Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (19)

IV

— И после чух някакъв тип зад гърба ми — разказваше Стийв. Говореше вече близо час. Имаше добра памет за визуални подробности и недотам добра за точните изказвания от разговорите. Описанието му на шантавото облекло на жената — колоездачен клин и гети?! — беше едновременно интересно и изненадващо подробно. Освен това, по професионалното мнение на Ъруин, звучеше като истинско. „И да лъже тоя пич, той не го знае.“ Той просто нямаше представа какво са му сторили, нито пък защо. И това натъжаваше Ъруин, еба ти.

— И тогава оня… Майнър… Той каза нещо в духа на „Арестуван си“. Поне два пъти го повтори. Държеше се бая странно, все едно не беше наясно какво става. Като зашеметен, сещаш ли се?

— Какво се случи след това? — попита Ъруин.

Стийв погледна надолу. Ъруин забеляза, че той избягваше да поглежда веригата около глезените си.

— Честно да си кажа, не помня. Помня как си помислих „Да му се не види, той има пушка!“ и горе-долу си представям лицето му, значи трябва да съм се обърнал. Но следващият ми ясен спомен е как се будя на пода. Нямах представа къде се намирам, а някакъв ме навикваше.

— Това сигурно е бил детектив Якобсен — рече Дорн. — Двамата с Майнър бяха приятели. Нея сутрин трябваше да ходят за риба. Той е открил тялото на Майнър и е извършил първоначалния арест.

— Благодаря — излъга Ъруин. Хич не му пукаше за Якобсен. Той замислено почука с химикалката си по бетонната пейка.

— Значи отричаш да си го убил? Майнър?

— Има ли значение?

— Сигур не — отвърна Ъруин. — Ама съм любопитен.

— Като че ли да. Отричам го, искам да кажа.

— Като че ли? — възкликна невярващо Дорн.

Стийв сви рамене.

— Както казах, не помня. Последният ми ясен спомен беше, че е жив. Когато се освестих на другата сутрин, беше мъртъв. Нямах никакви ядове с този човек. — Той въздъхна. — Наистина, ще ми се да се бях прибрал и да си бях легнал. Не знам това на него дали щеше да му помогне, но аз сигурно щях да съм си вкъщи с кучето си.

— Ти все пак мислиш, че го е убила тя?

— Пич — изрече Стийв с неподправена епична откровеност. — Представа си нямам, еба си.

Ъруин изчака за още, но това беше всичко. „Той няма какво повече да каже.“ Замисли се.

— Добре — каза той след малко. — Мисля, че беше доста откровен с мен. Оценявам го. Много мъже, с които разговарям, ме лъжат само защото им харесва как звучи. Затова ще ти спестя танцовите си врътки. Имам информация за тази жена — не е много, но ми се намира — която би могла да е от полза за твоето дело. Може би.

Стийв примигна.

— Давай.

Дорн вдигна поглед от документите си.

— Почти сигурен съм, че името на жената, която си срещнал, е Карълайн Сопаски. А казаното от теб досущ съвпада с малкото, което знаем за нея.

Стийв видимо се заслуша внимателно, може би дори у него се породи надежда. Мълчеше си.

— Слушам — каза Дорн.

— Както казах, аз работя за Държавна сигурност. Специален агент съм. Нещо като специалните агенти на ФБР, само че не ни се налага да носим костюми, ако не искаме. — Днес си беше облякъл сива фланелка и моряшкосин суитшърт с цип и качулка. Джинсите, които носеше, бяха същият размер като онези, с които отиде на празненството в гимназията по случай дипломирането си преди трийсет години.

— А с какво точно се занимаваш?

— Зависи. Много пъти просто проследявам интересни съвпадения.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, в днешно време Държавна сигурност е вързана кажи-речи за всичко. Нали го знаеш? Телефонни записи, търсене в интернет, библиотечни книги, банкови работи… всичко! Всичко това влиза в тая тяхна грамадна стая, проветрявана с климатици долу във Вирджиния. От другата страна излиза купчина странни съвпадения, които биха могли да представляват интерес за такива като мен. И затова примерно ако един и същи пич си купува еднаква разфасовка изкуствен тор от петнайсет-двайсет различни магазина „Хоум депо“, тази система може да забележи това. Схващаш ли?

— Май да.

— Или както е в този случай, да кажем, ченге пише рапорт. Те вечно пишат рапорти, завалиите. Отгоре на всичките обичайни простотии, които се случват с нас — прокурори, адвокати и прашасване, съществува и копие, което постъпва в онези машини във Вирджиния. И последния път един от изплувалите случаи беше…

— Моят? — попита Стийв, изведнъж заинтересован. — Намерил си нещо, което ме поставя извън подозрение?

— Не. Твоя не са го избрали. Там няма нищо необяснимо. Връзката, която кацна на бюрото ми, беше свързана с банков обир. Много смахнат банков обир, еба ти.

