Силвана де Мари
Последният елф (9)

Девета глава

Блясъкът на звездите изчезна в розово-златната светлина на утринната зора, която постепенно оцветяваше всичко наоколо. По ясното небе не се виждаше нито един облак. Огрени от изгряващото слънце, зелени върхове се редуваха се с долини. Чуваше се пеенето на птици.

Първи се събуди тролът. Последва го малкият елф и веднага започна да го хвали колко е красив, силен и внушителен.

Малкият наблегна особено на виолетовите гребенчетата под брадата на трола, по които блестяха капки роса. Елфът похвали поред ноктите му — приличали на полумесеци, светещи в лятната нощ — и кръглия червен нос — същинска пълна луна, блеснала в нощното зимно небе. След това дълго и пространно разсъждава относно добротата на двамата гиганти, които превръщат мъртвите или почти мъртвите дървета в столове, люлки и играчки. Тролът и дървосекачите се трогнаха до дън душа и в очите им заблестяха сълзи.

Единият великан извади от торбата си закуска и предложи на цялата компания.

От почуда ловецът се облещи, сякаш видя призрака на баща си: в торбата имаше шест царевични кочана (астрономическо число — по един кочан за всеки!) и парче пушено месо.

Йоршкрунскваркльорнерстринк изгледа с болка месото и слабо изстена. В сравнение с оплакванията по заека този стон беше съвсем лек, защото смъртта на това създание бе прекалено назад в миналото, та малкият елф да изпита страх и болка.

— Значи, това може да се яде? — ловецът погледна малкия с надежда.

— В никакъв случай! — възмутено отвърна малкият елф и се обърна към третия спътник. — Нима сте щели да изядете това, когато е било живо? Вие? Вие, дето сте така красиви и добри?

— М-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м… кой, ние ли?

— М-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м-м… не, ние — не.

— А как е попаднало в торбата?

— Ние сме красиви, ние сме добри, ние не ядем това, което ти не искаш.

Ловецът изглеждаше все по-объркан, сякаш целият този разговор, който след безсмислиците през последните дни изглеждаше съвсем нормален за малкия, на ловеца му се струваше твърде странен.

Докато кочаните се печаха на огъня, малкият елф изкопа неголяма дупка и погреба в нея парчето месо. Старателно засипа гробчето с пръст и поради липса на цветя го украси с букетче от червени ягоди. По време на погребението ловецът не откъсваше нито за миг поглед от месото; унилото му изражение напълно подобаваше за случая. Сякаш присъстваше на погребението на близък роднина. Навярно бе познавал свинята и затова се трогна толкова… Но общо взето, той все пак не беше толкова лош.

Надеждата за всекиго да има по един кочан се разсея, защото се оказа неосъществима. Тролът изяде три кочана, великаните — но един, а ловецът, жената и малкият си разделиха последния… Но все пак това си беше истински пир.

В края на краищата слънцето се издигна високо в синьото небе. Пътниците се простиха и всеки пое по своя път.

Мъжът, жената и малкият вървяха из долината, огряна от слънцето, а кучето весело тичаше след тях. На една полянка намериха парче пергамент, закачено на дърво. На пергамента бе написана обява за издирването на двама опасни бандити, съпровождани от един от най-уродливите тролове на света. За предоставени сведения се обещаваше награда. Малкият си помисли колко им е провървяло, че не са се натъкнали на тези престъпници! Напротив, проработило им бе щастието да срещнат двамата дървосекачи и най-красивия трол на света. Интересно колко ли трола имаше по тези места.

— Някой ще ми обясни ли, какво се случи и защо все още сме живи и здрави? — попита ловецът.

Сайра се усмихна.

— Това, което малкият чувства, се предава на всички — обясни тя. — Когато Йорш е отчаян, за нас става непоносимо; когато се страхува, ние изпадаме в паника, но все пак сме способни да мислим. А за по-… простите хора неговите мисли са същинско наводнение — техният разум се препълва с емоциите на елфа. Малкият каза „красиви“ и „добри“ и те… как би трябвало да се каже това… се почувстваха такива.

— Прости хора ли? — изненада се Монсер.

— Аха, прости — кимна тя.

— А-а, прости хора — повтори той.

Изведнъж се спря и се плесна по челото:

— Забравихме въжето, което вързахме на дървото за люлка. Почакайте ме тук, ще изтичам и бързо ще се върна.

Жената, малкият и кучето седнаха на обляната от светлина поляна. Колко е хубаво на слънце!

Ловецът се носеше като вятър. Дотича до мястото, където нощуваха, но някой вече бе разкопал „гроба“ и изял сушеното месо. И на простите хора мозъците им работят: не само на него му беше дошло наум да се възползва от погребаното.

Монсер взе въжето, нави го, пъхна го в торбата и тръгна обратно по пътя.

Докато вървеше, си спомни за прекъснатия разговор. Как беше онази история с предсказанието? Пристигна при спътниците си и попита малкия.

Йоршкрунскваркльорнерстринк веднага си спомни и го издекламира: „Когато водата залее земята, слънцето ще изчезне, ще настъпи мрак и студ. Когато последният елф и последният дракон разкъсат кръга, миналото и бъдещето ще се слеят… и слънцето на новото лято отново ще заблести на небето.“

— И какво означава това?

