и антигравитацията. Колбасарството е някъде на тюркоазения — отвърна тя, втренчила изпитателен поглед в лицето му. — Ще трябва да направя справки.

— Всичко. — Всякаква шеговитост се бе изпарила от гласа му. — Каквото и да е.

Тя кимна.

— Това е… Иха! Много хубав подарък, Карълайн! Благодаря. — Той изгълта бирата си и си взе още една.

— Моля. Радвам се, че ти харесва. Още ли се изумяваш?

— Вече от няколко дни. Защо?

— Ако искаш, мога да ти разкажа малко по-подробно. За това какво се случва, искам да кажа. Да отговоря на въпросите ти, ако имаш въпроси. „Защо ти…“ и всякакви такива.

Стийв си отвори бирата и се опръска със студена пяна.

— Би било супер. Но няма ли да те съкруши или нещо такова?

— Какво?

— Ако престанеш постоянно да ме объркваш страшно, ама страшно. Няма ли да ти навреди?

Тя му показа безименния си пръст.

— Какво правиш?

— Мисля, че значи да си гледаш работата. Неправилно ли го показвам?

— Средният!

Тя смени пръста.

— Така по-добре ли е?

— Да, точно така! — Той се замисли. — Добре, сетих се. Явно ти знаеш всичко за… ами, за нормалния свят — кой е президент, как се ползва телефон, всичкото това… Освен когато не знаеш. Като оная първата вечер, когато се затрудни да отвориш вратата на колата. Това как се получава?

Тя се усмихна.

— Ами… Понякога малко се преструвам — правя се на по-безпомощна, отколкото съм в действителност. Ако някой ме гледа, да речем. Всички си мислят… Мислеха, че съм расла в саксия. Аз би трябвало почти с нищо да не съм наясно, освен с езиците. Но действително имах и някои пропуски. Например смятах, че „Мистър Сел“ вероятно е някакъв тип, произвел телефона, който включваш в контакта, разбираш ли? Когато бях дете, нямаше мобилни телефони. — Тя завъртя очи. — А вашето схващане за дрехите надали някога ще успея да го проумея.

— Значи някога си била дете като дете? И не си от Космоса?

— Да, ъъъ… Не съм. Та това е нелепо. Откъде пък ти хрумна тази идея?

— Де да знам, сигурно от телевизията. Вие какво, всичките сте обладани от демони ли? Или е някаква магия?

— Господи! Млъкни, преди да си се изложил!

— Извинявай — каза той съвсем искрено. — Просто… Карълайн, дори не знам как да си представя нещо, което би обяснило… всичко това.

— Не. Не е демон. А както казах, такова нещо като магия няма.

— А какво тогава?

— Аз съм… Всичко е както ти го казах онази, първата вечер. Не те лъжех. Аз съм Библиотекарка.

Стийв се замисли.

— Смятам, че ние влагаме в тази дума различен смисъл.

Тя кимна.

— Да. Сигурно.

— Когато кажа Библиотекарка, аз се сещам за…

— Чай и уютни мистерии?

— Да! Точно така! Видя ли? Ти разбираш!

— Всъщност не. Да, чая го обичам горе-долу, но… нямам понятие какво е „уютна мистерия“. Просто ти така каза първата вечер в „Уоруик хол“. Че като кажеш Библиотекарка, се сещаш за това. — Тя го погледна така, както поглежда нагоре животинче, скрито в дупката си. — Но невинаги е било така — изхленчи тя. — В никакъв случай.

— Да. — Стийв се облегна назад. — Започвам да го разбирам. Но може би трябва да ми разкажеш какво е било. Та да не задавам толкова много тъпи въпроси.

Тя дълго се колеба, загледана не много надалече. Но най-сетне кимна.

— Да. Част от мен го иска. Действително. — Тя понечи да каже нещо, намръщи се и затвори уста.

— Обаче?

— Просто… винаги трябваше да прикривам какво мисля, какви планове кроя. Всичко трябваше да крия, дори от себе си. Вечно. Разбираш ли? — Гласът й звучеше умолително. Никога преди не го бе чувал такъв.

— Струва ми се, че не — рече нежно Стийв.

— Не. Не, разбира се. Как би могъл? — Тя отново кимна вглъбено. — Дори не знам откъде да започна.

— От началото?

