Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (39)

IV

Името на таксиметровия шофьор беше Харшен Пател. Два часа по-късно, свит зад завесата за баня в прашната зелена вана, той чу женски глас:

— Стийв?

— Внимавай! — извика Пател. — Според мен тия са луди! — И придържа ръката си, бинтована с кървава тоалетна хартия и остатъците от ризата му.

— Стийв? — Сега в гласа й се прокрадваше съмнение.

— Не знам кой е този. Ако търсиш оня гадняр и лъжец с двата лъва, той замина.

— Замина?! — попита недоверчиво тя.

— Да. Преди два часа.

— Как?

— Открадна ми таксито.

Тя се изкиска.

— Изобретателен е, признавам му го.

— Много трябва да внимавате — рече Харшен. — Има двама, старец и старица. Тя дойде при мен, каза ми „Вечерята е готова“, и после и двамата почнаха… почнаха… да ме хапят. — Усети зараждащия се писък в гласа си и го потисна. — Изядоха ми лявото кутре. И част от палеца ми. Може и още да са там навън. Трябва да…

— Няма нищо — каза тя и задърпа дръжката на вратата. — Може ли да отворите, моля?

След дълго мислене той отвори.

Жената в коридора беше дребничка, къдрава и боса, със синя брезентова мешка, метната на рамото. Огледа го от глава до пети, като се спря на раните на рамото, врата и чатала му. Кафявият й поглед бе мрачен и напрегнат, трудно беше да я погледнеш в очите.

— Ще живееш.

— Смятате ли?

— Да. Провървяло ти е. Не са много хората, които посещават тоя квартал.

Харшен кимна нещастно.

— Вярвам ви. Питам се… може ли да си тръгваме веднага, ако обичате?

Тя го обмисли.

— Разбира се — сви рамене тя. — Ще те изпратя. Как се казваш?

Той й се представи и двамата излязоха на светло.

— Приятно ми е. Аз съм Карълайн.

— Вие… вие тук ли живеете?

— Не в тази къща. — Тя посочи с палец надолу по улицата. — Две преки по-навътре.

— А… — той я изгледа с ужас.

— Спокойно. Нищо лошо няма да ти сторя. Ти помогна на Стийв. — Тя тръсна усмихнато глава. — Много си го бива да се измъква от тия петонша, не смяташ ли?

— От тия какво?

Извинявай. Това не е на английски. По някое време всички езици почват да ми се смесват. Казах „петонша“. Това означава „капанчета“. — А…

Извървяха в мълчание някъде около пряка.

Първа заговори тя:

— И все пак… ти наистина помогна на Стийв. Трябва да ти върна услугата. — Тя се замисли. — Семейство имаш ли? В града ли живееш?

— Имам жена. Есперанца. Имаме две момчета. Но не, ние сме извън града, в…

Тя махна с ръка и го прекъсна.

— Изобщо не ме интересува. Когато стигнем до края на улицата, аз ще изчезна. Щом това се случи, натоварвай си семейството в колата и…

— Не мога.

— Какво?

— Не мога да си натоваря семейството в колата. Той я открадна. Не я знам къде е.

— Кой я открадна? Стийв?

— Той ли е мъжът с лъвовете?

— Да.

— Да. Той. Той е копелето, което ми сви таксито.

— О… Хммм… — Карълайн се замисли за миг, а после му връчи синята мешка. — Ето. Вземи това. Купи друга.

Той отвори мешката и погледна вътре. Пари.

— Я!

— Да. Похарчи ги бързо. След седмица-две няма да струват кой знае какво — Бари О’Ший е излязъл от скривалището си. Щом той се наложи, ще последва нещо като, ъъъ, мор.

— Какво? Какъв мор? Кой е…

— Няма значение. Стягай си жената и децата. Купи храна, вода, оръжия. Може и генератор. Иди в града — някъде, където има много електрически лампи и добро електроснабдяване.

Влез на закрито, на горния етаж на висока сграда, ако можеш. Не стой на прозорците. А ако видиш хора с пипала, дръж се по-надалече. Не им давай да те докоснат.

Харшен зяпна насреща й. Тя говореше безумни неща, но гласът й бе спокоен и уверен. Изражението й му напомняше за една картина, от която като малък се уплаши — Кали унищожителката, която се усмихваше, докато разни дребосъчета мряха.

— Много силно ще притъмнее, ще видиш.