Силвана де Мари
Последният елф (7)

Седма глава

През устата и носа погълнаха ледена вода. Студът сковаваше движенията им. Не можеха да дишат. Малкият елф почувства как студът и отчаянието го обземат напълно. Щом студът и отчаянието изпълнят цялото ти същество и вълшебството изчезва.

Изведнъж му дойде наум, че е риба. Започна да мисли за същността и природата на рибата.

Представи си, че има хриле, които пропускат през себе си приятна хладна вода, помисли си колко е радостно да се плъзга под вълните, също като птица в небето.

Въздъхна с пълни гърди и ледената вода се превърна в приятна свежест.

Плавно заплува по течението, спускайки се под водата, за да избегне острите пръчки, които се сипеха като дъжд около тях, изстрелвани от стрелците с лъкове на далигарския гарнизон. Малкият доплува до своите спътници. Кучето се придвижваше без особено усилие, но мъжът и жената, както обикновено, правеха глупави неща: тя потапяше глава си под водата, а той я издърпваше на повърхността.

Малкият елф се опита да им каже, че сега не е време за игри, и започна да им обяснява правилния начин на плуване: първо формираш в главата си образ на риба, после съсредоточаваш вниманието си върху хрилете… но ловецът не прояви ни най-малко желание да го слуша и се показа невероятно невежлив.

За щастие течението ги носеше в правилната посока: все по-далече и по-далече от Далигар, от неговите алебарди и бесилки, към страната на хълмовете и равнините.

Наоколо все по-рядко се виждаха скали, появиха се тръстики. Водата стана по-плитка, бурното течение — по-спокойно. Накрая с плуване успяха да се приближат до брега и да се измъкнат от водата.

Жената дишаше странно: заедно с излизащия въздух се чуваше къркорене на вода, което напомняше за тенджера с кипящ боб, ако, разбира се, имаш тенджера, огън, вода и боб, но дори без боб, водата пак къркори по този начин.

Мъжът беше отчаян.

От косата по лицето му се стичаше кална вода и макар малкият елф да не виждаше добре, беше готов да се закълне, че от очите и от носа на ловеца падат капки.

— Направи нещо! — извика му мъжът. — Ако можеш, направи нещо, моля те! Нали можеш да направиш нещо? Тя умира!

— О-оо, та-ааака ли? — удиви се малкият елф: оказва се, че когато хората умират, издават звуци като врящ фасул.

Малкият протегна ръка и я постави върху лицето на жената.

Изведнъж тя рязко се изправи, все едно получи внезапен удар в стомаха. По-точно не в стомаха, а в белите дробове и в гърлото. Той почувства студенината на водата в белите си дробове и същевременно гърлото му пламна и се разкъса на части, сякаш някоя от острите пръчки се заби в него. Но най-лошото беше в главата му, когато разбра, че в последните минути всичко свършва. Страх обзе съзнанието му, ала за щастие успя да го спре, защото вълшебството се удавя в страха.

Малкият елф се съсредоточи с всички сили в дишането: вдишване — издишване, още един път вдишване — издишване. Мирис на мокра трева, тръстика, гъби. Вдишване — и ти усещаш всички аромати. Издишване — и миризмите остават в главата ти, но вече знаеш, че това вдишване няма да е последно, след него ще има още едно и още, и още…

Жената се закашля и от гърлото й изригна фонтан мътна вода. Тя отвори очи и задиша равномерно. Малкият елф също се изкашля. И двамата трепереха. Бяха бледи до неузнаваемост. Лицето на ловеца просия и той се хвърли да събира тръстики и сухи клонки, с каквито беше пълно наоколо. Въпреки че нямаше нож и брадва, бързо натрупа голяма купчина. Малкият я докосна с пръст и огънят запука весело. По тях нямаше сухо местенце, студът проникваше до костите им. Но ловецът продължаваше да събира клонки и да ги хвърля в пукащия огън. Постепенно се стоплиха и дрехите им започнаха да съхнат. Жената задряма. Ловецът намери няколко ореха в една катерича хралупа и ги подели с малкия.