— Добре — каза тя, вдъхна дълбоко и когато заговори, желязото отново звънна в гласа й. — Нека да е от началото. Когато бях малка, на десетина-единайсет години, прекарах едно лято в гората. Беше няколко месеца след като Бащата ни приюти, скоро след смъртта на родителите ни. Сприятелих се с две кошути. Иша и Аша се казваха и…

* * *

Карълайн говори часове наред. На Стийв му се струваше, че може и да е поразкрасила някои неща — какво точно искаше да каже с това „главня на сърцето“? — но тя му разказа много. Разказа му за Дейвид и за бика. Разказа му как лудостта на Маргарет я поглъщаше късче по късче, докато един ден за забавление започна да ближе сълзите от бузите на мъртъвци. Разказа му малко и за това как Майкъл започнал да гледа на домашните неща с очи на диво наплашено животно. С хладни, безпристрастни думи му разказа за стореното от Дейвид, показа му мастилените петна на китките си там, където я бе приковал за бюрото с писалките й.

В ранните утринни часове тя най-сетне стигна до Ъруин, нейния гръм от Изтока.

— Е… — Тя изгълта последното си вино. — Няма ли да ми обясниш каква гад съм?

Стийв поклати глава.

— Не, няма. Други — може, но аз няма.

Тя поизчака, после и още малко.

— Обаче?

— Обаче нищо. То и аз съм един будист, дето еша ми няма, обаче, Карълайн, едно от първите неща, които будистите ти казват, е да се опиташ да гледаш на другите със състрадание. Не с жал — да ги различиш може да е трудно, поне в началото — а със състрадание. В твоя случай това не е трудно. Аз сигурно бих си пуснал куршума пет минути след като съм видял как опичат живо едно дете. Буквално не мога да си представя какво би могло да бъде.

— Питър го направи — рече тихо Карълайн. — Дженифър, струва ми се, също.

— Какво?

— Застреляха се. След бика. Дженифър използва отрова де. — Тя го погледна объркано. — Бащата ги върна към живота. А после ги наказа — с по петдесет камшика, нещо такова. Забравям.

— Но не и ти.

— Какво не и аз?

— Никога ли не си се опитвала да се самоубиеш? Или някакво друго бягство?

— Не. Никога. — Погледът на Карълайн беше като гранит, при удар, в който нещо меко може да се размаже и счупи. — Моята работа все още тепърва предстоеше, нали разбираш.

„Точно сега тя не играе роля — разбра Стийв. — Ето такава е, когато не й се налага да се преструва.“

— Господи! — възкликна той съвсем тихо. Опекли са детето живо? Чувстваше се вцепенен.

Карълайн затвори очи. Когато ги отвори, щитовете отново бяха вдигнати.

— Мисля, че е време да си лягаме.

— Не, аз не…

— Няма нищо. Наистина съм много уморена. — Изнурена усмивка. — За мен днешният ден бе голям ден. И… Аз просто… Аз не говоря много. И почти никога не говоря за себе си. Чувствам се, не знам…

— Уязвима?

Продължително мълчание.

— Да. Това е.

— Съжалявам.

— Недей. Не си виновен ти. Никак не ме бива по… както там му казвате.

— Основен междучовешки контакт?

— Каквото е там. Притеснява ме. Но ти ме попита и аз ти разказах, и сега знаеш.

Стийв кимна.

— Едно нещо обаче, за което съжалявам, е, че ти докарах толкова бели на главата — каза тя. — Сигурно е било объркващо и изнервящо. Аз сигурно щях по-добре да се справя с твоята част от всичко това.

— Така ли? Така ли мислиш? Сериозно?

— Стийв, аз…

— Само ти го казвам да го знаеш за в бъдеще, аз сигурно щях да изляза да потичам за теб срещу малка такса — двеста долара примерно? Това, дето ме накисна за убийство, си беше престараване. — Той кимна два-три пъти, с широко отворени очи, прекомерно възбуден. — Да. Престара се. Здравата.

— Да, така е, но ако не беше възкресен, мъртъвците щяха да те…

— Чакай. Я задръж малко. Ако не съм бил какъв?

— Ъъъ, нищо.

— Какво каза, Карълайн?

Тя протегна ръка — достигаше го, ала не го докосна.

— Стийв?

— Мм?

— Ще ти разкажа, щом искаш. Но ако не знаеш, ще си по-щастлив.

Той дълго мисли.

— Да. Добре. Щом го казваш ти, готов съм да го приема. — Той разтърка слепоочия. — Както и да е, получих Утешителната награда на всички утешителни награди.

— Точно така. Да имаш някакви идеи какво би могъл да си поискаш?

— Не, нямам.

— Добре, помисли си. Утре пак ще си поговорим.

— Донесла ли си спални чували или някакви такива?

— Какво? А… Не. Под нефритения етаж има спални помещения. Приготвих ти едно в американски стил.

— Това какво ще рече?

— Ами… един вид, взех назаем пентхаус. От един хотел. Да си чувал за „Ал Мурджун“? Много бил хубав. Ела, ще ти покажа.