Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (4)

I

— Та, навит ли си да влезеш с взлом в къща? — попита тя.

Стийв се вцепени и ченето му увисна продължително. Чу зад бара как търбухът на джубокса на „Автоматични музикални инструменти“ защрака. Някой беше пуснал монетка. Той остави ненапитата си бира „Корс“ на масата. Как й беше името на тази? Кристи? Кати?

— Моля? — каза той най-накрая и тогава се присети. Карълайн. — Майтап си правиш, нали?

Тя дръпна от цигарата си. Пламъчето се разгоря и огря с оранжево сияние към половин дузина мазни чашки и купчинка пилешки кокали.

— Не. Напълно сериозна съм.

Джубоксът на „АМИ“ избръмча. Миг по-късно гръмотевичното начало на Sing, Sing, Sing на Бени Гудман екна в ефира като бойните тамтами на някое загубено дивашко племе. Съвсем внезапно сърцето на Стийв се разтупка.

— Да, добре. Не се майтапиш. Значи онова, за което говориш, е доста тежко углавно престъпление.

Тя не каза нищо. Само го гледаше.

Той се напъна да се сети за някоя умна реплика. Но от устата му изскочи:

— Аз съм водопроводчик.

— Невинаги си бил.

Стийв се вторачи в нея. Това беше вярно, да, но тя по никакъв начин не би могла да го знае. Подобни разговори беше водил в кошмарите си. В опит да замаскира обзелия го ужас, той награби последното пилешко крилце от чинията и го топна в соса със синьо сирене, само че после се спря и не го налапа. Тукашните пилешки крилца не си поплюваха. Миризмата на оцет и лют пипер се надигна към него като предупреждение.

— Не мога — рече той. — Трябва да се прибера да нахраня Пийти.

— Кого?

— Кучето ми Пийти. Той е кокер шпа…

Тя люшна глава.

— Това може да почака.

Смени темата!

— Как ти се харесва тук? — ухили се той отчаяно.

— Много всъщност — отговори тя, прелиствайки списанието, което четеше Стийв. — Как му беше името на това място, я кажи?

— Уоруик Хол. През двайсетте в тая кръчма са продавали нелегално алкохол. Кат, дамата, дето я върти, я наследила от дядо си заедно с куп стари снимки, на които се виждало как е изглеждала. Тя е голяма фенка на джаза и затова като се пенсионира, я реставрира и я отвори като частен клуб.

— Ясно. — Карълайн пийна бира и огледа окачените по стените плакати в рамки — Лони Джонсън, Рой Елдридж с тромпета си в ръка, реклама за празненство с морска храна в театъра на трети и четвърти октомври двайсет и някоя си година. — Различно е.

— Така си е. — Стийв изтръска една цигара от пакета и й го поднесе. Щом тя го пое, той забеляза, че макар и по ноктите на дясната й ръка да нямаше лак и да бяха изгризани почти до дъно, тези на лявата бяха дълги и оформени, лакирани в червено. Смахната работа. Драсна клечка и запали цигарите им. — Започнах да идвам тук, защото беше единственият бар наоколо, в който все още се пуши, и постепенно почнах да го харесвам.

— Защо да не ти дам минутка да поразмишляваш над идеята? — рече Карълайн. — Знам, че ти я изтърсих изневиделица. Къде е дамската тоалетна?

— Няма нужда да го обмислям. Отговорът е не. Дамската е отзад, натам. — Той посочи с палец над рамото си. — Никога не съм влизал там, но за да пуснеш водата на писоарите в мъжката, дърпаш месингова верига. Цяла минута се чудих, докато загрея. — Той поизчака. — Ти каква си точно?

— Казах ти — отвърна Карълайн. — Библиотекарка съм.

— Добре. — Отначало външният й вид — коледен пуловер, даже и с еленчета, навлечен върху колоездачен клин, червени гумени галоши и осемдесетарски гети на краката — му навя мисълта, че е шизофреничка. Сега вече имаше съмнения.

Добре, помисли си той. Не е шизофреничка. А каква е тогава? Карълайн не се напъваше излишно да полага грижи за себе си, но и непривлекателна не беше. Остана и с впечатлението, че е много умна. Преди около час и половина тя дойде с две бири, представи се и попита дали може да седне. Стийв, ерген, който поддържаше връзка единствено с кучето си, каза „Разбира се“. Поприказваха си. Тя го засипа с въпроси, а на неговите отговаряше неопределено. И през цялото време го изучаваше с тъмнокафяви очи.