— Останахме без оръжия, но затова пък не ни обесиха — каза мъжът.

— Колко жалко! Наложи се да се откажем от обесването и не можахме да се полюлеем нависоко! Навярно щеше да е хубаво!

Мъжът се засмя.

— Ако толкова ти се иска, ще го уредим. Не ми взеха въжето, виж: ето един здрав клон, първо ще вържа тук, а после ето тук, ще прехвърля въжето още един път и готово! Искаш ли да опиташ? Дръж се здраво, сега ще те залюлея!

Беше прекрасно. Нагоре и надолу, надолу и нагоре. Тръстики, река, небе — небе, река, тръстики.

В далечината се виждаха хълмове, огрени от залязващото слънце. Малкият елф никога не беше виждал залез. Небето бе винаги покрито с облаци и мъгли. А сега всичко наоколо беше станало розово и леки нежни облачета блестяха като златна огърлица. При последните слънчеви лъчи се виждаха прекрасно кестеновите горички, които се редуваха с участъци от обработени поля.

Дори в мечтите му не му се беше случвало да е толкова щастлив. Чувстваше се способен да литне. Радост изпълни малкия елф.

Жената се събуди и се загледа в него усмихната.

Малкият се смееше в захлас.

— Виж, това е бесилка! — весело посочи той на човека-жена.

— Не — възрази тя, — нарича се „люлка“.

Усмивката изчезна от лицето на малкия.

— Да те обесят, е ужасно — продължи тя. — Надяват ти примка на шията и тя се затяга от тежестта на тялото ти. Въжето стяга гърлото ти, въздухът не стига до белите ти дробове и ти умираш, както аз едва не умрях от погълнатата вода.

Силно изплашен, малкият елф замря.

После се изхлузи от въжената люлка.

От ужас очите му се разтвориха широко.

Лицето му посърна.

Не му достигаше въздух.

Сви се на земята и отново започна да издава своите безкрайни жаловити стонове. Ледени тръпки пробягнаха по гърба на мъжа и жената.

— Защо му каза това? — разгневено попита мъжът. — Той беше щастлив. Поне един път беше щастлив!

— Защото ще срещне други хора, които пак ще решат да го обесят, само защото е елф. Не искам да тича радостно към тях, мислейки, че бесилката е люлка. По-добре нещастен, но жив.

— Аз няма да позволя да го обесят!

— Да, вече видях. Ако не бяха плъховете, сега щяхме да се люлеем на бесилките.

— Ако не бяха плъховете, сега щяхме да се мятаме на бесилките — през сълзи я поправи малкият.

Жената взе елфа на ръце и силно го притисна. Лека-полека стоновете стихнаха. Изгряха първите звезди. На фона на сапфиреното небе се очертаваха ясно полегатите склонове на хълмовете.

Тя отново сложи малкия на люлката и започна леко да го люлее.

— Ти можеш да бъдеш щастлив, ако искаш. Но трябва винаги да помниш, че хората ще те обесят, ако те хванат.

— И после ще ме изядат с розмарин?

— Не.

— Без розмарин ли?

— Хората не ядат елфи. Никога.

— А защо искат да ме обесят, след като дори не ни ядат? Това е невежливо, не-не-не-не-не-не-не, защо правят така?

Настанил се удобно в люлката, малкият се полюляваше леко.

— Защото всички хора ненавиждат елфите.

— Защо ненавиждат?

Настъпи дълго мълчание. Люлката бавно приспиваше малкия елф. Кучето се прозина широко.

— Защото вината е изцяло ваша.

— За какво?

— За всичко.

— Какво всичко?

— Ами, всичко. Студ. Дъжд. Да, именно дъжд. Водата, която залива земята. Недостигът на храна. Села, разрушени от водата. Нашите деца умират от глад и всичко е по ваша вина.

