Силвана де Мари
Последният елф (5)

Пета глава

Разбудиха ги войници с алебарди — патрулът на Далигар.

Обясниха им, че не само пребиваването в Далигар, но и в неговите околности е забранено за всички, освен за живеещите в града, роднините на живеещите, гостите на живеещите или лицата, желани и добре приети от живеещите. А те не спадали към нито една от тези групи.

Патрулът се осведоми какви са техните средства за съществуване, общата сума на тяхното евентуално имущество като цяло и доходите им в частност. След получения отговор — единствено окъсаните дрехи на тях и трите монети по една пара — войниците станаха още по-неприветливи.

Патрулът ги разпита подробно за здравословното им състояние: имат ли бълхи, въшки, кърлежи? Имали ли са контакт с болни от чума, холера, проказа, гнойни пришки, живеница, страдащи от повръщане, диария, треска, петна от всякакъв вид, язви, гуреливи очи, глисти? Защото в такъв случай трябвало да ги убият на място, за да избегнат всякакъв вид зараза. Тяхното дете също ли е добре? Защо майката не го държи на ръце, увито в шал, щом е здраво? Малкият плаче и не се държи на краката си от умора ли? Не, няма забрана за малки плачещи и уморени деца.

Дойде ред на оръжията. Имат ли хладни, огнестрелни, метателни, артилерийски, възпламеняващи, тъпи, пронизващи, режещи, изгарящи, ловни оръжия, оръжие за походен бой, за конен бой, за бой от магарета, за пълзящ бой, за дуели, за открит бой, за окопна война, за обсада, за контраатака, за стрелба по мишена или за стрелба за собствено удоволствие? Да-а-а? Лък, кинжал, брадвичка, неголяма алебарда и нож за рязане на хляб. Всичко се конфискува. Също и двете метални топки — те са възпламеняващо оръжие.

Те ли са отрязали два здрави зелени клона, собственост на Далигар, и изтръгнали четири папратови растения, за да си направят колиба? Това влизало в раздела „престъпление срещу държавата“ и за него имало специален съд. Защо не държали кучето, докато те не го сложат в клетка? Забранени били всякакви животни — и диви, и домашни — а тяхното куче влизало и в двете категории.

Сега вече можели да се отправят към града.

Въведоха ги в Далигар под конвой от алебардисти. Малкият елф не допускаше, че съществуват такива странни и невероятни места. Навсякъде гъмжеше от хора: големи и малки, мъже и жени, въоръжени и без оръжие, облечени в дрехи с всевъзможни цветове.

Гласовете не млъкваха нито за минута. Изглежда всеки търгуваше с нещо. Погачи, царевични кочани, големи ябълки, тенджери за готвене, дърва за огрев, дървен материал за столове. Изобилстваше от невиждани птици — големи и тлъсти, с малки крила, съвсем неподходящи за летене; птиците издаваха чудни звуци, повтаряйки постоянно „ко-ко-ко“.

Конвоят ги заведе до центъра на градския площад, където се издигаше своеобразен балдахин — грамаден, покрит от горе до долу е червени и златни тъкани. В съоръжението се намираше човек, и той изцяло обвит от главата до петите в дълги бели одежди със златна бродерия. Всичко това напомняше на огромна люлка със също така огромен младенец в нея.

Огромният младенец обяви, че той е Съдиятаадминистраторнадалигариоколнитемуземи, което, разбира се, не звучеше така красиво като Йоршкрунскваркльорнерстринк, но все пак не беше лошо име.

Съдиятаадминистраторнадалигариоколнитемуземи се осведоми за техните имена, възраст, вид дейност въобще и в частност какво правят в Далигар, щом не са нито живеещи в града, нито роднини на живеещите, нито гости на живеещите, нито дори лица, желани и добре приети от живеещите.

Ловецът отговори, че нямал никаква работа в Далигар, нито с живеещите в града, роднините на живеещите, гостите на живеещите и симпатизантите или както там се наричат те. Искали единствено да си заминат от Далигар и неговите околности, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Съдиятаадминистраторнадалигариоколнитемуземи видимо се огорчи много от този отговор. Лицето му потъмня и тълпата наоколо замърмори неодобрително. Не е вежливо да кажеш на някого, че неговият дом не те интересува — тези неща бяха обяснени на елфа още от баба му.

Съдиятаадминистраторнадалигариоколнитемуземи отбеляза, че щом не им харесва Далигар и прилежащите му земи, включително и живеещите, гостите и желаните лица, по-добре да си стоят у дома, където и да се намира това място, и да спестят на стражите такъв тежък труд като тяхното откриване, разпит и арест, а на него, Съдиятаадминистраторнадалигариоколнитемуземи, необходимостта да ги види, съди, осъди и прогони, оставяйки настрана престъплението срещу държавата като отрязването на два клона и изтръгването на четири храста папрат с корена — варварски акт, нанесъл ущърб на обществото.

Тълпата наоколо замърмори одобрително. В този момент отново заваля, а това не подобри общото настроение.

Присъдата, която Съдиятаадминистраторнадалигариоколнитемуземи произнесе срещу тях, се заключаваше в глоба в размер от три монети — точно колкото имаха (какво съвпадение и късмет!) — и конфискация на тяхното оръжие и огън. Кучето им го оставяше.

— Хайде — измърмори жената, отправяйки се към вратата, — все пак леко се отърва, можеше да бъде и по-лошо.

