Силвана де Мари
Последният елф (28)

Петнайсета глава

Йорш беше напълно отчаян. Чувстваше се като идиот! Пълен, абсолютен идиот! Само при мисълта колко глупаво бе постъпил му се повдигаше. Струваше му се, че неговата глупост е огромна, дълбока, безмерна, колосална, легендарна, безкрайна, непроходима, сравнима единствено с целия свят или дори с цялата Вселена; обширна като Луната и също като нея вечна. Неизмерима. Непоправима.

— Е, добре, добре, доста сглупи, но не всичко е изгубено. Надеждата умира последна, а вчера все пак никой не умря…

Ала вятърът откъм бушуващото море веднага отнесе успокоителните думи на дракона.

Йорш се чувстваше ужасно зле. Можеше само да лежи, свит на кълбо, треперейки като есенен лист на вятъра. Палците и на двете му ръце го боляха непоносимо, сякаш пронизани от нажежен нож. Треска изгаряше елфа, само леденият вятър носеше успокоение на пламналата му кожа. Лежеше на мократа трева с ръце, отпуснати в малка локва с ледена вода, която беше останала между камъните пред пещерата, след като няколко дни бе валял дъжд.

Нямаше никакво съмнение, че момичето е дъщерята на Монсер и Сайра: по лицето му, мургаво като на бащата, ясно личаха чертите на майката. Как не се бе сетил веднага! Момичето беше смело и великодушно като своите родители: нито за миг не престана да защитава и успокоява по-малката си приятелка. Жалко само, че и тя, също като родителите си, бързо изпадаше в ярост и все така — поради трудноразбираеми причини! Как не бе разбрал на мига, че тя е отчаяна, гладна, нещастна и изтерзана от умора. Най-напред трябваше да я защити и да я отведе на сигурно място, а не да я изостави съвсем сама, след като й беше навлякъл смъртна опасност.

Всичко се случи, защото болката на по-малкото момиче с осакатената ръка буквално го порази, все едно по главата го удари камък. Не беше съобразил в каква последователност да се заеме с работите: първо трябваше да отведе децата на сигурно място и едва тогава да лекува рани и телесни повреди, да утешава…

Драконът кимна утвърдително и се зае с третия глухар, нанизан на върбов шиш и опечен с розмарин на весело пукащо огънче от борови клонки. Ароматният дим на горящите клонки се смесваше с печащото се на огъня месо.

— Как можеш да ядеш това? — жаловито попита елфът.

— Отхапвам с предните зъби и дъвча със страничните — изчерпателно обясни драконът. — Хайде, разказвай по-нататък: защо изгуби съзнание?

— Предварително изобщо не помислих колко сили ще са ми нужни, за да накарам палеца на момичето да израсне отново. Беше ужасно. А трябваше да си спомня колко енергия вложих, за да излекувам твоята рана, и да го умножа по безкрайност… Не съобразих нито че това ще ме извади от строя, нито че моментът е неподходящ. Но по-лошото дойде после… След като разбрах, че те са загинали заради мен, по моя вина — очите на Йорш отново се взряха в нищото, — всичко е толкова… толкова… — той не намери думата.

— Глупаво, смешно, смехотворно? — през смях му помогна драконът, впивайки зъби в четвъртия глухар.

Неизразима ярост заля Йорш и той се почувства много по-добре.

— Как си позволяваш? Как можеш? — запъна се той. Търсеше думи, с които да нарани дракона така болезнено, колкото оскърбен се чувстваше самият той. — Тъпо, безмозъчно чудовище, родено от още по-тъпо чудовище, по-безмозъчно, оглупяло и освен това любител на идиотски приказки. Как си позволяваш да се смееш: това прекрасно момиче е останало сираче и сега с напълно отчаяно само защото нейните родители ме спасиха!

Драконът дори не трепна при тези думи. Невъзмутимо заби зъби в петия глухар.

— Смея се на теб, не на нея. Прекрасното момиче-сираче е напълно отчаяно не заради теб, а заради престъпниците, надянали примката на шията на нейните родители. И понеже не им е било достатъчно, затворили детето на място, в сравнение, с което едно змийско гнездо изглежда курорт. Ние носим отговорност само и единствено за нашите действия. Марсио и Сила, или както там се наричат, са решили да те спасят и това е било тяхно право. Техен избор. И да не забравяме, че без теб те едва ли щяха да се срещнат и тяхното прекрасно момиченце — да се роди. Но не това е най-главното. Помниш ли историята с гномите от Втората руническа династия? Първоначално са ги преследвали, защото са носели брада, после пък — защото си бръснели брадата. А хората просто искали да завладеят рудниците на гномите! Канели се да проучват далечните брегове на Изтока и се нуждаели от сребро за своите кораби.

