Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (60)

III

По онова време Гарисън Оукс си имаше парк, в който се събираха всички — там, където сега е езерото. Къщите на квартала го обкръжаваха и това създаваше у всички илюзията за заден двор, ширещ се на цели три акра. В парка беше пълно с хора — възрастни седяха по пейките за пикник и пиеха кока-кола или спрайт от зелени стъклени бутилки или пушеха цигари „Тарейтън“. Децата се купчеха край люлките и дървените катерушки. Къщата на Адам Блек се издигаше на най-високия хълм в квартала и оттам Карълайн, хванала татко за ръка, трябваше да се спусне по умерено стръмния склон, за да стигне до парка. Баща й я държеше нежно, ала и здраво. Най-малкото веднъж я удържа да не падне. Щом стигнаха подножието на хълма, тя пусна ръката му за последен път.

— Виж, татко, ето го Стийв! — Тя махна. — Здравей, Стийв! — Стийв беше малко по-голям от нея. „Той е на десет — помисли си тя. — Или може би на единайсет.“ Играеше на гоненица с цяла тайфа други деца.

Там беше и Дейвид — протягаше ръка за помощ на едно по-малко дете, паднало в тревата.

— Добре ли си, Майк? — попита добродушно Дейвид. Щом го чу, по-малкото момченце, което като че всеки миг щеше да се разплаче, се изправи и се усмихна. Дейвид също му се усмихна, после го тупна и каза:

— Ти гониш!

И двамата хукнаха заедно със смях.

Забеляза и Маргарет да седи там. Тя изглеждаше малко по-голяма от останалите — на девет или на десет, може би? Подскачаше върху „дама“, разчертана с жълт тебешир върху баскетболното игрище, и плитките й се люшкаха, огрени от слънцето. Кожата й сияеше от усилията, розова и жива.

— Здравей, Карълайн! — извика Стийв.

Щом чу гласа му, сърцето й подскочи. По онова време Стийв живееше срещу тях, от другата страна на улицата. „Родителите ни бяха приятели. Понякога всички вечеряхме заедно. Смятах го за сладур.“ Веднъж, спомни си, беше взела един цветен молив и написа неговото и нейното име на едно розово картонче, а после ги очерта със сърце. Никога на никого не го каза.

Баща й погледна надолу към нея, поразвеселен и може би с капчица опасение, после махна на Стийв.

— Здравей!

Стийв му махна в отговор.

— Здравейте, господин Сопаски!

— Татко, може ли да си поиграя със Стийв?

— Миличка, Стайв не иска да…

— Всичко е наред, сър! — намеси се Стийв и осемгодишното сърчице на Карълайн подхвръкна. — Искаш ли да идем на „Крастав плац“ да вкараме по няколко кошчета?

— Много ясно! — отвърна Карълайн.

— Къде да ходите? — попита татко й.

— На баскетболното игрище — обясни тя. — Ние така му викаме.

Двамата със Стийв си имаха измислени имена за цял куп неща в квартала. Баскетболното игрище, застлано със смес от черен асфалт и едър чакъл, беше „Крастав плац“. В стаята й имаше карта, нарисувана на ръка с молив, на която бяха посочени тези и други имена. Гората в края на пътя беше „Песогубницата“. Потокът сред гората бе кръстен „Котешките бани“ след един забавен случай. И тъй нататък.

— А, да — каза татко й. — Е… забавлявайте се.

Тръгнаха заедно към баскетболното игрище и докато вървяха, Стийв тупкаше една топка.

— Как си? — попита тя малко страхливо. Не го беше виждала от месеци. На другия ден, след като училището свърши, таткото на Стийв катастрофира. Господин Ходжсън лежа в болница една седмица и после почина. Стийв и майка му бяха прекарали лятото с баба му и дядо му в Уисконсин.

— Добре съм. Хубаво ми е, че пак съм тук. — Той тупна топката на асфалта. — Добрият стар „Крастав плац“.

Не звучеше като да му е добре и Карълайн не го обвиняваше. Да умре татко й, беше най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Когато се опита да си представи как й се случва нещо подобно, в ума й сякаш зейна бездънна яма.

— Наистина ли?

— Да. Тоест, гадно е. Но се нагаждаш.

Тя го погледна с благоговение. За осемгодишната Карълайн това едно-едничко изречение сякаш побираше в себе си всичко, което някога щеше да се знае за куража.

— Така ли?

Той кимна.

— Как?

— Просто се нагаждаш. Към всичко можеш да се нагодиш, ако не се предадеш. — Той се усмихна тъжно. — Или поне татко така казваше.