— Какво по-лошо от това? — попита ловецът.

В това време на площада негово превъзходителство Съдиятаадминистраторнадалигариоколнитемуземи започна изслушването на следващото дело. Беше го завела жена, на която някаква количка току-що премазала една от онези странни птици, дето издаваха звука „ко-ко-ко’“ и както се оказа, се наричали „кокошка“. Собственицата държеше птицата в ръце и показваше къде е премазана шията й. Когато мина краб Сайра, изпод сивия вълнен шал се показа малко пръстче, а после от един ръкав с характерен жълт цвят се появи малка ръчичка. Ръчичката докосна меките пера и остана там. Премазаната шия изведнъж придоби обичайната си извивка и очите на кокошката бавно се отвориха.

Настана голяма суматоха: кокошката побягна, думата „елф“ се разнасяше навсякъде, тълпата крещеше и се блъскаше, а те тримата се оказаха обградени от войници, насочили копията на алебардите си право към техните шии.

— Ето ти на — възкликна жената. — Сега ще стане още по-лошо.

След съживяването на кокошката положението наистина се нажежи.

Този път Съдиятаадминистраторнадалигариоколнитемуземи се заяде с Йоршкрунскваркльорнерстринк, който въпреки всичко го намираше за доброжелателен и приятен, още повече че човекът имаше такова хубаво име. Разбира се, ловецът се бе държал грубо, когато говореше с него. Не бива да се казва така направо на човек, че неговата земя не те засяга и не те интересува. Това е невежливо. Нима може така!

— Ти си елф — строго отсъди Съдията.

Произнесе думите бавно, с тържествен и решителен глас. Поспря се на думата „елф“, произнасяйки я буква по буква: „Е-л-ф“. Буквите паднаха като камъни върху онемялата тълпа.

— Но той е още дете — обади се ловецът.

— Съвсем малко момче — добави жената.

— Неотдавна родено — с готовност уточни малкият.

Той също искаше да покаже, че има хубаво име и след като направи лек поклон, се представи:

— Йоршкрунскваркльорнерстринк.

— Забранено е оригването пред съда — заяви начумерено съдията — и аз, Съдията-администратор на Далигар и на околните му земи, ти забранявам също и да лъжеш.

Произнасяйки тези думи, той се изправи с още по-тържествен вид.

Момчето се обърка. Елфите винаги казват, каквото им е в главата. Е, с изключение на случаите, когато се изисква малко вежливост: например послъгваш, че разбираш всичко, щом разговорът излезе извън рамките на разумното — наистина не е вежливо да се казва на глупавия, че е глупав. И нищо повече. Което ти и е в главата, това ти е и на езика. Объркването на елфа се смени с разочарование: независимо от хубавото си име, човекът се бе оказал толкова глупав, колкото и останалите.

— Изисквам от теб да се обръщаш към мен с необходимото уважение — отсече Съдията.

Каква беше уважителната форма за обръщение към хора? Малкият елф започна да се безпокои:

— Глупак!

Не, едва ли е тази.

— Превъзглупство, не, превъзхвалителство!

Не, и това не е! Но как беше?

— Тишина! — извика съдията на хилещата се тълпа. — Трябва да ме наричаш Съдия-администратор на Далигар и на околните му земи — завърши той, обръщайки се към елфа.

— Да-да, разбира се! — с готовност отговори малкият и широка усмивка озари лицето му. — Съдиятаадминистраторнадалигариоколнитемуземи — прекрасно име, можем да го дадем на кучето! — радостно добави той.

Тълпата се заля от смях. Белобрад старец едва не се задуши от смях, а един от войниците така се смееше, че изтърва алебардата върху крака си. Хората се разсмяха още по-силно. Момчето също се смееше — когато хората се смеят, те са така хубави!

Сериозен остана единствено съдията.

— Отговаряй — обърна се той към елфа, — познаваш ли този мъж и тази жена?

— Да — решително отговори малкият.

— Освен тежкото престъпление — да водят със себе си елф — и още по-тежкото престъпление — чрез измама да въведат този елф в нашия любим град — те извършиха ли други престъпления?

— О, да-ааа! Човекът-мъж яде трупове, мисля с розмарин, и печели пари, като продава тяхната кожа, а човекът-жена е продала майка си и по-големите си братя, не, по-малките… М-м-м… да, първо по-малките… Не си спомням много добре.

На площада стана необичайно тихо, после избухна адски шум и врява: не беше възможно да се разбере нито дума.

— Казах ли ти, че бедите се лепят по мене — прошепна жената на ловеца. — Ти защо не си тръгна по пътя?

— Навярно защото в предишния си живот съм продал баща си — отговори той.

Докато ги отвеждаха под конвой, малкият елф видя спасената кокошка: седеше свита в нишата на един прозорец, където се намираше нещо като гнездо с две яйца. Погледите на птицата и на елфа се срещнаха за миг и те се поздравиха, защото преди известно време представляваха едно цяло, а това свързва завинаги.

Малкият се запита дали Кокошка е хубаво име за кучето. Бяха различни по форма, но все пак нещо ги обединяваше: перата на опашката на кокошката бяха много сходни по цвят с опашката и задните лапи на кучето. Но после си спомни, че кучето не снася яйца, а кокошката не те лиже по бузата, когато ти е тъжно — следователно и това име не беше подходящо за кучето.