Стийв бе останал що-годе с впечатлението, че работи в университета, май като някакъв лингвист? На Кат тя заговори на френски, а друг редовен клиент, Еди Ху, изненада със свободното си владеене на китайски. „Но «библиотекарка» бая се връзва.“ Представяше си я как рошава, сред камари книги, които аха-аха ще се посипят, мърмори над оклепана чаша от полагащото се на персонала кафе, докато замисля своя обир. Ухили се и тръсна глава. „Няма начин!“ Вместо това поръча още една кана бира.

Бирата изпревари Карълайн на масата с цели две-три минути. Стийв си наля още една чаша. Докато пиеше, реши да промени диагнозата от шизофреничка на „хич не й пука как е облечена“. Много хора твърдяха, че хич не им пука как са облечени, но тези, на които действително не им пукаше, си бяха рядкост. Но не бяха чак пък нещо нечувано.

Един съученик на Стийв от гимназията, Боб еди-кой си, изкара две години на южен остров в Тихия океан в рамките на някаква странно прокопсала наркосхема. Като се върна, беше дяволски богат — две ферарита, Боже Господи! — обаче се обличаше както му падне. Боб, спомни си той, някога беше…

— Ето ме пак — рече тя. — Извинявай. — Имаше хубава усмивка.

— Дано си навита за още едно — каза той и кимна към каната.

— Много ясно.

Той й наля.

— Не се сърди, че ти го казвам, ама много е шантава тая работа.

— За какво говориш?

— Библиотекарките, които познавам, си падат по… де да знам, по чай и уютни мистерии, а не по взломаджийски нахълтвания.

— Е, да… Тази библиотека е по-друга.

— Боя се, че ще са ми нужни малко повече обяснения. — Още щом думите изскочиха от устата му, той съжали. „Ти нали не смяташ действително да се включиш?“ Направи си една бърза духовна инвентаризация. „Не, не смятам.“ Но че му беше любопитно, беше.

— Имам проблем. Сестра ми ми каза, че ти би могъл да притежаваш нужния опит, за да го разрешиш.

— За какъв опит говорим например?

— Ключалки на жилища… Нищо особено… И аларми „Лорекс“.

— Това ли било? — Мислите му се насочиха към сандъка с инструменти отзад в пикапа му. Там бяха водопроводните му инструменти — горелка, поялник, нож за тръби, гаечен ключ, но имаше и други неща. Клещи за рязане на тел, лост, мултицет, малка метална линия, с която можеше да… Не. Той прищипа мисълта, ала вече беше късно. Нещо в него се бе разбудило и шаваше.

— Това е — отвърна тя. — От лесно по-лесно!

— Коя е сестра ти?

— Рейчъл се казва. Няма как да я знаеш.

Той се замисли.

— Права си. Не помня да съм се запознавал с някого с това име. — Тя несъмнено не бе част от тесния, твърде тесен кръг от хора, които знаеха за предишната му кариера. — Ама откъде тогава тая Рейчъл ще знае толкова много за мен?

— Честно казано, и на мен самата не ми е ясно. Но нея много я бива да изнамира разни неща.

— И какво точно е изнамерила за мен?

Карълайн запали още една цигара и издуха двоен стълб дим от ноздрите си.

— Каза, че хващаш цаката на механизмите и имаш разбойническа жилка. И че си извършил над сто обира. Сто и дванайсет, мисля, че толкова каза.

Вярно си беше, макар и сведенията да бяха остарели с петнайсет години. Изведнъж стомахът му се върза на възел. Нещата, които бе извършил, и още по-зле, онези, които не бе и извършил, вечно кръжаха около мислите му и никога не бяха далече. Щом тя произнесе това, те кацнаха и нахлуха в него.

— Искам да си тръгнеш — каза той тихо. — Моля те.

Искаше да си чете „Спортс илъстрейтид“. Искаше да си мисли за нападението на „Колтс“, а не как може да разбие жилищна ключалка „Куиксет“ за трийсет секунди дори и без нужните инструменти. Искаше…

— Я се отпусни. Това може да ти е много от полза. — Тя плъзна нещо към него по пода. Той надникна под масата и видя сипя брезентова мешка. — Погледни вътре.