— Заради нас ли вали дъжд? Как става това? — възмути се малкият. — Как?

— Откъде да знам? Вероятно така си представяме.

— Ако можех да променя времето, както си го представям, веднага щях да започна да си представям горещо слънце, което да ми стопли краката. Въобще — добави малкият — това е просто глупаво, сякаш ние не страдаме от дъжда като вас, та дори и повече! Защо баба не си представи слънцето, когато водата я заливаше? Защо мама не си представи как остава с мен, а отиде на мястото, откъдето не се връщат?

Малкият отново се разплака. Беззвучно, едва хлипайки.

— Е-е… — примирително подвикна ловецът. — Така казват всички, че заради вас…

Обърна се към жената, търсейки помощ. Тя стоеше замислена до люлката с леко намръщено лице, но не изглеждаше нито ядосана, нито тъжна — просто беше напрегната или размишляваше.

— Ние ви ненавиждаме, защото сте по-добри от нас. Затова не можем да ви понасяме — заключи тя. — Вие притежавате вълшебство. Вие сте по-умни от нас. Непонятни за нас рисунки вие възприемате като думи… Мисля, че се боим от вас. Ние не познаваме всички ваши сили и затова се страхуваме от тях. Пред вас сме толкова безсилни… съвсем безсилни… и всеки от вас…

Малкият вече не плачеше.

— Да вземем вълшебството — продължи жената, — откъде знаеше кой ключ за коя ключалка става?

Малкият се учуди.

— Какво означава „става“? — полюбопитства той.

Този път жената се учуди.

— Ами, който от ключовете трябва да се пъхне в ключалката, за да се отключи.

— Да се пъхне? — малкият беше поразен. — А-аааааааааа, наистина? Да се постави вътре? И той става, така ли?

— Определен ключ отключва само определена ключалка, разбра ли?

Удивлението на малкия нямаше край. Чак се намръщи от напрежение. Изведнъж се сети и просия:

— Разбрах! — въодушевено извика той. — Всяка ключалка се нуждае от свой ключ. Поставят го в ключалката и ако той е нейният ключ, съвпада, завършват го, желязното парче, което държи вратата затворена, се отмества. Каква изобретателност! Това е гениално! Това е просто невероятно гениално за човешките същества, наистина! Баба винаги казваше, че вие сте способни най-много да покриете стените със сламен покрив, а вие сте били толкова изобретателни! Това е просто възхитително!

Настъпи ледено мълчание.

— Благодаря — съвсем сухо отговори ловецът.

Малкият радостно се залюля с люлката, горд от своите знания.

— Но ти как отключи ключалките, след като не знаеше нищо за тяхното устройство? — не се успокояваше жената.

— Допирах ключа до ключалката, представях си как ключалката прави „щрак“ и врата се отваря, и тя се отваряше.

Мъжът и жената се спогледаха и за няколко мига дишането им секна.

— Значи ти винаги можеш да отключваш ключалка! Без ключове и без плъхове. Без нищо!

Поклащайки се лениво, малкият старателно размишляваше над думи й.

— Ами да — и той прихна да се смее. — Колко смешно! Замалко не ни обесиха, а се оказва, че във всеки момент съм можел да отключа ключалките!

— Много смешно — изкоментира ловецът. — Направо ще се задуша от смях — довърши той със странен глас.

В гърлото му, изглежда, беше заседнало парче от царевичен кочан.

Докато продължаваше да се люлее, малкият си спомни за тяхното бягство.

— Предсказанието! — неочаквано възкликна той.

— Рисунките на стената ли?

— Да, буквите във форма на спирали. Втора руническа династия. Сега си спомних:

Когато водата залее земята,

слънцето ще изчезне,

ще настъпи мрак и студ.

Когато последният елф и

последният дракон разкъсат кръга,

миналото и бъдещето ще се слеят

и слънцето на новото лято отново

ще заблести на небето.

— И освен това се казваше още нещо за последния елф, който трябва да се ожени за някого…