Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (53)

I

Мисълта как Карълайн се изстреля навътре породи у Стийв очаквания за… нещо. За засмукване, за движение напред. За нещо. Но съвсем не беше така. Той влезе в мрака и миг по-късно се оказа стъпил върху стар-престар сух дъбов под. Карълайн го чакаше, протегнала ръце да го хване.

— Я, то не било толкова… — А после, щом се огледа и видя къде се намира, залитна и се подпря на стената отзад. — Бааааси чудото!

— Да, и аз реагирах горе-долу така. — Карълайн се поотпусна малко. — Ти поне не припадна. Мнозина припадат. — Тя се подпря на най-близката лавица за книги и започна да си сваля гетите.

— Какво… Тоест… Божичко… Какво е това място?

— Библиотеката на Бащата. — Присети се за нещо. — Тоест… вече е моя, предполагам. — Тя примигна. — Хмм. Моя.

— Библиотека — произнесе Стийв с равен, безизразен глас. До него Нага изскимтя. Той я потупа по рамото.

— Да, сладурче, и аз също.

Огледа се и зяпна.

— Бааааси чудото! — повтори той, този път с неподправено благоговение.

Библиотеката беше необятна.

Нищо чудно да беше най-грамадната постройка, която някога бе виждал отвътре, за която бе чувал някога, която си бе представял някога. Книжни рафтове се извисяваха от пода докъдето погледът ти стига. Забеляза светещо кълбо високо горе — на височината на небостъргачите — и някъде над него — таван. Невъзможно беше да се прецени колко висок е таванът — стотици метри? Километри? Сградата, в която се намираше, беше по-висока от Супердоум и по-широка от летището в Атланта.

— Тук може да летиш със самолет — рече той. — С Боинг 737 навярно не, но с Чесна — като нищо. И с Лиър даже може би.

— Да, сигурно. — Гласът й се чуваше приглушено, минаваше през някаква тъкан.

Стийв погледна нататък и видя, че Карълайн си съблича пуловера. Закри с длан очите си.

— Какво правиш?!

— Измъквам се от тия идиотски дрехи. Искаш ли халат? Универсален размер са и са чисти. — Трикотажът падна на пода с меко шумолене.

— Какво? Не, добре съм си. — Надникна съвсем мъничко. Велосипедният клин на Карълайн беше смъкнат на глезените й. Обърна й гръб и отвори очи. Малко по-късно тя се появи пред погледа му, облечена със сиво-зелен халат от някаква груба материя. Смътно напомняше монашеско облекло и й отиваше повече от коледния пуловер.

— Гладен ли си? — попита Карълайн. — Аз умирам от глад.

— Какво?

— Храна — отвърна Карълайн и се потърка с длан по корема. — Изведнъж пак огладнях здравата. Хайде, ела с мен, ще те разведа.

— Ъъъ… — Той примигна, щом се сети за скромната къща с рушащата се веранда. Когато тя каза „скрита“, той си помисли за подземен бункер, за нещо като противоатомно скривалище. Но това… — Голяма е. Как може да е толкова голяма?

— Не е чак толкова голяма. Веднъж я измерих с крачки. Ръбовете й са с дължина само две мили, плюс-минус.

— Ръбове ли?

— Да. Намираме се в пирамида. Виждаш ли? — Тя вдигна пръст нагоре.

Той проследи посоката му и видя върха на пирамидата — три равностранни триъгълника, които се събираха невъзможно високо горе в една точка.

— А, разбирам — рече Стийв. — Но исках да кажа, че… — Направи няколко бързи алгебрични изчисления наум. — … Над четири и половина квадратни километра са си грамадна площ за този квартал. Не нарушавате ли разпоредбите за строителство? Или пък законите на физиката?

— Разпоредбите за строителство, сигурно. Никой от кабелите не е заземен. Но физичните закони тук не важат.

— Драга ми Карълайн, що за дивотии плещиш?

— Може ли, докато се шашкаш, и да вървиш? Много ти се моля! — Тя подръпна нетърпеливо връзката за обувка. Дейвид, вече почти погълнат от чернилката, се полюшна на края й.

Подът беше застлан предимно с грубо обработени дъски, широки и гладки — простираха се на цели акри. Но двамата с Карълайн стояха върху нефрит, крайната точка на главна пътека… или шосе… която преминаваше по цялата дължина на пода. Беше широка колкото магистрала с три платна и цялата бе спретнато застлана с нефритови плочки. Излъчваше леко сияние под краката им. Карълайн пое с бърза крачка по нея, без да чака дали той ще я последва.

Стийв изтърча подире й.

— Какво е това? — посочи той. Горе-долу по средата между него и отсрещната стена към небето се издигаше нещо тънко и вретеновидно, подобно на ДНК-верига, завършващо с нефритен диск. „Може би наблюдателна площадка? Като на покрива на небостъргач?“ Точно над платформата бавно се въртеше облак от светлини и обливаше залата с топло сияние, подобно на светлината на свещи.