Драконът поспря за малко, за да преглътне шестия глухар, и продължи:

— В Далигар стои човек, чието желание е да има тъпи и жалки поданици, а твоите приятели не са били нито тъпи, нито жалки. Ако не заради теб, щели са да ги унищожат поради друга причина. Така че помни: спасили са ти живота — наслаждавай му се и го използвай. Престани да крякаш като глухар, комуто са отрязали опашката, вдигни си задника и тръгвай да спасяваш момичето, как се казваше то?

— Роби, малкото момиче я наричаше Роби.

— Роби ли? Да, хората просто притежават талант да измислят нищо незначещи имена. Никога няма да разберат колко важно е името. Та, какъв е планът, как ще я спасим?

Йорш наистина се почувства по-добре.

— Ще тръгнем през нощта. В тъмна и безлунна нощ. Нощ като тази — с всяка изминала секунда силите на елфа нарастваха. Драконът имаше право и нищо не беше изгубено. — Ще тръгнем тази нощ. Още сега — решително отсече Йорш.

— След като си завърша закуската — въздъхна драконът. Дояде седмия глухар — на върбовия шиш стояха нанизани всичко на всичко двайсет и един. — С теб е просто невъзможно да си похапна спокойно.

 

 

Йорш изгълта набързо малко златист фасул и си събра вещите: лъка с елфските стрели — за всеки случай, както бе настоял Ерброу — и легендарната торбичка от бродирано кадифе, където държеше книгата със стиховете, останала от майка му, и пумпала от детството му, с който си бяха играли като деца още неговите родители.

— Да, много важен багаж — саркастично отбеляза драконът. — Ако ни нападнат войните, ще им декламираш стихове и ще им дадеш пумпала да си поиграят.

Йорш не отговори. Напълни догоре торбичката със златист фасул, за да разреши веднага един от проблемите на децата — глада.

Дрехата на Йорш продължаваше да вони на птичи курешки, независимо че след прекараната на вятъра и дъжда нощ миризмата вече не беше така непоносима. Силно съмнение обаче обзе елфа: нещо с дрехата му не беше наред. Но понеже пред него не се откриваше алтернатива, той се реши да направи няколко промени: отпра горния край от бродерии и фигурки с дупчици, наричани дантели; махна бухналите ръкави, които пречеха на движенията му, и полите под коленете, та да не се налага да ги запрята и завързва на кръста. Получи се нещо като расо в непонятно сив цвят, напомнящо донякъде туника на алхимик или на древен мъдрец… сега дрехата дори миришеше почти приемливо.

 

 

Драконът растеше не с дни, а с часове: вече бе достигнал кажи-речи размерите на Ерброу-старши. Разтворените крила на Ерброу-младши превишаваха ширината на поляната. С елфа на гърба, силен и уверен в себе си, драконът набра височина, без да обръща внимание на вятъра и бурята. В непрогледната тъмнина проливният дъжд образуваше водни стени и те изгубиха ориентация. Поспориха накъде е правилната посока, пак се загубиха и отново спориха — този път по чия вина се бяха отклонили. Накрая, почти на разсъмване, когато мокрите хълмове едва забележимо започнаха да се открояват в тъмнината, зърнаха старата кошара с нейната странна ограда. Йорш остана съвсем сух, ала пропитите с вода крила на дракона натежаха и той едва се държеше във въздуха. Приземиха се зад малка гора край знаменитата поляна, където Йорш бе съживил плъха, и проведоха военен съвет. Елфът, попрочел това-онова по военна стратегия и тактика, започна със зле прикрита гордост да излага пред дракона два плана: основен и резервен. Главната идея беше незабелязано да проникнат в полуразрушената кошара, тоест щеше да проникне по-… хм-м… незабележимият от двамата, сиреч Йорш, а през това време Ерброу щеше да стои в засада, готов да пресече евентуална обкръжаваща маневра, и да обезпечава пътя за бягство.

В този момент се разкрякаха гъски. В здрача на утрото дъждът потапяше света в кал. Иззад плетената ограда на курника се появиха няколко пернати. Пред кокетната дървена къщурка на Тракарна и Страмацо, по чиито стени пълзеше асма, белоснежните крила на четири гъски се умножаваха, отразявайки се в мътните локви. Йорш се приближи и гъските започнаха да крякат още по-силно. Младият елф си спомни за навика на древните крале да използват гъските като охрана на своите дворци срещу неканени пришълци, крадци и шпиони и си даде сметка колко мъдро е било това решение. Тракарна и Страмацо се появиха на двора и двамата по бельо. Въоръжени с лъкове с опънати тетиви, войниците от стражевите кули се изсипаха и застанаха в редица. Драконът се съвзе пръв. Разтвори уста и нададе гръмоподобен рев, изпускайки дълга огнена полоса. Пламъкът разсече дъждовните струи. От тях остана само тънка следа от мъглива пара и през нея се видя как начело бяга Тракарна, следвана от войниците, препъвайки се в оръжието си; последен тичаше Страмацо, който предпазваше огромното си седалище, покрито с драпирана тъкан в нежнозелено.

