Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (64)

III

Стийв се възвърна към живот на пода на пентхауса. Вече беше свикнал да умира — имаше ясни спомени за всичко чак до последния миг. Този път апартаментът беше целият прашасал. Чашата с препарата за отпушване на канали частично бе пресъхнала, докато го нямаше, и препаратът беше кристализирал. Стоеше си там, където я е оставил… преди колко време? Спомняше си вкуса му — метален, но не чак пък толкоз неприятен, спомняше си и как беше възврял в червата му. На дъното беше кристализирал, обаче отгоре имаше достатъчно течност да му удари още едно питие. „Чака ме. Давай, партнер, давай смело!“

Кой знае защо това му се видя смешно и той се изкиска.

— Недей.

— Какво? — Обърна се нататък, откъдето се чу гласът на Карълайн. Тя беше кацнала на гранитния плот между кухнята и всекидневната като гаргойл и пушеше цигара.

— Не хихикай така. Звучиш досущ като Маргарет.

— Обаче съм целият прашен. Хи… Хи…

— Доста време мина. — Тя му подхвърли полупълен пакет „Марлборо“ и запалката на Маргарет. Той ги улови.

— Благодаря. Къде е Нага?

— Отиде си у дома — отвърна Карълайн.

— Върна се в Африка?

Карълайн кимна.

— Защо?

— Искаше да бъде със своя народ. Когато, нали се сещаш, дойде кра… — Тя млъкна.

— Краят?

Тя кимна.

— Господи, Карълайн! Колко тежко е положението навън?

Карълайн дълго мълча, преди да отговори.

— Е, краят още не е дошъл. — И додаде по-меко: — Все още не.

Стийв кимна.

— Не си се променила.

Погледна чашата и се удържа да не се разтрепери. „Ето, пак се почна. Може би този път ще мога да сваря някоя експло…“

— Промених се всъщност. — После го забеляза как гледа чашата. — Ето. — Тя му показа пистолет. — Ще те улесня. Или с пистолет е недостатъчно ужасно?

— Сигурно може да ми свърши работа. Думите ми стигат ли до теб изобщо?

Тя само го погледна.

Стийв седна, изтупа праха от едни кухненски стол, запали си цигара.

— Задобряваш с тия възкресения. Този път даже не съм схванат.

— Благодаря.

Той се взря в нея над цигарата.

— Действително изглеждаш по-различно. Колко време каза, че е минало?

— Три-четири месеца. Не го следя. В какъв смисъл по-различна?

— Не знам точно. Не изглеждаш по-стара.

Тя угаси цигарата си.

— И няма как. Аз не остарявам. Вече не. Номер на Бащата.

— Но си се сдобила с някоя и друга бръчка. — Той прокара пръсти по бузата й.

— Е, да. Как го казвахте вие? „Не е до годините, а до пробега“?

И тогава той го разбра.

— Знам какво е. Не изглеждаш толкова гневна. Е, кисела — да. Но не като преди.

— В какъв смисъл?

— Навремето веждите ти постоянно бяха сбърчени. — Той изимитира физиономията й. — А мускулите на челюстта ти постоянно играеха, когато си мислеше, че никой не те гледа. Сега — не чак толкова.

— Хммм…

— Е, с какво се занимаваше?

— С туй-онуй — отвърна тя. — Отначало учех. Размишлявах над разни неща. После си побъбрих с Бащата.

— Сериозно? А аз си мислех, че е мъртъв.

Тя сви рамене.

— Хммм. Само си побъбрихте? Не се ли скарахте?

— Да. Доста любезно при това. Защо?

— Ами… Бас държа, че една ваша караница си струва да се гледа. Гледала ли си го онзи филм, дето Кинг Конг се би с един динозавър?

— Представа нямам за какво говориш.

— Язък. Нещо като майтап беше.

Бръчки набраздиха челото на Карълайн… а после тя се успокои.

— Да, така е — каза тя с лека усмивка. — Този съм го пропуснала. И може би наистина не съм толкова гневна. — Тя протегна ръка за запалката.

Стийв и я подаде.

— Това е добре. Трябва да си ги изкарваш навън тия неща. Ако ги оставиш да те тровят, ще те изядат. — Тя го гледаше странно. — Какво?

— Точно ти ли ще… Не, нищо.

— Значи… Четири месеца, а?

— Плюс-минус.

— Повече са от миналия път.

— Да.

— Защо изчака?

— Изобщо нямах намерение да те връщам.

