Силвана де Мари
Последният елф (8)

Осма глава

— И какво означава това?

— Не знам. Вероятно иска да каже…

Той замълча. Кучето изведнъж скочи и заплашително заръмжа.

— О-оооооо, виж, там едно дърво се движи! — посочи момчето.

— Това не е никакво дърво, това е трол!

— Наистина ли, а? Истински трол? За пръв път виждам трол! — зарадва се малкият.

— Какво говориш! Арка от втората руническа династия и истински трол в един и същи ден! Днес е ден на открития! Ако побегнем веднага, навярно пак ще се спасим.

— А какво са двата храста зад трола? Това са тролове деца ли? И троловете ли имат деца?

— Това са хора. Толкова здрави и въоръжени до зъби хора аз не съм срещал.

Не успяха да избягат. Двамата великани се оказаха по-бързи и веднага ги обкръжиха. Те също изглеждаха ловци: бяха облечени в дрипи и животински кожи и накичени с оръжия. Освен кинжалите особено впечатление правеха брадвите: малки колкото длан и огромни като нож на гилотина, дърводелски — с един удар биха отсекли глава — и двустранни секири от различни видове и размери, но всичките еднакво старателно наточени.

Тролът беше огромен. Издигаше се буквално като планина и гигантската му сянка изцяло закри дървото с люлката, на която все още се люлееше малкият. Заплашителното ръмжене на кучето се превърна в жално скимтене.

— Не се доближавайте! — заплашително заповяда ловецът.

Беше все така груб!

— Иначе какво? Та вие сте невъоръжени! — усмихна се по-малкият, или по-точно по-малкият великан от двамата мъже, джуджета в сравнение с трола.

— Не сме въоръжени — потвърди ловецът, — но с нас е един елф, истински елф — и той посочи малкия. — Неговото вълшебство може да ви превърне в пепел или да ви събори като ураган; да ви затвори гърлата и да спре дишането ви като на обесени; да напълни белите ви дробове с вода като на удавници!

— Не, не е истина, не е истина, не е истина, не е истина, не е истина, не е истина, не, не, не, не, не, не!

Защо ловецът продължаваше да говори все по този начин? Неговите думи бяха толкова ужасяващи, душераздиращи, жестоки, зловещи, отблъскващи, омерзителни и лъжливи! Това са само лъжи и лъжи! Малкият се възмути и оскърби.

— Това не е истина! Не е истина, че ние правим такива неща! Ние не обиждаме никого. Никога и на никого не причиняваме зло! Ние не можем да причиним на някого зло, защото направеното зло влиза в нашата глава, защото всичко извън главата влиза в главата и всичко в главата излиза от главата!

На малкия му омръзна всички постоянно да се отнасят лошо към него и да говорят лоши неща за него и за неговото племе! Рано или късно трябваше да ги постави на място.

За пръв път в живота си ловецът не знаеше какво да каже.

Двамата гиганти също изгубиха дар слово. Изгледаха първо малкия, после ловеца, отново малкия и пак ловеца.

— Няма що, хубаво оръжие имаш — констатира по-големият гигант. — Да не би да изкупуваш вина от предишния си живот или има друга причина да се влачиш с елф?

Двамата великани наистина недоумяваха какво става.

— Сигурно съм продал баща си — подхвърли ловецът.

— Трол яде елфи — измърмори тролът, приближавайки се.

Кучето все още скимтеше уплашено, но успя да издаде едно заплашително изръмжаване.

— Него не бива да го ядеш. Той е дете — застъпи се ловецът.

— Още е съвсем дете — добави жената.

— Неотдавна родено — отегчен уточни малкият.

— Трол яде елфи — упорито повтори тролът.

Малкият започна да се смее.

— Да-да-да, с розмарин! Това се нарича „ирония“! — ликуващо обясни той със заговорнически вид.

Тролът направо се втрещи. Втренчи поглед в смеещия се елф, все едно виждаше летящо магаре или луната да слиза от небето, за да порита топка.

Двамата мъже-великани също се вцепениха и с усилие си спомниха, че все пак е добре да дишат.

