Силвана де Мари
Последният елф (37)

Двайсет и четвърта глава

За работата отиде не половин ден, а цели три. Накрая всички заприличаха на статуи от кал. Хората прокараха пътя. Първоначално копаеха земя, а после пробиваха скалата с помощта на заострени камъни вместо с кирки, каквито, разбира се, нямаха.

Изтощени до крайност, те вече не вярваха, че умората им някога ще премине.

Работа беше бавна и тежка, но затова пък пейзажът наоколо — великолепен. Пред тях лежеше морето, водата на водопада се разбиваше на милиарди преливащи от багри пръски. Из въздуха се носеше миризмата на сол, смесена с аромата на мирта и див копър. Заедно с дребнички диви орхидеи те растяха из пукнатините на негостоприемните скали, брулени от всевъзможни ветрове. Надолу се виждаше сладководно езеро, образувано от водопада сред крайбрежни морски борове. Малко по-нататък, зад боровете, снежнобелият пясък на дълъг плаж опасваше плитък залив. От едната страна заливът преминаваше в наклонена равнина, от другата завършваше с непристъпен, покрит с ярка зеленина нос, на който през нощта блестяха малки светлинки: новите къщи на Арстрид!

Омаломощен, Йорш бе изчерпил фантазията си за приказки, но скитниците си извадиха свирките и музиката им вдъхна сили на тези, които продължаваха да работят. Стискаха зъби и не се предаваха. Час след час, крачка по крачка прокопаваха път към морето.

Докато копаеха, попаднаха на парчета обгоряло въже, увиснало по скалите и по долните клони на високите кестени. Навярно жителите на Арстрид бяха преминали през водопада с помощта на въжени стълби, а след като са се оказали в безопасност, ги бяха запалили.

Йорш съобрази, че дъждовете и бурите скоро ще заличат следите им. И техните евентуални преследвачи няма да забележат пътеката, скрита от водопада.

Раната на елфа се затвори, но още не беше заздравяла напълно. Затова той не се намираше сред първите редици на работниците, прекопаващи пътя, а сред възрастните жени, малките деца и тези, които си почиваха след смяна. По едно време Учтивите земекопачи попаднаха на изключително твърд гранитен блок. Не беше възможно нито да го разбият, нито да го заобиколят. Изпратиха Гала да извика елфа. Йорш дойде и се замисли над проблема, спомни си за една книга по механика, в която бе прочел за действието на лостовете. Наоколо обаче не се виждаше нищо подходящо, та да се използва като лост. Дали пък с помощта на клинове няма да разбие блока. Само че в скалата не се забелязваше и най-тънка пукнатина, където да пъхне клин, а и нищо не можеше да се използва като клин. Задуха лек вятър и довя все по-отчетливия крясък на чайки. Отчаян от безсилието си, Йорш изтегли меча си и с всички сили го стовари върху гранитния къс. И неочаквано той се разби на дребни парчета. Мечът остана невредим, а блясъкът му се усили, сякаш ударът придаде на оръжието нови сили. Уверената усмивка на Роби стана по-широка, наоколо гръмнаха аплодисменти.

Бежанците се заспускаха бавно по пътеката: за да не паднат, те се придвижваха крачка по крачка, наловени за ръце във верига, напомняща дълга змия.

Накрая стигнаха долу. От вълнение и умора дълго стояха мълчаливо. Някои паднаха на колене и целунаха пясъка. Мнозина отидоха да докоснат морето.

За първи път Йорш бе почувствал дъха на морето, когато летя върху гърба на Ерброу. Именно тогава си помисли, че да докоснеш морето означава да разделиш живота си на „до“ и „после“. „После“ никога повече нямаше да бъде каквото е било „до“. Мълчанието продължи дълго, прекъсвано само от шума на вълните и крясъка на кръжащите над брега чайки.

Най-напред се раздвижиха децата. Втурнаха се към водата, очаровани от движението на вълните. Йорш, изчел пет трактата за молюските, ги научи как да търсят ядливи миди в пясъка, което сложи началото на шумен и весел лов.

