Силвана де Мари
Последният елф (3)

Трета глава

Почти се беше стъмнило, когато жената се появи на хълма.

На малкия елф му олекна на сърцето.

Жената, останала без дъх и сили, се свлече в тинята. Кучето се отпусна уморено до нея.

— Беше ловец — обясни жената задъхана. — С лък. Видях го. Успях да разсея следите си.

— О-о-о — възкликна малкият, наистина впечатлен, — означава ли, че след време там ще поникне пшеница?

— Не — раздразни се жената. — Означава, че успях да се отърва от него.

— А-а-а! Разбрах! — излъга малкият: защо трудноразбираемият и заплетен език на човешките същества допуска повече от едно значение за една и съща дума? Да, разбира се! Глупостта! Трябваше да се сети.

— Какво е лък? — осведоми се той.

Кучето започна да ръмжи.

— Дръж кучето! — прозвуча глас.

Малкият елф тутакси разбра какво е лък: извит клон от дърво, вързан с връвчица, така опъната, че като се отпусне, изхвърля пръчки с желязно острие, сега насочено срещу сърцето на жената.

Ловецът, още по-висок от жената, с тъмни коси, разпилени на всички страни, над и около лицето… но той, да, имаше брада. Беше облечен в дрехи, на вид топли, по-топли от дрехите от плат, а на колана му висеше впечатляваща колекция от ножове и кинжали, и към тях в добавка имаше брадвичка. Беше изскочил внезапно иззад гърба на малкия елф. Докато жената мислеше, че се е отървала от него, той беше заобиколил отзад през гората.

Ловецът и жената продължиха да се гледат един друг, после жената извика на кучето.

— Искам само малко огън. Моят угасна. Искам само да си запаля отново фитила. Видях, че имаш огън.

Жената го изгледа.

— И нищо друго ли?

— Нищо друго.

Последва още едно дълго изглеждане и жената кимна, за да потвърди.

— Дай му огъня — каза тя. — Ей, на теб говоря. Дай му огъня. Къде си го сложил?

— Скрих го там, долу — посочи малкият.

— Наистина ли? — попита жената. — Добре си направил. Къде по-точно го скри?

— Там, в мочурището, под водата, та никой да не го види — радостно обясни малкият.

Толкова е хубаво да те хвалят. Спомни си за баба си: държеше го на ръце и му казваше, че е най-добрият малък елф на света. Беше щастлив, както по-рано, когато пролетният вятър измиташе облаците, преди пролетта да е дошла.

Спусна се със ситни крачки надолу по хълма, целият обзет от радост. Дъждът беше спрял. Между облаците се появи бледосиня небесна ивица и се огледа във водата на мочурището. Малкият се наведе, за да извади тържествуващ пръта с желязната топка. Тънки струйки вода се стекоха от нея.

Мъжът и жената го бяха последвали и сега го гледаха безмълвно. Жената седна на едно паднало дърво и се хвана с ръце за главата.

— Ти си го угасил — сподавено отрони тя.

— Разбира се, така по-лесно да скрия!

Направи движение с ръце, за да покаже скриване и вълненият шал падна, откривайки неговите жълти дрехи.

— Той е елф! — възкликна ловецът, пребледнявайки като платно.

— Да, наистина е елф — потвърди жената с безразличен глас.

— Ти белята ли си търсиш? — попита мъжът.

— Не, не я търся, тя сама идва при мен.

— Притежава ли някаква сила?

— Не, той е нещо като дете.

— Наскоро родено — потвърди малкият.

Мъжът не възнамеряваше да спре с въпросите си. Обърна се към малкия:

— Способен ли си да запалиш огън?

— Да, мисля да. Никога не съм го правил, но всички могат да запалят огън.

Жената вдигна глава и го погледна слисана.

— Тогава запали огън! — нареди ловецът.

Гласът му звучеше по-дълбоко от гласа на жената.

Малкият сложи ръка върху сухата желязна топка, която ловецът извади от дисагите си. В нея имаше слама. Затвори очи. Образът на огън изпълни мислите му. Миризма на огън завладя обонянието му. Топлина на огън изплува от паметта му.

Отвори очи. В топката блещукаше огън.

— Можеш да запалиш огън от нищо?

— Да.

— Защо не ми каза?

— Ти не ме попита.

— Питах те дали имаш някакви вълшебни сили?

— Да. Аз отговорих: големи сили — дишам, ям, живея. Да запалиш огън е малка способност. Щом се повиши температурата и огънят се пали. Всички знаят да го правят.

— Аз не знам — възрази жената.

— Немее? — силно се учуди малкият. — Изключено! Всички могат…

— Ами ако можем да палим огън, защо тогава го носим със себе си?

— Защото сте човешки същества — обясни малкият невъзмутимо, — вие сте глупави.

— Плащаш заради грях от предишния си живот или поради друга причина водиш елф със себе си? — мъжът недоумяваше все повече. — Да оставим настрана радостта от компанията. Помисли ли, че в първото село ще ликвидират и двама ви. Хората не обичат тези, които палят огън с мисълта си.

— Защо не? Така е по-удобно, вместо да се носи топка с огън вътре.