Малкият се приближи до трола, чиято физиономия не изразяваше нищо и наподобяваше маска на каменен идол. Елфът, свикнал да вижда около себе си само намръщени, сърдити и угрижени лица, възприе тази гранитна невъзмутимост с ентусиазъм; тя дори му вдъхна увереност.

Тролът имаше люспеста кожа като на гущер — любимите животни на малкия елф, защото те постоянно се излежават на топлината на слънчевата светлина, а слънцето е нещо много хубаво, формата на главата на трола също силно напомняше на гущер, а освен това също като кожата на гущер и лицето му преливаше на места от зелени във виолетови петна. Елфът предпочиташе виолетовото и зеленото. В такива цветове бяха перденцата на баба му, когато на елфите все още им позволяваха да имат перденца.

Изхвръкналите от челюстите огромни зъби, блестящи като жетварски сърпове, ни най-малко не смутиха малкия елф, убеден, че зъби от всякакъв вид и размер винаги се намират вътре в устата, а не навън. Той ги възприе просто като декоративни елементи, освен ако не служеха да нанизваш на тях гевреци под формата на запас от храна или за празнична игра, при която хвърляш гевреците от известно разстояние.

Тази мисъл изпълни елфа с радост. Радостта закъркори в него както къркори вода във вряща тенджера и както става с водата в кипящата тенджера — тя преля навън и заля всички останали.

— Колко си красив — възхити се малкият елф на огромния трол.

Бликащата навън радост придаваше на гласа му мечтателност. Нежността и сладостта на гласа му отекнаха в мислите на всички, които го слушаха, и им донесоха радост.

В един миг те започнаха да ликуват и да вярват в живота, произвел на света такова прекрасно същество като трола.

— Колко си голям! Знаеш ли, за пръв път срещам трол! Ти… ти си много внушителен. Да, внушителен! Баба ми не ми е казвала, че троловете са толкова красиви…

— К-к-красив? — тролът постепенно дойде на себе си.

Дори не смееше да диша. Имаше усещането, че изражението му се променя, или по-точно казано, че на лицето му се появява някакво изражение.

— Да, красив. Но и баба също никога не бе виждала трол. Какво ми казваше тя? „Първият трол, с когото ще се срещнеш, ще бъде и последният.“ Кой знае какво е имала предвид? Навярно, че троловете са малко и да видиш дори един, е голямо щастие. Прекрасно е да видиш трол! Колко съм щастлив! ЩАСТЛИВ! Видях трол и при това толкова красив. КРАСИВ!

— К-к-красив? — отново запелтечи тролът.

— Истина ли е, че ти постоянно си на път и никога не се спираш? — засипа го с въпроси малкият елф. — Истина ли е, че си видял целия свят? Целият свят, дори зад хълмовете? А виждал ли си море? Вярно ли е, че съществува море? Разбираш ли, много голяма вода, вода от всички страни като голяма поляна, само че на мястото на тревата има вода. Колко е хубаво да си трол. Просто прекрасно!

— К-к-красив? — прошепна тролът.

— Много красив. За мен е голяма чест да те познавам. Казвам се Йоршкрунскваркльорнерстринк.

— Съжалявам, че ти кашляш. Бъди здрав. Кажи пак, че съм красив.

— Красив си. КРАСИВ. МНО-ГО КРА-СИВ! — Малкият наистина беше очарован, говореше все по-замечтано. — Толкова голям. Навярно е приятно да си толкова голям.

Гласът на малкия елф звучеше меко и очарователно като лек есенен ветрец. Сладостта му проникваше направо в душата, приспивайки я.

— Троловете ядат елфи, но този елф казва, че аз съм к-к-красив…

— Добре, престани да се шегуваш — думите на трола не направиха ни най-малко впечатление на малкия елф, — знам, че ти никога няма да ме изядеш. Ти иронизираше!

Лицето на жената посивя. Ловецът, който никога не се смущаваше, смъртно пребледня.

— По-добре беше да останем в Далигар — съжали той, — поне ти дават да се наядеш за последно, преди да те обесят.

