Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (42)

III

Ъруин изведе Стийв от ветеринарната клиника и го остави, закопчан с белезници, на задната седалка на една полицейска кола за около половин час. По молба на Стийв той откопча ръцете му зад гърба и ги закопча отпред. Така беше много по-удобно.

На Стийв този около половин час му подейства странно успокоително. Беше хубав есенен ден. Стъклото на колата беше спуснато колкото ветрецът да се усеща вътре. Той не се намираше в непосредствена смъртна опасност. Не му предстоеше да взема важни решения. „И освен това вече няма нужда да се тревожа, че ще ме хванат. И това го има.“ Не че заспа, но май си подремна малко. Ъруин попълваше документи и се караше с ченгетата. След малко пристигна един камион с надпис „Приют за източни екзотични котки“. Това предизвика усмивка у Стийв.

Надяваше се пак да види Нага, но преди да я изнесат, Ъруин отвори вратата на полицейската кола.

— От сън дълбок се събуди! — Той посочи с палец над рамото си. — Излизай.

Стийв примигна. Може и да беше поспал. Мъничко.

— Къде?

— В колата ми.

— Тази не е ли твоята?

— Да ти приличам на ченге?

— Всъщност…

Ъруин го изгледа начумерено.

— Не — побърза да каже Стийв. — Не, разбира се.

Ъруин кимна, хвана Стийв над лакътя и го поведе към една небиеща на очи лимузина „Форд“, паркирана на трийсетина метра оттам.

— Това е кола на Държавния департамент. Подписал съм се за нея. — Ъруин се втренчи в него. — Ще ми се правиш ли на интересен?

— Нямам такива планове.

— Добре. Можеш да се возиш отпред, ако искаш. Обаче няма да ти свалям белезниците.

— То е ясно, разбирам. Ей, тече ли ми още кръв?

— Малко. Не много. Всъщност… — Ъруин се разровичка по задната седалка и измъкна един вестник. Разгърна го и разстла спортната страница върху предната пътническа седалка. — Добре, сядай отгоре.

Стийв му хвърли оскърбен поглед.

— Синко, ризата ти е цялата оплескана. И трябва да се изкъпеш, еба ти. Ако по тая тапицерия се появят петна, ще ги чистя аз. Не ми се обиждай.

— Не, няма нищо — каза Стийв. Вече отиваше към късен следобед, четири и тринайсет следобед според часовника на таблото на Ъруиновата кола. Излязоха от паркинга и поеха надолу по Шосе 78. Докато се отдалечаваха, Стийв отправи изпълнен с копнеж поглед към „Мосю Тако“. Започваше да огладнява.

— Къде отиваме?

— В столицата.

— Сериозно?

— Да. Много хора искат да говорят с тебе.

— За какво?

Ъруин го изгледа, като да беше идиот. „Какъвто и съм сигурно“ — помисли си Стийв.

— Извинявай. По-скоро исках да кажа „какво очакват те, че мога да им кажа аз?“. И аз съм объркан като всеки друг. Сигурно даже още повече.

— Хмм.

— Какво хъмкаш?

— Просто си хъмкам. Сигурно ти вярвам, един вид.

— Нима? — Щом чу това, Стийв почувства абсурдна благодарност. — Признателен съм ти. Много.

Неочаквано Ъруин свърна от шосето и спря на паркинга на един склад за дървен материал на върха на един хълм. На паркинга имаше някоя и друга кола, но общо взето мястото беше пусто.

— Какво правиш?

— Ами, както казах, карам те в столицата. Това е само малко отклонение.

— Отклонение?

— Да. Ония от „Делта“ не искаха да карам заедно с тях, дори и като наблюдател. Тук съм, за да установя самоличността на тоя Дейвид.

— В затвора имаха камери. Когато ме изнесоха оттам, искам да кажа. Видях ги.

— Да. Странна работа. Не са работели. Когато аз разговарях с тебе, нищо им нямаше. Обаче, когато оная грамаданска гад се появи, тия камери са се повредили като по някаква магия. — Той изгледа Стийв.

— Шантава работа, а?

— Да, бих казал.

— Добре, значи затова си в града. Обаче защо си на паркинга?

— Ами… — рече Ъруин. — Никой не е казал, че не мога да гледам. — Той посочи. Стояха на върха на стръмна скала, може би към трийсет метра висока и почти отвесна. Под тях, на около половин миля по-нататък, три военни превозни средства спираха пред едно кварталче.