— Ако не греша, имаше запасен план? — вежливо се заинтересува драконът.

 

 

За справяне с неотдавна поставената солидна врата с истинска заключалка се погрижи Йорш: достатъчни беше само неговата мисъл и — клик.

Той повдигна овчата кожа. Дузина изплашени деца, скупчили се в ъгъла, гледаха със страх елфа и с още по-голям ужас — открояващата се сянка на дракона.

— Намокрих гащите — изхленчи някой.

— Добре, прекрасно — успокои го Гала, — така драконът няма да те изяде.

— Казвам се Йорш — представи се елфът.

Понеже му беше дотегнало да слуша пожелания за здраве, реши да се представи с умалителното си име.

Все още изплашени, децата се притискаха едно към друго. Хленченето от страх се усили.

— Направи нещо да ги успокоиш — обърна се елфът към дракона.

Драконът се обърка, порови се в своята многостранна памет, после устата му се разтвори в подобие на усмивка, откривайки долните средни и страничните задни зъби, от което плачът на децата не само не престана, но и зазвуча с един тон по-високо.

— Направи нещо по-добро! — изстена Йорш.

Драконът се усмихна по-широко: показаха се задните долни зъби — най-дългите, най-извитите и най-острите. Някои деца паднаха на земята, молейки да не ги изядат.

— Що за глупости са това! Драконите никога не ядат хора! — изкрещя Йорш, извън кожата си от ярост.

Вече беше забелязал, че Роби не е сред децата. Налагаше се час по-скоро да въдвори спокойствие и да разпита къде е тя.

Шумът и врявата се усилиха, стоновете се смениха с всеобща молба за пощада. Децата молеха Ерброу да не ги изяжда, а страшния елф — да не ги погубва със своята ярост.

Йорш не знаеше какво да прави. Всичко, което му хрумваше — да вика, да маха с ръце, да запали малка факла на стената до входа — щеше да ги изплаши още повече.

Накрая едно изръмжаване на дракона прекрати шума и огнен език прониза тъмнината. Мирис на недоизпечено месо, леко обгоряло, изпълни въздуха. Неочаквано настъпи пълно мълчание.

— Кой иска печена гъска? — попита драконът. — Може ли вкусна, тлъста гъска да се сравнява с вас, слаби и кльощави? Да не мислите, че като разполагам с цял курник, ще се унижа дотам, да глождя купища кости с въшки? Ей, вие, по-големите — обърна се той към Крескио и Морон, — хайде, единият да изтича за розмарин, а другият — за клон от върба или бор, та да набучим бързо-бързо на шиш останалото в курника!

Преди Ерброу да си довърши думите, децата се втурнаха навън към оградата, откъдето се разнасяше несравнима с нищо миризма на вкусно печено месо, в което можеш да забиеш зъби и да си напълниш стомаха, прогонвайки глада, страха, носталгията и тъгата, защото те винаги свиват гнездо в празен стомах.

— По-силен от страха е само гладът — бързо обясни драконът — и това се отнася за кокошките, кучетата, хората, златните рибки, драконите и троловете. Не знам към кои да причисля елфите, понеже не съм изучил достатъчно добре тяхната природа.

В помещението беше останала само Гала. Тя се приближи до Йорш, въздъхна дълбоко и преглътна, но продължи да стои до него. Йорш коленичи — така главата му се оказа пред лицето на момичето.

— Къде е Роби? — меко попита той.

Момичето се успокои, преглътна още веднъж и едва тогава успя да проговори:

— В Далигар, отведоха я В Далигар. Чух Тракарна и Страмацо, като си говореха. Ще я заведат в едно място, нарича се „подземието на стария дворец“.

— Знам къде е — кимна Йорш, — и аз съм бил там като дете.

Гала отново преглътна:

— Те казаха… аз мисля, че ще направят с нея нещо лошо… Тракарна я би… много силно я би…

— Не се страхувай: ей сега ще отида за Роби. Ти само не се страхувай, всичко ще се нареди.

Йорш повтори тези думи няколко пъти: за да успокои не само момичето, но и себе си. Всичко ще се нареди, разбира се.

Гала кимна: очите й се напълниха със сълзи, но тя се сдържа и не заплака.