— Щеше да бъде по-добре, ако бяхме останали в Далигар, поне щяха да ни дадат да се наядем и така нататък — автоматично го поправи малкият.

— Ти за колко продаде баща си? — попита го по-големият от двамата великани.

— Ами, вижда се, за дребни пари — безутешно отговори ловецът.

Малкият се приближи до великана.

Който би тръгнал заедно със същество, притежаващо специални приспособления било за пренасяне на гевреци, било за използването им за игра с гевреци, трябва да бъде много миролюбив и добър човек, а не като този ужасен ловец, който обикаля въоръжен с лък, стрели и кинжали и на всичкото отгоре се дразни от дреболии.

— Вие сте дървосекачи, нали? — осведоми се малкият елф.

— Дърво… Какво-о?!

— Кой, ние ли?! — двамата великани съвсем изгубиха ума и дума.

— Дървосекачи, дърводелци — във възторга си малкият прокарваше ръка по смъртно наточените остриета на брадви, секири и ножове. — Вие превръщате стъблата на мъртвите дървета във вещи, нужни на живите хора. Люлки, люлеещи се столове. Знаете ли, че баба имаше люлеещ се стол. Той беше прикрепен към моята люлка и когато баба се люлееше, люлееше и мене. Вие правите ли люлеещи се столове?

Мисълта за люлеещия се стол и за играчките изпълниха душата му с нежност. Прииска му се да има къща, да води нормален всекидневен живот, затъжи се за майка си, която така и не познаваше, за изоставената си баба.

Цялата тази нежност от душата му премина в гласа му.

Изведнъж на всички им се стори, че в жилите им тече мед и всички си пожелаха това да продължи, искаха да чувстват сладостта на меда и да вярват, че са добри и обичани.

— Ами — дървосекачите избегнаха да дадат конкретен отговор, — долу-горе.

— А играчки? Правите ли играчки? Кукли, люлеещи се кончета?

— Игр… Какво?!

— Кой, ние ли? Кукли?!

— Правили ли сте люлеещ се стол, закрепен към люлка?

— Мммммм… не, още не, не ни е идвало наум.

— Опитайте, той е много удобен, това е добра идея!

— Мммммм… да, добра идея.

— Вие не сечете живи дървета, нали?

— Мммммм… не, никога — решително отговори огромният великан.

— Ние ги убиваме по-рано — уточни по-малкият великан. — Така не ги боли.

— Навярно е хубаво да си дървосекач. Да си селянин навярно също е хубава работа. От голата земя изведнъж започва да расте пшеница. Много се радвам, че се запознах с вас. Тролът е толкова красив, а вие сте толкова добри!

— Добри?!

— К-к-красив?!

Двамата великани се спогледаха и вдигнаха рамене.

 

 

Настъпи дълбока нощ. Заваля лек дъждец.

Всички пътници се настаниха заедно под импровизиран покрив около огъня, които малкият бе запалил. За целта двамата „дървосекачи“ насякоха клонки със смъртоносните си брадви.

Кучето и малкият спяха свити един до друг сякаш са две прегърнати запетайки, до тях един до друг лежаха два хълма — малкият великан и големият великан, а зад тях огромна планина, двойно по-голяма от двамата великани, взети заедно — тролът.

Ловецът и жената се разположиха от другата страна на огъня.

Великаните хъркаха. Тролът дори в съня си мърмореше: „К-к-кра… к-к-кра…“

— Той цяла нощ ли ще пъшка? — попита раздразнено ловецът.

— Щом спре да пъшка, ще ни одере кожата — отвърна Сайра. — На твое място не бих се оплаквала.

Ловецът престана да се оплаква.

Пъшкането на трола се сля с хъркането на великаните.

Жената легна и бързо заспа. По някое време тя се обърна в съня си и почти докосна ловеца, а той остана неподвижен до разсъмване, страхувайки се, тя да не се събуди и да се отмести.

Преди да заспи, свит между лапите на кучето, малкият елф се замисли дали „Малкият трол“ ще бъде хубаво име за кучето. Идеята му хареса, но кучето нямаше толкова стърчащи зъби, на които да се нанижат гевреци.

След това заспа и сънува морето.