— Сърдиш ли ми се?

Тя трепна.

— Не. Не ти се сърдя. Просто… Просто си мислех, че нямаше да издържа, ако ти… ако ти, нали се сещаш, направиш нещо. Пак.

— О… — Стийв се замисли. — Е… Извинявай.

— Няма нищо. Разбирам защо постъпваше така. Или поне така си мисля. — Тя заобиколи кухненския плот и взе от него книгата „Черният красавец“. — Това е за теб.

Той я пое.

— Това е, кажи го де, книгата символ? От верандата? Нали?

— Да, тя. Отвори я.

Той й я върна.

— Няма нужда.

— Какво? За какво…

— Вътре на корицата пише моето име, нали? Ръкописно, с червено мастило. Тази книга не е като онази, която имах — моята е! Същата, която имах като малък. Нали?

— Помниш ли?

— Нещо такова. Сънувах я. След огъня. Първия път, когато аз… Сещаш се.

— Сериозно?

— Да. И после пак, ей сега. Сънувах, че я чета в колата в деня, когато родителите ми… Нали се сещаш, деня на катастрофата. И после я дадох на онова детенце, приятелчето ми, едно момиченце от квартала. Не бях се сещал за нея от години. — Тръсна глава. — С нея си говорехме за книги, за такива работи. Обаче не можах да си спомня името й. — Той се усмихна. — А после си го спомних. Навремето ти беше много руса.

Карълайн също му се усмихна.

— Промених се.

— Да, така е, сигурно. То и аз, ако става въпрос. Питах се защо ли онази къща… Онази, около която се въртеше гончето… ми изглежда толкова позната. Обаче нито една от другите не познах.

— И не би могъл. Повечето са построени наново.

— Така ли? — Той се намръщи. — Като че си спомням какво е станало, но… Това не може да е истина. Не може! Твоят Баща е направил нещо, нали? Със съзнанието ми, с паметта ми?

— Направи, да.

— И какво се случи всъщност? Чакай! Не… — Той си разтърка слепоочията. — Като си помисля пак, нищо недей да ми казваш. Каквото и да е станало, бас държа, че по някакъв начин съм се проявил като пълен задник.

Карълайн примигна.

— Не. Не беше задник. Ни най-малко. Няма как да грешиш повече.

Той вдигна очи — не беше сигурен дали да й повярва.

Никога не бе виждал толкова нежен израз на лицето на Карълайн.

— Имам предложение за теб, Стийв. Ами ако ти кажа, че има начин всичко да се подобри?

Стийв я изгледа остро.

— За какво точно си говорим?

— За слънцето — отвърна тя. — За земетресенията. За всичко.

— Ще върнеш на небето… кажи я де…?

— Не точно. Не мога. Сега Митрагани е с Бащата.

— Тоест мъртва?

— Не. Не е мъртва. Те заминаха далече. Митрагани, Нобунунга, Бащата. Няма да ги видим повече.

Стийв вдигна вежди.

— Как така са заминали?

— В нова вселена, мисля. Създадена от Бащата. В която той определя всички правила.

Стийв поклати глава.

— Вие наистина играете на съвсем друго ниво, знаеш ли?

— Е… може да се изненадаш. Всъщност аз не съм чак толкова различна от теб. Всеки би могъл да стори онова, което сторих аз.

— Много се съмнявам, да знаеш.

Тя задълго се умълча, вперила очи надолу. А после каза тихо:

— Но това си има цена. Служейки на своята воля, сама се опустоших.

Стийв кимна.

— Да. И това разбирам.

Тя го погледна.

— Нима? Действително?

— Да. Действително.

Карълайн се усмихна.

— Знаеш ли, вярвам ти. Благодаря ти. — Тя посегна и докосна бузата му. Пръстите й бяха топли. Кой знае защо това го изненада. — Но аз ще постъпя по-мъдро.

— Така ли?

— Да. — Тя отпусна ръка. — Ще поправя всичко, Стийв. Трябваше да те послушам. Ти беше прав от самото начало.

Той вдигна вежда.

— Нима? Ще върнеш слънцето?

Тя кимна.

— Утре по това време то ще е съвсем същото като преди.

— Нали уж каза, че било невъзможно. Че Дейвид не би могъл…

— Дейвид го няма вече. Оставих го да умре.

— Какво? Кога?

— Преди два часа.

— Ами твоята велика мъст?

Тя сви рамене.

— Стига ми вече. Приключих с отмъщението.