— Натам сме се запътили.

— Леле, каква грамада е това място, човек! — възкликна той. — Ние вътре в къщата ли се намираме все още, по някакъв начин?

— Не. Къщата не беше важна. Единственото важно нещо в нея бе входната врата. Тя е едно от местата, където Библиотеката и нормалното пространство се застъпват. Защитими точки на проникване. Бащата много внимаваше кой да има достъп до трудовете му.

— До трудовете му?

Карълайн разпери ръце и посочи безбройните хиляди шкафове с книги.

— Трудовете му.

— Един пич е написал всичкото това? Та тука има направо милиони книги!

— Да. Както казах, Бащата беше стар. Пишеше по няколко страници дневно, веднъж по една тема, друг път по друга. Натрупват се с времето.

— Еха! — Тук и там по нефритовия коридор бяха натрупани олюляващи се камари от неподредени по рафтовете книги, малки подноси за свитъци, мини рафтове за фолианти. Нага в момента душеше един от тях. Всъщност… Погледът й му напомняше за погледа на Пийти, когато се готви да оскверни килима. Изтърча до нея и я тупна по рамото.

— Недей да опишкваш вълшебната библиотека, сладурче. Става ли?

Карълайн, без да спира, подвикна през рамо:

— Няма такова нещо като вълшебство, Стийв!

— Щом казваш. — Стийв се озърна наоколо, а после погледна нагоре и примигна. По стените на пирамидата горе също имаше рафтове за книги. „Те какво, да не би да са заковани за тавана ли, що ли?“ Всичко това се извисяваше на половин миля, че и повече над него, толкова далече, че той виждаше как подредбата им образува фрактална форма, даже с малки свободни пространства тук-там. Взреше ли се, различаваше миниатюрни дивани и писалища — всички те очевидно бяха неподатливи на гравитацията. Три широки рубинени пътеки тръгваха като лъчи от геометричния център на тавана. Беше все едно гледаш надолу, когато самолетът ти каца.

След няколко секунди от всичко това му се зави свят. Посегна да се подпре на купчината книги. Награби най-горната грамаден том, подвързан с лилава кожа, и хукна след Карълайн, която се движеше с изненадващо бързо темпо. Томм беше твърде тежък и не можеше да го разтвори в движение, но надникна вътре и забеляза, че всички страници са написани на ръка.

— Щом тия книги не са вълшебни, тогава за какво са?

— За най-различни неща. Основните каталози са дванайсет. — Тя хвърли един поглед. — Виолетовите са по математика. Тази е буквар по алтернативна геометрия, мисля.

Той я отвори и надникна вътре.

— Прилича на средновековна. Като ония, кажи ги де… часословите?

— Тази е поне на двайсет хиляди години. И ако Инквизицията те беше изловила с нея, щяха да почнат да си нагряват инструментите за смачкване на палци.

— Сериозно? — С разпалено любопитство той се спря при следващата камара от книги и я използва за подпора. Отвори книгата напосоки. Страниците бяха от плътен велен, гъсто изписани с акуратни мастилени пиктограми, подредени във вертикални редове като клинопис или може би йероглифи. Не можеше да разчете написаното и дори да разпознае на какъв език може да е то. След две страници се натъкна на двойна страница с илюстрация — светло мастило с позлата, рисувана на ръка и избеляла от годините. Притежаваше странна естетика: отчасти представляваше техническа диаграма — спретнато подредени равнини, измерени ъгли, драскулки, които сигурно бяха уравнения, а отчасти — бойна сцена. С разпръснати измежду тях линии и паралелограми цяла армия дълговрати и зъбати чудовища драпаше навън от една дупка в небето. Гората долу бе осеяна с труповете им. Неколцина оцелели — приличаха малко на жирафи — се бяха снишили в страх пред един мъж в черни одежди.

Косата на тила му настръхна като бодли. „Трудовете на Баща й.“

До него Нага изръмжа. Беше се снишила и се взираше в сенките измежду лавиците.

Стийв проследи погледа й и му се стори, че съзря в мрака някакво едва забележимо движение. Потупа Нага по врата, колкото да я успокои, толкова и сам да почерпи увереност. Мускулите й бяха напрегнати и играеха.

Той погледна надолу по нефритовия коридор. Карълайн не беше се спряла. Вече се бе отдалечила на разстояние половин футболно игрище, а черното кълбо се полюшваше зад нея на връзката за обувки.

— Карълайн?

Тя не отговори.

— Карълайн? — Той остави книгата на купчината и се затича да я настигне, като избърса в ризата си пръстите, докоснали книгата. Настигна я по-бързо, отколкото му се струваше възможно. Хрумна му, че нефритовият под може да му помага някак, също като подвижните пътеки по летищата.

— Стори ми се, че забелязах нещо да се движи там отзад — съобщи той малко задъхано.