— Смахнат в какъв смисъл?

— Част от това е размерът на плячката — отвърна Ъруин. — При повечето обири човекът получава десет, може би петнайсет хиляди. Много често няма и толкова. Но този път са били по-скоро триста хиляди.

— Триста и седемнайсет хиляди — уточни Стийв. — Някъде толкова? — Цитира колко беше казала неговата тайнствена жена, че има в синята мешка.

Ъруин кимна.

— Да, наистина. Същото ми мина и на мен през ума. Както и да е, обирът е доста успешен. Много по-успешен от повечето. Необичаен е. И затова компютърът се заинтересувал и ми го подхвърли. Едно нещо, което би могло да го обясни, беше дали извършителите са били обучени.

Стийв набърчи чело.

— Обучени? Обучени от правителството, така ли?

— Да, ако щеш вярвай. КГБ през седемдесетте провеждаше курс точно по това. Обучение за подклаждане на метежи или някаква такава простотия. И ние също, беше част от Кю — курса за зелени барети. Вече не, обаче голяма част от ноу-хауто още циркулира. Та, мен затова ме привикаха. Получаваме такова повикване някъде веднъж на два-три месеца. Обикновено излиза фалшива тревога.

— Това важи и за тоя случай, освен ако не се появи причина да смятаме, че госпожица Сопаски е забъркана в някакви терористични простотии. По-неясното е точно в какво е забъркана. Защото банковите служители са й помогнали да извърши шибания обир. Каква е тая работа?

— Какво говорите? — попита Дорн.

Ъруин сви рамене.

— Точно това, което казах. Към три след обяд госпожица Сопаски — твоята Карълайн — и още едно друго маце, с непотвърдена самоличност, влезли в клона на Регионалната банка на Средния запад в центъра на Чикаго, на Оук Стрийт. Имаме ги заснети от камерата във фоайето. Изчакват на опашката като послушни клиентчета само малко повече от три минути. Когато им идва редът, двете застават пред касиерката, госпожа… — Ъруин се втренчи в бележките си — … Амрита Кришнамурти. Неидентифицираната жена й заговаря спокойно в течение на 37 секунди. А после… абе, я по-добре го изгледай сам.

Ъруин включи лаптопа си. Въведе „Майкрософт нещо си там“, отдели няколко секунди, за да затвори порносайтовете, и натисна бутона play.

— Запис от камерата за наблюдение — обясни той. — От банката.

Стийв постави лаптопа на една от бетонните пейки. Дорн гледаше през рамото му.

— Защо е облечена така? — попита Дорн. Карълайн изглеждаше що-годе приемливо, макар и малко старомодно — джинси и мъжка риза с копчета, боса — но другата жена бе по хавлия и каубойска шапка.

— Представа си нямам, еба си — отвърна Ъруин. — Първото, което ми хрумна, беше „метамфетамини“, но не мисля, че е това. Твърде заспала изглежда.

— Освен това всичките й зъби са още на мястото си — съгласи се Дорн. — Но може да е LSD.

Ъруин и Стийв го погледнаха.

Дорн сви рамене.

— Към половината от тия, дето ги хващат друсани с есид, са по хавлии. Има нещо в тая работа.

Те се позамислиха над това, после Ъруин отново кимна към лаптопа.

— Ей сега ще стане весело.

Жената по хавлия говореше на Амрита Кришнамурти. Карълайн й подаде синя брезентова мешка като онези, в които си носиш нещата на фитнес. Госпожа Кришнамурти махна на другите две касиерки и те се събраха наоколо да слушат. Жената с хавлията поговори още няколко секунди, а после докосна всяка от тях по бузата.

После касиерките се разделиха и почнаха да пълнят пликове с пари. Работеха бързо и забавяха темпото само за да махнат „бомбите“ с боя между парите и от време на време по някоя банкнота.

— Това белязаните банкноти ли са? — попита Дорн.

Ъруин кимна.

Записът беше с продължителност малко под три минути. Когато той свърши, Стийв му върна компютъра.

— Всички са помагали — установи Дорн.

— Да. — Ъруин потисна порива да отдаде чест на Капитан Очевидност. Дорн му беше нужен. — Помагали са. Тая Кришнамурти е, кажи го де… управителката на банковия клон. Работила е там от над дванайсет години. Другите две са там от около година, всяка от тях. Никоя не се е гласила да фалира или някакви такива простотии. И ако са имали криминални досиета, нямаше да ги назначат на работа, на първо място. Обаче те направо си умират да я напълнят тая торба, не смятате ли?

Дорн кимна.

— Шантава работа.

Ъруин си помисли нещо, но не го каза на глас — „Май малко като пич, който десет години не си е навирал носа, в каквото не трябва, изведнъж да реши да извърши обир и да убие ченге?“. Или пък може би не. Но по-късно щеше да повдигне въпроса.