— Е… Ами, браво на тебе. Но щом той не е слънцето, то кого ще…

Тя го погледна.

— Намерих друг начин.

— Еха! Страхотно, Карълайн! Наистина! Но какво става навън? Има глад, нали? Хората все така гладуват. И онзи вулкан, и…

— Не е чак толкова зле, все още не. И няма да позволя да стане по-зле. Говорих с вулкана под Йелоустоун и го успокоих. Що се отнася до глада… Знам един номер. Един начин да превръщаш облаците в нещо като хляб. Отнема много енергия, а също и малко време, обаче аз имам и двете. Когато утре слънцето изгрее, от небето ще завали храна. По целия свят. И ще го правя през ден — през два, докато посевите се възстановят.

— Сериозно?

Тя кимна.

— Ами Библиотеката? Земетръсите?

— Библиотеката отново се укри. Земетръсите ще спрат. Върнах Луната на старата й орбита — приливите ще се нормализират. Скоро.

— Карълайн, това е… Това е фантастично! Но защо?

— Заради теб, Стийв. Заради онова, което стори ти.

— Аз? Какво съм направил, по дяволите?

— Ти беше мой приятел — отвърна тя. — Ето какво. И беше много, много добър приятел. Най-добрият приятел, който някога ще имам аз. И не само мой.

Карълайн събра ръце в шепи, сякаш за да пие. Над дланите й се издигна лека мъгла и се събра в кълбо. Трябваше му малко време, за да разпознае в него Земята, само че голяма колкото баскетболна топка и гледана отдолу — най-отгоре Антарктика и Южна Америка под нея, облаци, океани. Тя се рееше на няма и педя над дланта й и бавно се въртеше. Взря се и различи тъничката диря на реактивен самолет над Тихия океан.

— Виж, Стийв. Ето тук. Милиарди хора. И на тях сега ще им е добре. Или поне толкова добре, колкото и преди. Давам ти дума. Ще оправя всичко. Заради теб.

Стийв се вгледа. Протегна ръка да пипне, но после размисли. Погледна Карълайн — все още не разбираше. Очите й блестяха.

— Ти ги спаси — каза тя. — Всеки един от тях, до най-последния. Нага. Пийти. Ти ги спаси. Всички. Само ти.

— Сериозно?

— Да.

Стийв се усмихна.

Една-единствена сълза се отрони и се стече по бузата на Карълайн.

— Карълайн, защо…?

Тя тръсна ръце. Земята сега увисна без опора и продължаваше да се върти. Стийв гледаше като омагьосан как дирята на самолета се удължи с още съвсем мъничко.

„Аз съм ги спасил? Аз?“ Само за миг видя в мислите си как Джак излезе от тъмното на слънце.

Карълайн заобиколи, застана до него и прошепна в ухото му онази дума, прошепната от Бащата на Митрагани тъй отдавна, когато пробуди зората на четвъртата епоха.

И щом Стийв я чу, за него…

… времето…

… спря.

Стийв се рееше в безтегловност из кухнята на апартамента. Карълайн извади прашасала клуб сода от хладилника и седна на кухненската маса. Не докосна питието си, но пушеше бавно цигара от цигара. Понякога не вдишваше, само ги оставяше да догорят до крехък стълб от пепел.

Когато пакетът свърши, сфера от кипяща енергия бе покрила главата на Стийв — жълто-оранжева, също като предишното слънце. Връзката му с равнината на радостта бе много силна. Щеше да пламти даже по-ярко от Митрагани. Можеше да й се наложи да понагъне Космоса, та да не изпепели Меркурий.

Отвърза едната от връзките на обувките му, върза го за нея като на повод и го понесе през големия коридор и нагоре по стълбата до нефритовата платформа точно под вселената. Тялото на Дейвид лежеше там окървавено и завито с един найлон. Сега болката му вече беше в миналото. По-късно щеше да нареди на мъртъвците да го отнесат долу. Щеше да намери останките на Маргарет, да увие двамата с общ саван и да ги погребе заедно.

Сложи Стийв на небето, а после нагласи орбитите както си бяха преди. Калкулатор изобщо не й потрябва.

„Почвам да му схващам цаката“.

Имаше още куп работа за вършене, но вече не й се стоеше в Библиотеката. Не и днес. Бомбардировката бе превърнала Гарисън Оукс в развалини и той бе обкръжен от танкове и войници, но Библиотеката имаше и други врати, и други фасади. Избра една ферма в Орегон, тихо местенце на края на дълъг път.