— О…

— Ей, нещо против да си говорим за друго?

— Нямам, разбира се. — Тя се опита да измисли какво да каже, но бездънната яма бе погълнала всичко, което можеше да й хрумне. След дълго мълчание промълви:

— Например за какво?

Стийв изхихика.

— Какво четеш?

Стийв беше единственото дете в квартала, също толкова запален читател като нея. Почти не четяха едно и също — той обичаше космически кораби и супергерои, а тя повече си падаше по разкази за животни и по Бевърли Клийри, но и двамата обичаха да си говорят какво са чели и от време на време се случваше и книгите да съвпадат.

— „Гънка във времето“ — каза тя. — Чел ли си я?

— Да! Много беше хубава. Ти знаеш ли, че има и продължение?

— Ама със същите герои ли?

— Горе-долу да. Ще ти я донеса, ако искаш.

— Благодаря!

— Имаш я — каза той и бръкна в джоба си. — Но междувременно ти донесох тази. Мисля, че ще ти хареса.

Тя огледа корицата.

— „Черният красавец“. Тя беше онази за коня, нали?

— Да.

— Тъжна ли е? Маргарет каза, че била тъжна.

— Малко. Има нещо такова. Накрая…

— Не ми разказвай!

— Извинявай. — Стийв вдигна топката, за да стреля към коша, а после застина на място, вирна глава и се ослуша.

— Чуваш ли това?

— Какво да чувам? Не… — И млъкна, защото го чу: свистене в небето, което все повече се усилваше, приближаваше се. Погледна нагоре и видя дълга и тънка въздушна диря, извита в дъга. Когато я видя за пръв път, тя беше много високо в небето, ала пред погледа й се приближаваше все повече и повече.

— Мисля, че идва към нас — каза Стийв.

Тя видя, че е прав, и това, кой знае защо, я уплаши. Посегна да го хване за ръка и…

… всичко…

… спря…

„Изковах умението алшак шаболет, що бавното забързва“ — помисли си сега Карълайн. На децата им се е сторило, че светът е замръзнал неподвижно. Виждаше как татко й разговаря с господин Джейкъбс, който живееше по-надолу по улицата. Устата на татко бе замръзнала отворена по средата на изречението. Господин Джейкъбс издишваше облаче цигарен дим. То бе увиснало неподвижно във въздуха.

Върхът на въздушната диря бе замръзнал над тях и се рееше неподвижно на стотина стъпки над тях. Е, не съвсем неподвижно. Пред погледа й той слезе около два пръста по-надолу, после още два.

Младите й очи видяха какво бе долетяло. Първоначално го помисли за космическа капсула като онези, които беше виждала по телевизията. Но като го поогледа по-внимателно, осъзна, че това не беше вярно. Първо, бе прекалено малко и не можеше да побере човек. И нямаше прозорци. Но формата му напомняше малко на космическа капсула — обикновен метален конус. Отстрани върху него бе нарисувано американското знаме и имаше някакъв надпис. USAF-11807-А1. А под него беше нарисувано усмихнато личице и пишеше „Здрасти, Адам!“.

Спомни си как си помисли, че пратката е за него. За Адам Блек. Но какво беше това? Сега знаеше. Дейвид й го обясни няколко години по-късно.

— Нарича се ракета „Титан“ — обясни той. — Оръжие е. Съдържа много от едни неща, които се наричат „мегатонове“. Използва се главно за вдигане на градове във въздуха. Американците решили, че ще е достатъчно силна да убие Бащата.

По онова време обаче Карълайн нямаше представа какво вижда — фойерверки може би? Но каквото и да беше това зрелище, то й се стори доста красиво. Спомни си как в нещото, увиснало горе в небето, се появи малка пролука и как то светеше отвътре, все едно беше яйце, от което ей сегичка щеше да се излюпи нещо вълшебно.

Погледна Стийв. Той говореше нещо или поне устните му мърдаха, но тя не чуваше нищо.

„Твърде бързи сме били — осъзна тя сега. — Алшак шаболет ни е ускорил дотолкова, че сме изпреварвали звука.“

Пред очите й пукнатината растеше. Светлината се изсипваше отвътре като зора над планините и разяждаше метала с изписаните върху него букви USAF.

Стийв запуши уши с ръце и погледна нагоре към хълма. Миг по-късно и тя го чу. Гласът на Адам Блек прокънтя вътре в главата й. „Не — помисли си Карълайн. — Той вече не е Адам Блек. Той вече е Бащата.“

— Онези от вас, които оживеят, укрийте се зад мен — произнесе той, но не с мекия глас на развеселен старец, както се преструваше пред татко й, а с истинския си глас, гласа, пропуквал планини и призовавал светлината да изгрее сред мрака. Той кънтеше като гръм в мислите на децата.