— Да, и аз си го помислих. Затова отидох да си поприказвам с тях. Изглеждаха достатъчно симпатични. Всички помнели къде се намират копчетата за алармата, не са изпаднали в паника, няма нищо такова, обаче нито една не е натиснала копчето.

— Казаха ли защо?

— Отначало не казваха. Увъртаха го като адвокати. Но след като успях да ги убедя, че няма да влязат в затвора, едната от по-младите проговори пред мен. Каза, че не е задействала алармата, защото „бях твърде заета да издирвам «бомбите» с боя и радиотрансмитерите“. Заяви го най-прозаично, разбирате ли? Попитах я защо й е да го прави и тя каза, че нямала представа. Склонен съм да й повярвам. — Ъруин се усмихна кисело. — Мистерия, еба ти. Ще бъда честен — блокирах. Затова и дойдох тук.

— Как така? — попита Стийв.

— Надявах се да ти хрумнат някои бляскави идеи.

— На мен?

Ъруин кимна.

— Прекарал си с нея повече време от всички. Нещо да ти е изскочило в ума от онова видео? Да ти е сръчкало паметта? — Ъруин му даде една минута да си помисли. Погледът му отново се отклони към оная изхакана картина. Силуетите в мрака бяха изрисувани с черно върху черно, но почти се…

— Нали не смяташ, че касиерките са в комбина с тях?

— Не — рече Ъруин. — Не смятам. Направих за тях каквото можах. Загубиха работата си, обаче не мисля, че ще ги съдят.

— И си сигурен, че жената от видеото е Карълайн?

— Отпечатъците съвпадат.

— Как откри името й? Съвпадащите отпечатъци биха ти дали връзка между двата случая, но за името ти трябва нещо друго.

Умно хлапе.

— Регистри за ражданията — обясни Ъруин. — Болничните.

Дорн присви очи.

— Не знаех, че това е технически възможно.

Ъруин сви рамене.

— Научавай всеки ден по нещичко, а? Аз съм Големият брат, повече или по-малко. Имам достъп до всякакви простотии, дето ти няма и да се сетиш за тях. Не можахме да намерим кой знае каква информация за нея обаче, а пък нашите компютърджии бая си ги бива. Как му викат, извличане на данни? — направи се на тъпчо Ъруин. Беше публикувал статии за извличането на данни.

— Чувал съм за това — рече Дорн. Ъруин беше почти сигурен, че лъже.

— Както и да е. Смисълът е, че тия задръстеняци почти винаги изравят по нещо. Обаче не и този път. Почти съм убеден, че останаха на сухо, защото след една определена възраст просто нищо не може да се открие за госпожица Сопаски.

— Какво значи „след една определена възраст“? — попита Стийв.

— Ами, докато навърши осем години, май толкова, тя фигурира в регистрите като всяко друго дете. Регистри за ражданията, имунизация, училище… — Той се поразрови в папката си, изкара една снимка и я бутна по масата. — Това са второкласниците на госпожа Гилеспи. Карълайн е на задния ред.

Стийв разгледа внимателно снимката.

Ъруин зачака крушката над главата му да светне, но не би.

— Нещо друго да забелязваш на тази снимка?

— А трябва ли?

— Може би не. Аз съм имал много повече време от теб да я разглеждам. И може да ми се привиждат разни работи. Но погледни момичето на втория ред, третото отдясно. Да ти напомня на някого?

Това отне на Стийв още няколко секунди.

— Дали… хлапето отзад прилича на другата участничка в банковия обир. Оная, дето им приказваше. Същият нос, същата форма на лицето…

— Да — потвърди Ъруин. — И на мен така ми се стори. Името на детето е Лиса Гарза. Опитвахме се да открием какви ги е вършила горе-долу от четвърт век насам. — Той се втренчи в него. — Нищо не открихме и за нея. Аб-со-лют-но нищичко.

Дорн подсвирна тихо.

Щом видя, че са готови, Ъруин им сервира коронното блюдо — снимка от вестник. Заглавието под нея гласеше „Побеждаваме лятната жега! Карълайн Сопаски, 7 г.‍, на свой ред се пуска по водната пързалка“. Ухилено момиченце без един преден зъб се спускаше по дълъг пластмасов улей сред ореол от искрящи водни пръски. Зад нея малка тълпа от деца се суетеше и си чакаше реда.

— А за тази какво ще кажеш? — попита той. — Да забелязваш нещо… — И млъкна. Подуши въздуха. Отначало не можеше да определи миризмата, а после успя. Кръв. Съвсем внезапно се върна в Афганистан. Посегна за несъществуващата пушка М-16.

В далечината чу женски писъци, после изстрел. Още два изстрела и басов, гръмотевичен смях.

А после — крясъци.