— Има опасност да изгориш човек, къща. Някоя къща с човек вътре, с двама или с петнайсет души.

Ужасното предположение накара малкия елф да си затвори очите и да застене от болка. Мислено видя горящите тела и дори усети миризмата на изгоряло месо. Ужасът го обзе изцяло. Започна да повръща. След малко спря да повръща и отново заплака, ала не с обичайния за него хленч и хлипания. Плачеше силно, продължително, като издаваше пронизителни стонове и сърцераздирателно виене.

— Накарай го да спре! — закрещя мъжът. — Накарай го да спре! Непоносимо е!

— Видя ли сега какво направи? — викна му в отговор жената. — Хайде, малкия, всичко е наред, нищо не се е случило. Това е само на думи.

— Само на думи — повтори малкият, възмутен до дън душа, но все пак престана да плаче. — Само на думи. Как посмял, как могъл, как могъл осмели каже нещо за толкова огромна болка, само, за да дума нещо.

Отново заплака. Този път хлипаше жално.

Мъжът седна на падналото дърво. Навярно също страдаше от някаква болест, защото и той започна да диша тежко и да въздиша дълго като жената.

Небето постепенно се проясни. Появиха се звезди, първите звезди след толкова седмици.

— Имам един заек — обади се мъжът. — Улових го тази сутрин. Вие ми дадохте огън. Дъждът спря да вали, а аз имам заек, става за ядене. Сега можем да се настаним по-удобно, за да хапнем нещо. Казвам се Монс Ер.

Настъпи кратко мълчание.

— Сайра — представи се жената.

Малкият престана да плаче и се чу гласът му.

— Настинал ли си? — попита мъжът.

— Не, той не кихна. Това е името му.

— И заек има ли зърна като кочани? — позаинтересува се Йорш, бързо съживен от думата „ядене“.

Мъжът се разсмя.

— Не — поклати глава той, — заекът има хубава кожа, а тя държи топло на краката. Виж!

Отвори ловджийската си торба, та малкият да види.

С радостно предчувствие Йорш погледна вътре. Що за чудо е това нещо: хем да си напълниш стомаха, хем да си стоплиш краката! Дори баба му, която знаеше всичко на света, никога не му беше говорила за подобна райска възможност. Вероятно човешките същества не са толкова…

Над блатото се разнесе протяжен вик.

Дълъг, ужасяващ вик, събрал в себе си цялата мъка на света.

— Това е труп! — извика малкият елф. — Виж, той убил с пръчка с острие. Сега е умрял. Вие какво, искате ядете труп ли?

— Защо, да не би вие да ядете зайците живи? — попита мъжът раздразнено.

— Елфите не ядат нищо от това, което яде, което, бяга, което е било гладно и което е имало страх от смъртта. Баба казва, човеците ядат, който е бил жив. С розмарин. Тук има ли розмарин? Аз не иска бъде изяден! — и малкият отново го удари на плач.

Жената се хвана с ръце за главата.

— Какъв грях си сторила в предишния си живот, да не си продала майка си? — попита я мъжът.

— По-добре е да тръгваш. Благодаря за предложения заек. Ние ще се справим някак. Сега имаш огън. Хайде, сбогом.

— Искаш да се откажеш от парче заешко заради онзи там?

— Знам, лудост е, но не понасям да го слушам как плаче. Затова по-добре си върви.

— Не мога да си тръгна — колебливо обясни мъжът.

— Защо?

— Не мога да оставя млада жена сама в блатото. Еднакво опасно е и ако си сама, и ако си с него!

— Благодаря, благородни рицарю, досега съм се справяла сама и занапред ще мина без твоята помощ. Вземи си…

— Какво прави той?

Жената се обърна, за да види. Малкият държеше заека в ръце и нежно го галеше. Пръстите му се задържаха там, където кожата беше мокра от кръв. Стоеше със затворени очи и имаше отнесен вид. Вече не плачеше.

— Какво правиш? — попита жената.

— Мисля.

— Мислиш ли? И за какво?

— За него, за заече.

— За заека.

— За заека. Мислех как диша. Как скача. Той… да, той усеща миризмите, като сбърчи нос. За последно е помирисал мокри листа и гъби. Имало е миризма на мокра трева и гъби, да, хубава миризма… Не е усетил ловеца. Мисля как е дишал… как в него струяла е кръвта…

Неочаквано заекът трепна, отвори очи и ги задържа отворени, замрял от страх. Последваха няколко кратки вдишвания и издишвания и той се размърда, трепна и скочи на земята. Заобиколи краката на ловеца, мина между лапите на кучето, прескочи падналото дърво, където седеше жената, и след още едно заобикаляне изчезна завинаги в тръстиките.

Малкият елф попита дали „Заек“ би могло да бъде подходящо име за кучето. По-скоро не: малко си приличаха, но по формата на опашките нямаха нищо общо.

Мъжът и жената не откъсваха поглед от мястото, където току-що бе изчезнала бялата опашка на заека.

Малкият елф изглеждаше останал съвсем без сили. Стоеше свит на земята, треперейки, ала започна бавно да се съвзема. Кучето се сгуши до него и той го прегърна.