— Хмм? А, да, да, сигурно. Ние имаме тук домашни помощници. Помниш ли оня с косачката? Като него са. Те вършат слугинската работа — чистене, подреждане и тем подобни. Стараят се да се крият от погледа, когато наоколо има истински хора.

— Баси и зловещото. А каква беше оная карти… — Гласът му секна. — Стиииига, бе!

Бяха стигнали толкова далече, че му се струваше невъзможно. Сега ДНК-спиралата бе точно пред тях. Оттук виждаше, че това всъщност е стълба, макар и грамадна. Тя висеше във въздуха, висока стотици метри, но без опора, и водеше към огромен облак от светлина горе.

— Това какво е?

Карълайн посочи облака.

— Това е вселената. Нормалната, искам да кажа. Онази, в която си отраснал ти.

— Нещо като планетариум или…

— Не, истинската си е. Оригиналът.

— Невъзмо… — Замълча и въздъхна. — Как? Как е възможно такова нещо?

— Известна ли ти е думата „надмножество“?

— Да. Абе, не знам. Май. Всъщност не. — Той разтърка слепоочията си. — Звучи ми смътно познато.

Тя го потупа по рамото.

— Недей да се самобичуваш. Множко ти идва, особено първия път. И с мен беше същото.

— Хубаво, че го каза.

— Библиотеката е отделна вселена, надмножество на онази, в която си отраснал ти. Застъпват се малко, но само малко.

— Отделна вселена?

— Да. Съществуват някои много опасни, ъъъ, хора, готови на абсолютно всичко, за да докопат трудовете на Бащата. Той пробва с крепости на земята — кули, твърдини, някои много напредничави защитни механизми. Но всяко нещо, което може да се заключи, може и да се отключи. Залозите са огромни и на няколко пъти поражението едва му се разминало. И най-сетне създал това място.

— Но… — Той погледна светлинния облак горе. — Такова де… Вселената, тя нали е голяма? Нали така?

— И да, и не. Размерът е, абстрактно понятие. Свързан е със структурата на вселената. Вратата, през която влязохме, беше проход, но също и изпълнява преходна функция. Няма да е погрешно да се каже, че преминаването през този проход те уголемява.

— Не съм усетил да се разраствам.

— Е… Всъщност няма и да си прав, ако го кажеш. Тука е забъркана математиката.

Стийв завъртя очи — или може би погледна към небесата, за да му вдъхнат сили. „Не мисля, че тя нарочно се прави на тъпа. А и думите звучат уж като английски…“

— Мисли за Библиотеката като за пликчето, в което е опакован Биг Мак.

— Добре, а кое е Биг Макът?

— Вселената. Другата.

— Много ми помогна, благодаря — рече Стийв. — Щом смяташ, че всичко ти се разбира, ей ти още едно въпросче: ние какво ще правим там горе?

— Трябва да окача Дейвид. — Тя подръпна връзката за обувки и той се залюля, безтегловен. Докато вървяха, черното кълбо се бе разраснало. Сега се виждаше само стъпалото на единия крак, за чийто космат палец бе вързана връзката за обувки.

— Да го окачиш?

— Да. Освен това оставих малко храна в един хладилник. Там има и градински столове, и барбекю. Мислех да си направим пикник! Обичаш ли пикници?

— Ъъъ… да. Хубаво нещо са пикниците, сигурно.

Тя му хвърли усмивка и за негово смайване, изхихика. После се закатери нагоре по стълбата.

— Храна!

Стийв погледна нагоре уплашено. Дори и като оставим настрана и страха му от високото, и това, че стълбата витаеше във въздуха, без да се подпира на нищо, тази издигаща се в небето спирала безспорно беше най-високото творение на човека, което някога бе виждал — минимум шестстотин метра. И парапет няма! Дискът на върха изглеждаше толкова малък, че можеше да се скрие зад нокътя на палеца му.

— Ти наистина ли искаш да се изкатеря чак догоре?

— Да, не е толкова страшно, колкото изглежда. — И действително, само след няколко секунди тя, кой знае как, се беше изкачила петнайсет метра по-нагоре, че и повече.

— Няма ли асансьор?

— Не. Бащата ги смяташе за грозни. Мога да те издигна догоре, ако искаш.

Той обмисли предложението.

— Ще го пропусна. Благодаря, все пак.

— Стига де! Това е полезна гимнастика. — Тя се вдигна на пръсти няколко пъти и стегна мускулите на прасците си. — Поддържа те във форма! А горе има пържоли!

Той въпреки това продължаваше да се колебае.

Карълайн каза нещо на лъвски език, вероятно ставаше дума за обяд. Нага се стрелна нагоре по стъпалата даже, без да се огледа.

— Предателка!

— Има и бира! — подвикна Карълайн.

— Бира?

— Бира.

— Да — въздъхна Стийв. — Добре.