Йорш се отправи към изхода. Понечи да излезе, ала Гала промърмори нещо неразбрано.

— Какво? — попита я елфът, обръщайки се към нея.

Гала плахо вдигна лявата си ръка, разпери пръсти и пое дълбоко въздух с гърди.

— Благодаря за ръката — този път ясно и отчетливо каза тя.

 

 

За краткото време, през което Йорш се беше задържал с Гала, Ерброу-младши успя да организира децата. Настани най-малките в къщурката с гъските и сърчицата — избягалите Тракарна и Страмацо бяха оставили вратата широко разтворена; Без да обръщат внимание на дъжда, по-големите деца помагаха на дракона да направи огромен шиш ма двора. В дома на Хиените децата намериха истински хляб, изпечен от истинско брашно, и нещо жълто със странна миризма, което възрастните наричат бира. На всички страни хвърчаха кокоши и гъши пера и Йорш с ужас гледаше нещастните създания, на които късаха главите.

— Някой иска ли златист фасул? — попита той.

Никой не му отговори.

— А вярно ли е, че понякога ядете хора? — заинтересува се едно от малките деца.

— Само в най-крайни случаи — придавайки си важност, отговори драконът. — Вкусът им съвсем не е най-добрият, пък и ботушите създават усложнения…

— А ти можеш ли да изядеш Страмацо? — с надежда попита малкият.

— Онзи със светлозеления задник ли? — уточни драконът, приемайки заинтересован вид.

— Драконите вече не ядат хора! Драконите никога не са яли хора! Никога! — закрещя извън себе си Йорш, истински ядосан.

С тези викове елфът въдвори мълчание.

— Отивам в Далигар за Роби — съобщи той на дракона.

— Далигар е онова приветливо място, където войниците пускат стрели ли? Нали няма да се обидиш, ако остана да браня децата? Тук може да стане опасно… Откъде да знам, ако внезапно ни нападнат гъски… — драконът не пожела да изпада в подробности.

Йорш се замисли.

— Да, идеята не е лоша. Да, остани тук и защитавай децата, да не би да се върнат войниците или онези двамата, за които те, така да се каже, се грижеха.

Обърна се към децата:

— Когато се върна, който иска, може да дойде с мен отвъд Черните планини, при морето.

 

 

Йорш изобщо не мислеше за това, но вече знаеше какво трябва да прави най-напред: да спаси Роби и да заведе всички деца на сигурно място към морето.

— На брега на морето има миди и стриди. Те може би мислят и съчиняват стихове, но стават и за ядене — каза младият елф. Той по-скоро мислеше на глас, спомняйки си думите на ловеца Монсер.

Гала се засмя:

— Така говореше и Роби, а тя го знаеше от баща си.

— Точно така. Колко е далече оттук Далигар? Един ден път стига ли?

— Ако е пеша, мисля, да — отговори Гала, — но има кон. Последния път, когато ходи в Далигар, Страмацо се върна на кон. Сега е вързан под навеса зад къщата.

— Значи за по-бързо е по-добре да взема коня, преди да изядат и бедното животно, опечено с розмарин — Йорш хвърли последен поглед към дракона и дружината от наобиколилите го изгладнели деца. — Върви и да… добре де, изяж твоето парче месо.

— Даже и ако преди това е мислело?

Йорш преглътна бързо, за да потисне повдигането, причинено от мириса на месото върху огъня. Погледна хлътналите бузи на момичето, големите тъмни кръгове под очите й, тънките й крака и си помисли как изядените кокошки и гъски ще се превърнат в сила, кръв и мускули.

— Да — решително заяви той, — дори и ако преди това е мислело.

Гала радостно се усмихна и побягна щастлива.

Йорш отиде за коня, оказа се великолепен дорест жребец с големи кафяви очи. Сложи ръка върху челото му и поглади меката козина. В главата на елфа се пренесоха най-различни чувства: тъга на жребеца по майка му, страх от седлото и юздата, обида от плетения камшик на Страмацо, умора от безкрайното пътуване от Далигар под тежкия задник на онзи ужасен тип, огромно желание да го срита…

— Добре — прошепна Йорш на коня, — елфите не се нуждаят от никакво седло и никаква юзда.

Конят го погледна в очите и разбра, че елфът чува мислите му. Йорш скочи на гърба му и конят незабавно се отправи на път: на елфа му се струваше, че неговото същество се слива със силното животно и с бързия му галоп — най-прекрасното от всички усещания, които бе изпитал, освен, разбира се, полета върху гърба на Ерброу.

Без да обръщат внимание на дъжда, пътниците лесно се ориентираха в утринната светлина. Към обяд пред тях се показаха страховитите зидове на Далигар.