Стъмни се напълно.

Над блатото заблестяха звезди, все едно лек воал забули небосклона. Приличаше на второ небе, цялото на парчета от петна от тръстики. Това беше първата ясна нощ с безброй луни.

— Освен майка си нали не си продала и някой от малките си братя или сестри? — попита мъжът.

Без да го удостои с отговор, жената се обърна към елфа.

— Това можеш ли да го правиш и с хора?

— С хора, с елфи или с тролове? Не, разбира се. Може прави само с дребни създания, които имат малко мисли и чувства: миризма на вода, цвят на небето. Най-лесно е накараш оживеят мухи, комари и мушички, достатъчно е само ги докоснеш и си представиш за миг, че летиш, и те започват да жужат.

— Наистина ли? — попита мъжът. — Колко е хубаво! Който възкресява комари е най-хубавата компания, особено през лятото по време на вечеря. Стига, естествено, да има вечеря. Как съм живял досега без теб?

— Какво друго можеш да правиш? — намеси се жената. — Например да размножаваш царевичните кочани? Имаме само един: можеш ли да направиш от него три? Или пет?

Бяха много глупави. Малкият изглеждаше обезверен.

— Не, разбира се. Как може размножиш материята?

— А да съживиш умрял заек?

— Това може се направи. Живите същества умират, когато загубят своята енергия…

— Своята какво?

— Своята сила. Огънят също угасва, когато загуби силата си. Да съживиш същество е все едно да запалиш огън: само прехвърлям малко енергия от моята глава навън.

Ловецът се обърна към жената:

— Тръгвай — подкани я той. — Тръгвай, той е опасен. Остави го тук и тръгвай.

— Не мога. Той е… да, той е дете.

— Малко животинче — поправи я мъжът.

— Наскоро роден — уточни малкият.

Настъпи мълчание. Жената поклати глава.

— Добре, дами и господа — поде мъжът. — За мен беше истинско удоволствие да се запозная с вас, осмелявам се да кажа истинско развлечение. Не бих искал цялото това щастие да ми причини зло, затова отново поемам по моя път на жесток ловец, който мачка комари за развлечение, живее, като яде зайци, и се замогва, като продава кожите им. Надявам се, ако нашите пътища отново се пресекат, да успея навреме да избягам, преди да ме видите.

Малкият изглеждаше заинтересуван от това откровение.

— Ах, наистина ли? Щастието не отразява добре на човеците? Затова ли стараете да го избягвате? Това е така, защото сте глупави!

— Не — уморено възрази ловецът. — Общо взето, хората гледат да бъдат щастливи. Начинът, по който казах всичко това, се нарича „ирония“. Тръгвам си, защото във вашата компания не мога да бъда щастлив, или в краен случай, защото не мога да си изям заека. Но вместо да ви го заявя направо, казвам точно обратното. Понякога човеците правят така. Разбра ли?

— Да, разбрах — излъга малкият. Те бяха съвсем глупави. Луди и глупави. Нямаха надежда.

— Почакай — спря го жената. — Ще ти дам моя кочан царевица. По наша вина ти остана без заека си.

Тя извади от дисагите си последния кочан и му го подаде. Малкият, без да откъсва поглед от него, проследи как жълтите зърна смениха собственика си. Очите му престанаха да блестят и тъгата обезсърчи цялото му лице, ала не посмя да отрони нито дума.

— Само този ли имаш?

— Да — отговори жената. Тя също приличаше на човек, току-що погребал майка си. Родната си майка или малките си братя и сестри.

Ловецът се позамисли, взе колчана и лъка си и седна върху единствения гладък камък на целия хълм.

— Добре, така и така заека го няма. Ще остана да нощувам тук и ще го разделим на три.

Небето отново потъмня, ала дъжд така и не заваля. Разположиха се върху една суха канара и опекоха царевичния кочан. Ловецът го наряза на три и всеки изяде своя дял зърно по зърно, удължавайки удоволствието. Преди да заспи, в продължение на няколко мига малкият елф мисли за име на кучето: „Бягащ, надпреварвайки се с вятъра“ му се стори хубаво, но се колебаеше, доколко толкова дълго име е подходящо за куче. Постепенно сънят напълно го превзе, а ловецът го покри грижливо с кожената си дреха, за да му е топло през нощта.

Издърпа нагоре дрехата и покри главата му: очите, ушите и носа. После разтвори малка торбичка, окачена до колчана му и извади един пъдпъдък. Двамата възрастни го оскубаха скришом и безшумно. Жената му помагаше, с каквото може. Сложиха птицата на огъня, който не духаше по посока на малкия елф, изчакаха да се опече, или поне да остане съвсем малко суров, но да става за ядене, и най-после вечеряха. Хранеха се тихо и бързо като крадци и непрекъснато хвърляха тревожни погледи към заспалия малък елф, завит до ушите. Когато свършиха, подхвърлиха на кучето кокалчетата, които веднага изчезнаха в стомаха му, а те събраха грижливо всички пера и ловецът се отдалечи, за да изкопае малка дупка и да ги зарови.

След всичко това те също заспаха.