— Не знам.

— Твоята баба не ти ли е говорила за дъжда?

— Разбира се. Често ми говореше за него.

— И какво казваше?

— „Днес пак вали“, или „Облечи се добре, защото вали дъжд“, или „Одеялата са плесенясали“… Веднъж каза: „Покривът тече…“. А друг път: „Скоро тук ще се навъдят жаби“. Когато настинах за трети път… Разказах ли ви за третата ми настинка? Когато носът ми беше напълно запушен и сополите имаха цвят като…

— Не, интересува ме дали баба ти е споменавала защо през последните години изведнъж стана така студено и дъждът започна да вали почти непрекъснато? Знаела ли е кога ще спре да вали и какво трябва да се направи, за да спре да вали?

— А-а, за това ли! Не, нищо не е казвала.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре — примири се жената, — а ти какво знаеш за драконите?

— Драконите са големи, имат крила и летят. С тях не е лесно да се погодиш, особено след като хората започнаха да ги избиват. Драконите са пазители на древните тайни на света… Те могат да четат руническите надписи! Не като някои, не искам да назовавам имена, които възприемат надписите като драсканици…

— Ние трябва да намерим последния дракон и последния… — мъжът млъкна, сякаш му хрумна неочаквана мисъл.

Изгледа малкия, без да се осмели да произнесе и дума.

— Последният елф — довърши изречението вместо него малкият. — Клетият! Последният елф! Навярно е ужасно да си последен. Да си винаги сам. А освен това означава, че няма повече елфи. Това е жестоко. ЖЕСТОКО. Дори е страшно да се помисли. Ей, но това означава, че аз ще се запозная с елф! Досега не съм виждал други елфи, освен баба. И когато се срещнем, той няма да бъде повече последен — ще бъдем двама и ще бъде прекр… — малкият се запъна.

На лицето му падна сянка.

— След като аз съществувам, той не може да бъде последен…

Настъпи мълчание. Много дълго мълчание.

— Последният елф — това съм аз…

Пак се възцари мълчание. Продължително мълчание. Слънцето неочаквано се скри и се спусна мъгла. Дрезгаво изкряка птица. Жената се наведе, обви с ръце малкия и силно, както никога досега, го притисна към себе си.

— Всичко това е само едно предсказание. Ние дори не знаем за коя епоха се отнася. Не е изключено да се случи след хиляда години. Или никога да не се случи — невинаги предсказанията се сбъдват…

Лицето на малкия придоби землист оттенък и зелено-сините му очи напълно изгубиха блясъка си.

— Може би дори след две хиляди години — потвърди мъжът — или никога.

Той също се наведе и прегърна малкия.

Стояха така неподвижно, прегърнати в сивата мъгла. Започна да вали слаб дъжд, но и тогава те не се раздвижиха. Към тях безшумно се приближи кучето. Под ситните капки на дъжда четиримата се притиснаха един към друг.

Първа стана жената.

— Да отидем да се скрием под дърветата.

— Тук наблизо има кула. Чувам шум на вода, близо сме до ручей, недалеч от град Далигар с гръб към реката. Знам къде сме. Някъде тук има изоставена кула и отгоре й расте дърво.

— Откъде знаеш?

— Чувам да шуми водата в ручея и видях рисунката. Вече ви казах. Знам къде сме.

— Каква рисунка? За какво говориш?

— После ще ви обясня. Сега да отидем да се скрием от дъжда.

Малкият изглеждаше много изморен. Очите му бяха съвсем потъмнели.

Вървейки след елфа, ловецът и жената с труд си пробиваха път през бодливите къпинови храсти. Наистина се показа ручей. Водата му беше бистра и прозрачна, а по брега растеше мека зелена трева. Близо до мястото, където излязоха от къпинака, се откри полянка, а по средата й се издигаше полуразрушена кула. Върху кулата растеше огромен дъб.

Влязоха в постройката. В един ъгъл на централната зала, останала почти незасегната от времето, намериха дори сух наръч дърва. Макар и с голям труд обезсиленият елф успя да ги запали.

Ловецът напълни манерката си с прясна вода от ручея. После успя да улови и една пъстърва. Опита се да обясни на малкия, че нямат друг избор: или рибата ще умре, или гладна смърт ще застигне и тримата.

Малкият кимна уморено с глава. Топлото и мълчаливо куче се сви на кравай около него.

Малкият се опита да разсее отчаянието си и започна отново да мисли за име на кучето. „Надежден“ му се стори много хубаво име. Надежден е този, който никога не те оставя в беда, не те напуска, защитава този, с когото е винаги заедно. Наистина името трябва малко да се посъкрати.

Fidus^[1] — изплува в паметта му дума от древен език. ФИДО! Най-после точно име за кучето! Мой верен приятел, мое вярно куче. Отлично.

След като измисли име на кучето, малкият отново изпадна в отчаяние. Не му даваше покой мисълта, че на света е останал само един елф — той. Всички останали — заплашвани, преследвани, изселени, осмивани, понякога бесени, а понякога просто изоставени на гладна смърт — са загинали, прогонени от света на живите. Освен него нямаше повече никой. Той беше сам… Беше последният елф.