Силвана де Мари
Последният елф (18)

Пета глава

Работеха от сутринта. Беряха грозде — най-хубавата работа на света! Никой не е в състояние да преброи всички гроздове и зърната на всеки грозд. Заставяха ги да пеят постоянно, за да покажат, че нямат нищо в устата си, но не е лесно да се забележи, че един глас не пее. Думите:

… всички ние обичаме нашия Съдия,

на него нашата съдба поверяваме

и много здраве ние му желаем,

заради това, че той ни обииича…

… се разнасяха непрекъснато над лозята. Децата се бяха научили да ядат по ред и по един: ядеше, който в момента се намираше най-далече от Тракарна. През това време Страмацо хъркаше под едно кичесто смокиново дърво в подножието на хълма с лозята. Когато спеше, слюнка потичаше от ъгъла на полуотворената му уста надолу по побелялата му брада, но дори и така той изглеждаше по-умен, отколкото в будно състояние.

Крескио и Морон също не представляваха опасност: бяха прекалено заети да натъпчат собствените си стомаси.

Слънцето грееше ярко над лозето. Това лято бе валял малко дъжд и гроздовата реколта беше великолепна. В далечината, по върховете на Черните планини, блестеше първият сняг. Говореше се, че зад Черните планини имало море — огромна река без начало и край, която се простира във всички страни чак до хоризонта и го отделя от небето. Роби си спомни разказите на баща си и обещанието му, че рано или късно ще и покаже морето, защото духът на всички свободни хора неизбежно ги води към местата, където небето докосва земята при непрекъсваната от абсолютно нищо линия на хоризонта.

Иомир работеше редом с Роби и дори тя успяваше да изкрещи с цяло гърло между две изядени гроздови зърна:

— … заради това, че той ни обииича…

Най-неочаквано лицето на Иомир се вкамени. Тя закри устата си с ръце и едва не изтърва току-що откъснатия грозд. По лицето на момичето последователно се изписаха най-голямото удивление на света, най-голямото щастие на света, най-голямата мъка на света, най-големият страх на света и най-големият ужас на света. Роби проследи погледа на Иомир и видя някаква сянка, спотаена между редовете. Изведнъж разбра всичко: един от родителите на Иомир, ако не и двамата бяха дошли за своята дъщеричка, а малкото момиче се ужасяваше от мисълта да не би Тракарна и Страмацо или някое от децата да ги види.

В Дома за сираци попадаха не само сираци, тоест деца на починали родители, но и изоставени деца, тоест деца на родители, които по някакви причини бяха тръгнали по свой път, оставяйки своето потомство под попечителството на Хиените.

Това разделяше обитателите на Дома за сираци на две групи, неизбежно и постоянно враждуващи помежду си. Изоставените деца бързо и непоколебимо свикваха с мисълта, че са изоставени: от най-ранна възраст те се бореха да оцелеят и познаваха глада и жестокостта отблизо. По този начин формираха не само своята личност, но и представата си за целия свят въобще; у тях се натрупваше презрение и дори ненавист към всеки, за когото пазеха в паметта си спомени за любов и изобилие. Изоставените деца от малки познаваха Тракарна и Страмацо и почти се превръщаха в техни любимци, ако Хиените въобще притежаваха способността да обичат друг, освен себе си. Със самото си съществуване изоставените деца доказваха, че щедро предоставеният им от Хиените приют и грижи все пак допринасят те да оцелеят: тези деца бяха, може да се каже, гордостта на Дома за сираци.

Всички изоставени деца таяха една и съща скрита мечта: някой някога да дойде за тях, някой крал или някоя кралица да почука на вратата на Дома за сираци, търсейки своите деца, изгубени при ужасна катастрофа — изчезнали по време на земетресение, отнесени от водата в плетена кошница по време на наводнение, отвлечени поради чиста злоба от чудовища, тролове, елфи, таласъми и така нататък.

Но дните отминаваха, а на вратата не чукаше никой. В действителност нямаше никаква врата, на която да почука крал, кралица или който и да било и да попита дали тук случайно не се намира тяхното обожаемо дете. Висеше само една овча кожа и тя се повдигаше, колкото да пропусне вътре Хиените и „временните опекуни“ — така наричаха хората, които наемаха деца за работа, след като се спазаряха с Тракарна, докато Страмацо ги наблюдаваше, застанал под една върба с обичайното си идиотско изражение на лицето, а някое от малките деца му вееше, за да го пази от мухите и горещината.

Ала какво ли не става по света. В дъното на подсъзнанието си всички изоставени, даже и големите, отдавна изгубили всякаква форма на наивност и вяра, пазеха мечтата за краля или кралицата, които в един прекрасен ден ще спрат пред овчата кожа златната си карета, натоварена с лакомства.

Другата група деца бяха сираците, попаднали под попечителството на Хиените без никаква предварителна подготовка и често обременени със съвсем неподходящи спомени. И главната задача на Хиените беше да изкоренят от младите сърца каквото и да е чувство на любов към някого, освен към Далигар.