Щом той проехтя, Карълайн инстинктивно се метна към Стийв, за да я защити. И точно тогава забеляза, че нещо не е както преди. Когато помръдна, оголените части на кожата й пареха, също като онзи път, когато затисна с ръка дюзата на сешоара и си изгори пръстите.

Сега, в днешно време, тя разбираше какво се е случвало. „Триене — помисли си тя. — Триенето с въздуха.“ Под влиянието на алшак скоростта им е била такава, че дори и въздухът е горял.

По онова време обаче тя знаеше само, че я боли. Двамата със Стийв се гледаха зяпнали, обзети от беззвучен ужас. Петдесет метра над тях малко ярко слънце се разгаряше и оживяваше.

Тя извика татко си и устните й се размърдаха беззвучно. Направи крачка към него и щом помръдна, отново усети онова странно парене по бузите си. Татко й беше неподвижен като статуя, повдигнал към устните си бирата, с която го почерпи Адам Блек.

Намираше се точно под огненото кълбо.

По-късно, когато се научи да прилага алшак шаболет върху себе си, тя разбра защо на нея той бе въздействал, а на него — не. Под въздействието на алшак попадат първо мъртвите, после младите и най-накрая — възрастните. Нищо не можеше да помогне на баща й. Дори и сега не можеше да се сети за нещо, което би могло да му помогне. Самата тя бе само мъничко по-незастрашена, макар и все още да не го осъзнаваше.

Стийв обаче се беше досетил. Той я разтърси за рамото и й посочи огненото кълбо горе, разтворил широко очи. После посочи Адам Блек — Бащата — който ги чакаше на склона на хълма.

Карълайн погледна огнената топка горе в небето. Тя ставаше все по-голяма. Кимна разбиращо и двамата със Стийв поеха към хълма.

Истинският проблем веднага им се изясни. Тръгнаха заедно, подтичвайки. Само след две крачки тя се спря и нададе беззвучен вик.

Стийв стискаше зъби, ала не извика. Погледна нагоре към небето. Тя проследи погледа му. „Ако огънят не продължи да се разраства, може да ни погълне.“

По лицето на Стийв забелязваше, че и той разбира това. То беше силно зачервено, а косата му леко пушеше. Той също я погледна с разширени от страх и болка очи, а после направи половин крачка напред, бавно, като в унес в ожесточилия се въздух.

Тя направи като него. Когато се движеше така, пак пареше, но не чак толкова, както когато тичаше, и несъмнено не толкова, както когато извика.

От билото на хълма Бащата ги наблюдаваше. Не каза нищо.

Заедно, крачка по крачка, те вървяха към хълма. И другите деца бяха засегнати по същия начин от въздействието на алшак и се справяха със същите затруднения. Някои се бяха вцепенили от ужас или ревяха, паднали на колене. Едно кльощаво момченце, около осемгодишно, изпадна в паника. „Казва се Джими — спомни си тя. — Не е от най-умните.“ Джими се втурна да бяга към майка си — истински бяг, а не бавното подтичване, което опита тя. След няколко крачки кожата му се покри с мехури. Той изпищя, ала очевидно не му хрумна да спре. След още три крачки ризата му пламна. Тогава тя извърна очи.

Двамата със Стийв се движеха с най-скоростното темпо, което не им причиняваше болка, но то никак не беше бързо. Имаха преднина пред разширяващото се кълбо от свръхнагрята плазма, но тя бе много малка.

Други извадиха по-голям късмет. Импровизираната гоненица на Дейвид и Майкъл ги бе отвела в подножието на хълма. Помисли си, че те ще са стигнали на безопасно място доста преди огненото кълбо да ги настигне. От друга страна, двамата със Стийв бяха точно под ракетата, когато тръгнаха. Можеха да стигнат достатъчно бързо, че да се възползват от обещанието на Адам Блек да им осигури безопасност, но нямаше гаранция.

Огненото кълбо нарастваше бързо и ги настигаше. Когато стигнаха в подножието на хълма, то вече бе докоснало земята. Там порази още една жертва — шестнайсетгодишно момиче, тръгнало от относително добра позиция, но заради възрастта си тя беше чула малко късно призива на алшак и сега щеше да стане първият човек, умрял пред очите на Карълайн. Докато сиянието се приближаваше, кожата й се свари и се обели. Очите й се отвориха широко в агония, устата й нададе безмълвен вик.