— Това танкове ли са?

— Не. Оръдието на танка е по-голямо. Това там е бойна машина „Брадли“. Използва се главно за превоз на войници.

— Какво правят те?

— Нарича се „решително нахлуване“ — обясни Ъруин. Извади една голяма зелена раница от задната седалка, разтършува се из нея и извади един полеви бинокъл.

— Имам и уред за нощно виждане. Можеш да го вземеш, ако ти се гледа. Звездна светлина не ти трябва, но това нещо увеличава към шест пъти.

— Разбира се.

Ъруин му подаде един големичък мерник за пушка с отпечатано отстрани ATN. Стийв го вдигна към очите си. Увеличаваше доста добре, всъщност прекалено добре. Нужен му беше около двеминутен оглед, за да открие къщата.

— Какво правят тези…

— Шшшт!

Стийв се шашна. Чу боботене и отлепи поглед от мерника. Два черни хеликоптера летяха насам от западна посока, ниско и бързо. Виждаше ги ясно, но шумът на перките им бе заглушен. Не че не издаваха никакъв звук, но и не трещяха както бихте очаквали. Малко по-късно брадлитата потеглиха сред облак синкав дим.

Хеликоптерите увиснаха точно над къщата на госпожа Макгиликъти. И от двата се спуснаха черни въжета. По тях надолу се заспускаха мъже, общо дванайсет. Синхронизацията им не беше чак идеална, но почти — докосваха земята с разлика от секунди. Пред погледа на Стийв те се наредиха от двете страни на френската врата към задния вътрешен двор на госпожа Макгиликъти — черни ботуши, увеличени шесткратно, безшумно се стоварваха върху червените тухли. Хеликоптерите се оттеглиха.

Мъжете взеха да си правят знаци с ръце. Двамата избиха вратата с железен таран. Трети мъж подхвърли нещо вътре. Просветна мълния и екна гръм. Мъжете се втурнаха в къщата. Докато ги гледаше, Стийв се сети как кучетата се изсипваха от гората.

Сега просветнаха изстрели — първо един, след продължителна пауза — още два, а след тях — залп. Ярките експлозии стряскаха сред дългите призрачни сенки на този следобед в предградията. Гърмежите се разнесоха миг по-късно в есенното безветрие. Един от прозорците на госпожа Макгиликъти се пръсна.

Едва доловимо, от много далече, Стийв чу женски писъци. Автомат изстреля кратък огнен откос… а после и още един, много по-продължителен. Отново се разнесе писък — мъжки. Стийв чу и нещо, което малко напомняше на рева на Дрезден. От него му настръхна вратът.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Ъруин.

Стийв поклати глава. „Може би Дейвид?“

Още стрелба, още проблясъци. Писъци на друга жена. Още счупени прозорци. Блеснали на слънцето стъкла обсипаха грижливо подстриганата ливада на госпожа Макгиликъти. В стената зейнаха дупки и се разхвърчаха отломки от алуминиева обшивка. „Сега всички стрелят.“ Стийв чуваше писъци, мъжки и женски гласове се смесваха, носеха се все по-силни викове. „Сигурно вътре е ад.“

— Хмм — обади се Ъруин.

Един от облечените в черно командоси изскочи от едно задно прозорче. Лицето му бе окървавена Каската му я нямаше. И автомат вече си нямаше. Сигурно се бе надявал да се свие на кълбо и да се претърколи, преди да удари земята, обаче тъкмо изхвърча от прозореца и нещо го хвана. Тялото му се вряза в стената на къщата. Издърпаха го обратно вътре, пищящ и размахващ ръце. Стийв видя проблясък на златист метал и алени пръски артериална кръв. Всичко това се случи за няма и секунда.

Сега писъците надделяха, все по-силни, и се издигнаха в кресчендо.

Стийв кимна към уоки-токито на Ъруин на конзолата.

— Чуваш ли какво казват?

— Не — отвърна Ъруин. — Използват криптиране. Няма как да схвана, дори и да знам на коя честота излъчват. — Той млъкна. — Ама хич не изглежда добре тая работа.

Една жена от хората на Карълайн, облечена в сиво-зелени одежди, изхвърча през френската врата и падна в задния двор. Лежеше там, където падна, без да помръдне. Гърдите й бяха окървавени.