На новото място отиде в кухнята и свари кафе. Без да мисли, взе чиниите и чашите и ги изми. Щом приключи, влезе в банята — отне й малко време да я намери — и напълни ваната с много гореща вода. Стената зад ваната бе облицована с лимоненожълти плочки, а крановете отдавна не бяха пускани и заяждаха.

„Но пък поне е чисто“.

Много по-късно тя излезе от ваната и се избърса. Стийв още не беше изгрял и беше малко хладничко, към минус двайсет градуса по Целзий. Не знаеше как да напали котела. Но като погледна в шкафа, там я чакаше окачена хавлия, чисто нова, още с етикет и точно нейния размер. Почти със сигурност висеше там още от самото начало. Тя поклати глава.

„Бащата.“

На пода под хавлията откри кутия с чифт грамадни пантофи. Бяха идиотски — на пръстите им се мъдреше ухилената глава на някакъв анимационен котарак. „Бащата наистина имал чувство за хумор. Кой да ти знае?“ Но колкото и да бяха смахнати, те бяха и меки и топли.

Обу ги, а после застана до задния прозорец. Той гледаше към широко поле, побеляло от сняг. Там имаше плевня и поточе.

Тя примигна.

В далечния край на полето стоеше мъж, почти скрит в гората. Примигна пак.

— Не е възможно! — възкликна и си спомни димящите и надупчени от автоматни откоси развалини на къщата на госпожа Макгиликъти.

А после чу гласа на Бащата. „Щях да забравя. Оставих ти нещо.“

И друг глас, мек и колеблив: „Бях с… с… с дребосъците. Бащата рече да изуча навиците на дребните и незабележимите.“

И Дейвид: „Мишка би могла да се изшмули навън, може би, ама друго — надали.“

Тя се завтече към задната врата и със замах я отвори.

— Майкъл!

Той тръгна към нея, придружаван отляво от пума, а отдясно — от три вълка. Спряха досами двора. Майкъл се взираше в нея с широко отворени очи, а после я повика със старата Бащина титла:

— Селани?

Карълайн отвори уста да отрече, но после я затвори и след дълго мълчание кимна почти незабележимо.

Майкъл каза нещо на вълците и на пумата и всички легнаха по гръб на снега и си показаха коремите.

Карълайн го погледна втрещено.

— Не! Недей! Какво правиш? Ставай!

Но той не желаеше да стане. Лежеше по гръб, разтреперан и уплашен, и не я поглеждаше в очите.

Тя си проправи път до него през снега — жълтите очи на анимационния котарак надничаха през заледената кора — и лекичко го перна по ухото.

— Ставай, Майкъл! Моля те, стани! Това съм просто аз!

Майкъл бавно се изправи.

— Ти… Онова, което стори… ти…

— Много съжалявам, Майкъл. Налагаше се. Нямаше друг начин. Не разбираш ли?

Той се взира в нея дълго, колебливо. Не отговори.

Отчаяна, тя му се усмихна и докосна бузата му.

— Навън е мраз. Гладен ли си? Някой от вас гладен ли е? Влезте всички. Може да се намери храна или…

Майкъл се позамисли, а после бавно-бавно й се усмихна в отговор. Щом видя усмивката му, душата на Карълайн се отпусна. Майкъл се обърна към вълците и им каза нещо — тя не го разбра съвсем, но те замахаха с опашки.

Въведе ги в къщата.

Оказа се, че в хладилника наистина има храна — пет парчета говеждо и цяла пуйка. Майкъл и животните си похапнаха обилно, после се скупчиха и заспаха пред еркерния прозорец на всекидневната. Карълайн дръпна една възглавница на пода и седна при тях.

А после, за първи път от много, много време, слънцето изгря, и под оранжевото му сияние сенките на Майкъл и глутницата му паднаха и се източиха на пода.

Щом видя под какъв ъгъл изгрява, тя си помисли, че американската дума за това време на годината е „април“, а понякога му казваха и „пролет“. Вярно беше, но също толкова вярно беше и че по календара на Библиотекарите сега бяха във втората луна, а тя е луната на лумналата надежда. Карълайн, чиста и стоплена, седеше на стража до спящите си приятели. Розовият памук на хавлията обгръщаше меко кожата й. Изпъкналите бомбета на пантофите с анимационния котарак обгръщаха пръстите на краката й. Тя дълго седя така и гледаше как новото слънце започва да топи сивкавия лед на дългата зима.

Усмихваше се.