Той вдигна мешката за дръжката. Вече се усещаше какво може да открие в нея — разкопча ципа и надникна. Кеш. Много кеш. Предимно петдесетачки и стотачки.

Стийв остави мешката и я бутна обратно към нея.

— Колко са вътре?

— Триста двайсет и седем хиляди долара. — Тя угаси цигарата си. — Там някъде.

— Странна сума.

— Аз съм странна личност.

Стийв въздъхна.

— Имаш цялото ми внимание.

— Значи ще го свършиш?

— Не, в никакъв случай! — „Будистът се старае да се въздържа от вземане на онова, което не му е дадено.“ Той се поумълча и направи гримаса. Миналата година беше декларирал петдесет и осем хиляди долара пред данъчните. С мъничко повече от дълга по кредитната му карта. — Може би. — Той запали нова цигара. — Много пари са това.

— Така ли? Сигурно.

— За мен поне са. Богата ли си?

Тя сви рамене.

— Бащата.

— Аха. — Богат татко. Това поне обясняваше донякъде нещата. — Как ти хрумна да… Каква каза, че е сумата?

— Триста двайсет и седем хиляди долара. Ходих до банката. Парите действително не са ми проблем. Стигат ли? Мога да взема и още.

— Би трябвало да го покрие — каза той. — Познавах навремето хора, спецове, които тая работа биха я свършили за триста долара. — Зачака с известна надежда тя да оттегли предложението си или може би да го помоли да я запознае със спецовете. Но двамата само дълго време се зяпаха.

— Аз тебе съм избрала — рече тя. — Ако не е заради парите, то какво те възпира тогава?

Той си помисли дали да й обясни как се старае да се държи по-добре. Можеше да каже „Понякога се чувствам като новопоникнало растение, все едно току-що съм покълнал от пръстта, все едно се опитвам да се източа към слънцето“. Вместо това каза:

— Мъча се да схвана каква изгода имаш ти. Някакъв екстремен спорт за богати дечица ли е това? Скучаеш ли?

Тя прихна.

— Не. Аз съм пълната противоположност на скучаещите.

— Какво е тогава?

— Преди много години нещо ми бе отнето. Нещо безценно. — Тя му хвърли безмилостна усмивка. — Искам да си го вземи обратно.

— Ще ми трябват още малко подробности. За какво говорим? За диаманти? За скъпоценни камъни? — Той се поколеба. — За дрога?

— Нищо подобно. По-скоро има сантиментална стойност. Само това мога да ти кажа.

— А защо избра мен?

— Ти си с отлични препоръки.

Стийв се замисли. През рамото на Карълайн виждаше как на дансинга Еди Ху и Кат се упражняват в чарлстон. И доста задобряват. Стийв си спомни какво е да си те бива по нещо. Имаше време, когато той беше понашумял в някои среди. Може би някой го помнеше.

— Добре — рече той най-накрая. — Мога да приема, предполагам. Но първо още някой и друг въпрос.

— Давай.

— Сигурна ли си, че за каквото и да става въпрос, ще си имаме работа само с най-прости аларми за жилища? Никакви сейфове, никакви екзотични ключалки, нищо подобно?

— Сигурна съм.

— Откъде знаеш?

— Пак от сестра ми.

Стийв си отвори устата да се зачуди на качеството на нейната информация. И тогава му хрумна, че не би могъл да каже точно колко обира е извършил, дори и ако му опреш пистолет в главата. Сто и дванайсет обаче звучеше напълно правдоподобно. И вместо това каза:

— Последен въпрос. Ами ако това нещо, каквото и да е то, го няма там?

— При все това ти си получаваш парите. — Тя се поусмихна и се приведе към него. — Може дори да получиш бонус. — Вдигна вежда и пусна лекичка флиртаджийска усмивка.

Стийв се замисли. Преди тя да хвърли бомбата с обира, той се надяваше разговорът да тръгне на флирт. Но сега…

— Да не усложняваме нещата — рече той. — Парите трябва да ми стигнат. Къде искаш да отида?

— Значи ще отидеш? — Краката й бяха силни, със загар. Когато се движеше, си личеше как мускулите й мърдат под кожата.

— Да — каза той и в душата си вече знаеше колко ужасна е тази идея. — Сигурно.

— Точно сега му е времето.