Точно този миг щеше да преследва Карълайн в кошмарите й години наред. Тя ускори мъничко ход, после още мъничко — ужасът надделяваше над болката.

Сега почти подтичваше и нехаеше за мъчителното парене. Блузата й пушеше. Усещаше мириса на изгоряла коса, но не бе сигурна дали е нейната или на Стийв. Ала върхът на хълма бе близо. „Ще успея!“

И тогава се спъна.

Хлабав камък се търкулна под крака й. Тя залитна и протегна ръце, и камъкът разрани дланта й. Още по-лошо — загуби почва под краката си и се приплъзна една безценна педя надолу по хълма.

Стийв бе стигнал до върха. Беше спасен. Той се обърна усмихнато, ала щом я видя, усмивката му угасна. Устните му се размърдаха, ала тя не можеше да различи думите. Той й замаха настоятелно. Тя прочете по устните му, че й казва да стане.

Но не можеше да стане. Ръцете и коленете й бяха изподрани. Искаше при мама. Беше я страх. Брадичката й трепереше. Спомни си как си помисли „Много е трудно!“ и „Предавам се!“.

Щом видя това, Стийв се втурна обратно надолу по хълма. Лицето му грееше невъзможно ярко, осветено от приближаващото се огнено кълбо, сега само на има-няма пет метра от нея. С два великански отскока той стигна до мястото, където беше паднала, сграбчи я за китката и я вдигна на крака. Щом се изправи, тя видя, че и косата, и ризата му са пламнали и малките огнени езичета започваха да растат.

Пламнал, той я прихвана през кръста и я повдигна. Огненото кълбо вече беше на някакви си стъпки зад тях. Раменната й става я болеше от дърпането, но огнения полъх не усещаше — Стийв цепеше въздуха пред нея и поемаше цялото парене. Лявата страна на ризата му избухна в пламъци и изгори кожата му… ала вече бяха стигнали върха.

Втурнаха се сред групата деца, изпреварили с няколко безценни педи огненото кълбо. Те бяха лицата на нейното бъдеще — Дейвид и Маргарет, Майкъл, Лиса, Питър, Ричард и други, които тогава не познаваше. Те се суетяха зад Бащата, разтворили широко уста — кръгове от ужас, от които не излизаше ни звук, защото той не можеше да догони писъците им.

Когато кълбото от енергия стигна билото на хълма, Бащата протегна ръка. Щом светлината го докосна, той потръпна… ала не пламна. По-късно Дейвид й каза, че този взрив бил от трийсет мегатона, и явно смяташе цифрата за впечатляваща. И тя сигурно беше. Но когато трийсетмегатонният взрив докосна пръста на Адам Блек, той се спря… потрепери… и започна да се свива.

Смаляващото се огнено кълбо остави идеално кръгъл кратер там, където преди беше паркът. Краищата на кратера сияеха в червено. Тя проследи дъгата с поглед и те най-сетне се спряха върху нещо познато: пощенска кутия с отпечатан върху нея със златни букви надпис: 305 Лафайет. Семейство Лафайет живееха в съседната къща до тях. Половината от нея все още стоеше, прерязана акуратно от експлозията. Виждаше стаята на Даян Лафайет, която имаше къщичка на Барби — предмет на мечтите на Карълайн. Собствената й къща, където двете с майка й приготвяха картофена салата, се намираше на няколко метра навътре в кратера.

Едва тогава се сети да се огледа нататък, където бяха родителите й.

Когато ги видя за последно, те стояха в парка. Сега там зееше дълбока стотина стъпки яма. В дълбините й стопеният пясък блестеше като лава. Мама и татко вероятно бяха сред първите, погълнати от огненото кълбо. Карълайн разбра, че вече е сираче.

По-нататък, където се играеше волейбол, лежаха мъртви и други възрастни — плътта им бе разкъсана от взрива, хромозомите — стрити в прах. Тя разпозна и тях.

„Мъртъвците.“

Бащата направи нещо и алшак престана да действа. Времето отново потече нормално. Децата като че говореха. Гласовете им зазвучаха изведнъж, сякаш някой бе усилил звука на притихнало радио. Но тя чуваше само Стийв.

— Не знам какво си мислеше! — говореше Стийв. — Никога не бива да се предаваш, Карълайн! Не можеш да се предадеш! Никога и за нищо на света!

Тя го погледна с широко разтворени очи.

А после Стийв ритна първото камъче, което щеше да повлече след себе си лавина:

— Трябва да бъдеш силна!