— Ей, тази я познавам — обади се Стийв. — Мисля, че се казва Дженифър.

Хеликоптерите, все още влачещи дългите въжета, долетяха по-наблизо. Малко по-късно се оттеглиха пак. Двете спрели пред квартала брадлита потеглиха. Щом се озоваха пред къщата, всяко от тях избълва по една малка орда от мъже в зелено с автомати в ръце.

Войниците се упътиха към входната врата. Само двама успяха да стигнат. Автоматен огън от къщата покоси останалите още в двора — улучваха ги основно в главите и от това разстояние, за тяхно облекчение, не се виждаше ясно. Войниците падаха в тревата като обезкостени. Всички, освен един, не помръдваха, но въпросният един, чернокож, пищеше и се гърчеше. Краката му като че бяха отказали.

— Мале, мале — въздъхна Стийв и погледна Ъруин. Чертите на Ъруин бе разкривени от ярост. Побелялата му коса дивашки изпъкваше, обрамчила налятото му с кръв лице.

— Казах им аз! — рече Ъруин. — Казах им аз, че това е по-друго! Казах им го, еба ти!

Трима от изсипалите се от брадлитата войници стигнаха чак до къщата. Също като мъжете от хеликоптера, те се наредиха от двете страни на вратата и започнаха да си правят знаци с ръце. „Тия ще го направят — помисли си Стийв. — Тия наистина ще влязат вътре. Нарочно.“

— Дяаааааволите да го вземат.

Обаче не влязоха. Нещо проби стената. Стийв отново мярна яркожълт проблясък — месинг и кръв, огрени от следобедното слънце, когато гърлото на един войник се взриви. Малко по-късно и другите двама се строполиха в бърза последователност един след друг. „Той ги намушква през стената.“ Напомняше му на иглата на шевна машина.

Стийв чу бръмчене. Дулото на основното оръдие на брадлито се завъртя към къщата. „Ще вдигнат къщата във въздуха — помисли си той. — Ще я вдигнат във въздуха, макар и вътре да има от техните.“

Обаче не я вдигнаха. Задните врати и на двете брадлита все още бяха отворени, тъй че когато Дейвид се юрна през входната врата, нямаше какво да го спре. „Боже мой — помисли си Стийв. — Колко е бърз само!“ Дейвид изчезна вътре в машината. Миг по-късно капакът на оръдейния купол отхвърча и оттам се подаде една-единствена окървавена ръка. Пръстите задращиха безпомощно във въздуха, а после ръката отново се приплъзна вътре.

Шофьорът на второто брадли понечи да затвори задната си врата. Много правилно се сети, обаче не бе достатъчно бърз. Дейвид се шмугна в нея плавно и грациозно.

След има-няма минута задният капак се отвори отново. Сега брадлито отвътре беше червено. Дейвид застана сам зад него с копието си в ръка и… „Това човешка глава ли е?!“… нещо под мишница. Само за кратко той сякаш погледна в очите Стийв, който се намираше на половин миля от него. Всички косми по тила на Стийв настръхнаха като бодли. Дейвид се ухили, после се врътна и се стрелна обратно в къщата.

Хеликоптерите отново се приближиха. Оръдията им се прицелиха, бръмнаха и започнаха да ръфат покрива на къщата, обшивката, прозорците, комина.

Стийв забеляза силуета на мъж в строшения прозорец на къщата. Държеше пушка. За миг Стийв бе обзет от надежда, че е някой от войниците, но воланчетата на кръста му можеха да са само балетна пачка. Дейвид стреля само веднъж и от задната перка на хеликоптера се разхвърчаха искри. Хеликоптерът подскочи, после се завъртя равномерно, ала потегли назад. Опашката му се вряза във въртящите се перки на другия хеликоптер и се посипа дъжд от искри.

И двата хеликоптера паднаха на земята от трийсетина метра. Единият уцели една съседна къща, а другият цопна наполовина в басейна зад нея, наполовина извън него. Къщата избухна сред огромно кълбо от жълти пламъци и черен дим.

А после денят отново притихна.

— Мале мила — въздъхна Стийв и се обърна към Ъруин с надеждата той евентуално да потвърди тази диагноза, може би да й придаде тежест с някои свои проникновения. Но Ъруин беше зает с друго. Бе вперил очи в Карълайн. Тя стоеше на две крачки от страничното му стъкло, насочила пистолет в главата му.

— Здрасти — каза тя.