Но с това въпросът не се изчерпваше. Всяко човешко същество, дори най-лошото, особено най-лошото, изпитва силно желание някой да го обича, или, в краен случаи, да не го ненавиждат прекалено. В безнадеждния и измъчен свят на децата, чиито родители изведнъж са били заменени от Хиените, а хлябът и сиренето — с червясал качамак, се е загнездила дълбоко скрита под страха и глада ненавистта, която прониква през отчаянието и унижението.

Често причината за смъртта на родителите на някое дете е била не мизерията, епидемия или лоша реколта — тъй обичайни по време на управлението на Съдията-администратор — а неговата пряка намеса: от любов към своя народ той никога не се скъпеше на святото наказание — обесване. Това, от една страна, усилваше ненавистта в погледа на децата, а от друга — с нараснала злобна радост Хиените налагаха наказания, намаляваха порциите храна и възлагаха все повече работа.

Пряката намеса на Съдията-администратор водеше или до смъртно наказание чрез обесване, или до прогонване, неизменно съпроводено със заповед да оставят децата си, считани за собственост на владенията на Далигар.

Точно това се беше случило с родителите на Иомир и ако те се осмеляха да се върнат за дъщеричката си, ги грозеше опасността да ги обвинят в похищение на малолетна, което се наказваше със смърт.

Подобно на пълководец, планиращ битка, Роби веднага определи местонахождението на Тракарна и на най-опасните представители от групата на изоставените, по-специално Крескио и Морон, и на Гала, момичето без палец, което ненавиждаше Иомир с цялата си душа. Крескио и Морон се намираха далече, в другия край на лозето, Тракарна — приблизително по средата между Роби и Иомир и скритата сянка, но Хиената гледаше на другата страна, където едно от малките деца беше паднало и сигурно се бе наранило, но по-страшното беше, че бе разсипало пълна кошница с грозде. Истинска опасност представляваше само Гала, защото стоеше съвсем близо, до скритата сянка. За щастие, падането на момчето и последвалите ругатни на Тракарна бяха отвлекли вниманието и на Гала, но това нямаше да продължи дълго. Роби трескаво търсеше изход, след това се впусна да бяга като луда по-далече от скритата сянка, крещейки с цяло гърло:

— Змия, спасете ме, помогнете ми, змия!

— Престани с тези щуротии и веднага се върни на работа, глупаво момиче — развика се Тракарна, — това навярно е само смок!

Но се оказа прекалено късно: по редовете настъпи паника или просто възникна повод да не се пее, а да се яде повече грозде. Децата пищяха от страх и бягаха във всички посоки, блъскайки се едно друго. Роби продължаваше да тича, преструваше се на изплашена, размахваше ръце и крещеше от ужас. Изведнъж се спъна в някакъв корен и с цялото си тяло налетя върху един от големите кошове, в които децата изсипваха набраното грозде. Кошът се разлюля леко, но все пак достатъчно, за да се прекатури на земята и да се търколи надолу по склона. Част от съдържанието му се разпиля. Ала когато се блесна в последния камък, отскочи, обърна се с дъното и — все още пълен — захлупи главата на Страмацо. Настъпи пълна суматоха. Всички крещяха, Тракарна се хвърли да освобождава своя мъж и съдружник, но кошът сякаш беше направен по поръчка и размер за Страмацо и той се заклещи в него много здраво, Крескио и Морон побързаха да се притекат на помощ на Хиените: момчетата дърпаха от едната страна, а Тракарна от другата. В центъра на сцената се намираше Страмацо, който крещеше от коша и пръскаше гроздов сок наляво и надясно. Картината предизвика взрив от всеобщ неудържим и неволен смях сред децата. С крайчеца на окото си Роби проследи как Иомир се скри в лозето в обятията на тъмната сянка.

Беше успяла.

Но сега самата Роби се оказа в беда. Сякаш напук не й хрумваше нищо, което да я избави от неприятностите. Главата й беше празна като малкото блато зад родния дом, когато дивите патици отлитаха да зимуват на юг.

От Страмацо капеше гроздов сок все едно беше пробита бъчва. Най-накрая той се измъкна от коша и тръгна право към Роби, показвайки, че освен тъпо самодоволство и пълна глупост, лицето му може да приема още едно изражение — ярост. От това, разбира се, не изглеждаше по-умен, но все пак всяваше ужас.

— Ти… ти… — закрещя той, сочейки с пръст Роби, — ти… ти… — гласът му се задави.

Роби не изпитваше ни най-малко желание да узнае какво ще последва след това „ти“. Огледа се, за да види какви са шансовете й да избяга. Оказаха се никакви: Крескио и Морон и преграждаха пътя.

Запита се колко пръчки щяха да й ударят и колко ли пъти щеше да пропусне реда си за качамак и ябълки. Обзе я страх от боя и отчаяние от глада. За пръв път с ужас се замисли дали ще преживее зимата.

Роби беше покрусена и морално смазана: у нея не остана дори най-блед лъч надежда.

Ала изведнъж целият свят се обагри в зелено. Някой закрещя от ужас. Роби вдигна очи. Нещо огромно, изумрудено витаеше из въздуха, пропускайки през себе си слънчевите лъчи. Роби първа разбра, или по-точно, позна какво става: огромни драконови крила закриваха небето.