Роби също клекна до прибоя и заровила ръце в мокрия пясък, взе бързо да го пресява, а дългите и гладки раковини на молюските оставаха между пръстите й.

— Татко казваше, че всичко в раковините става за ядене, дори то да мисли, а може би дори и да разбира от поезия — засмя се тя.

Големите й очи блестяха като звезди. Йорш си обеща някога да й разкаже как се беше родила тази шега.

Настаниха се в боровата горичка недалече от езерото, образувано от водопада. Мястото беше хубаво и вода имаше в изобилие. Шумът на водопада се сливаше с шума на вълните и звучеше като нежна приспивна песен. Над тях се издигаше отвесна стена от светъл гранит. Йорш извади меча си и изсече думата „ЕРБРОУ“. Най-напред с елфски, после със съвременни, рунически букви.

Скупчилите се наоколо хора го наблюдаваха очаровани. Някой се приближи и прокара пръсти по буквите. Попитаха Йорш какво означават тези знаци и той им обясни.

— Добре — взе думата дървосекачът, — това е името на дракона, нали? Така ще наречем нашето селище. Ние ще живеем в Ерброу.

Раздаде се одобрителен хор.

Тогава един от „работниците по обработката на земите на Далигар“ предложи:

— Напиши още: „Никой не може да ти отнеме добитото с труд от земята“.

Йорш изсече фразата с ясни и грижливо изписани букви, без да промени и дума, защото който се е сражавал за правото да говори на глас, заслужава никой да не променя казаното от него.

След това Йорш изсече на скалата всичко, което му продиктуваха:

Ако някому съвсем не му харесва, може да напусне. А ако се върне, добре.

Никой няма право да бие никого.

Мотиката, с която винаги си копал, а преди е била на баща ти, е твоя.

Никой не бива да бъде обесван.

Може да се учи четене.

Също и писане.

Каквото вземеш от морето е твое и не е нужно да плащаш никому за него.

Ако родителите умрат, техните най-добри приятели стават майка и баща на децата им.

Забранява се съвсем малките деца да работят.

Децата трябва да работят по-малко от възрастните и то само лека работа.

Да копаеш в кал е трудна работа и тя не бива да се извършва от деца.

Настъпи дълго мълчание.

— „Всеки има право да се старае да бъде щастлив, както иска“ — обади се някаква жена.

— „Не е забранено да бъдеш елф“ — чу се гласът на Морон.

Йорш написа и това. Роби и Гала си шепнеха дълго и се хихикаха странно. После Роби се скри зад гърба на приятелката си, а Гала, почервеняла до уши, продиктува последния закон:

— „Всеки има право да се ожени, за когото иска, но точно за когото иска, дори той да не е като нас, и никой не може да му го забрани.“

Когато Йорш приключи с работата си, прочете написаното и всички се съгласиха. След това всички се разотидоха, за да организират първата нощувка в Ерброу — селище на свободни мъже, жени и деца.

Гала и Крескио продължиха да се гледат.

— Роби казваше, че някой щял да дойде да ме вземе от Дома за сираци.

— Дойдоха елф и дракон.

— Да, но те дойдоха за всички. Очаквах някой да дойде само за мен. Не е едно и също.

Крескио седна на пясъка.

— Аз също дълго мечтах някой да дойде само за мен и да ме вземе от Дома за сираци. Ако трябва да съм честен, и досега си го мечтая, въпреки че се измъкнахме оттам.

Гала мълчеше и Крескио отново заговори:

— Хайде да направим така: аз взех тебе, а ти — мене, така и ние имаме някой, който е дошъл специално за нас.

Гала кимна и седна на пясъка до него.

Слънцето потъна зад морето. Розовозлатиста ивица освети хоризонта и се изгуби в небето, където на изток засияха първите звезди. Към тях летеше чайка.

Роби и Йорш се приближиха до водата, почти до полосата на прибоя.

— Знаеш ли — подхвана Роби, — моето име…

Той не я остави да завърши.

— Имаш забележително име и то много ми харесва.

— Харесваш името „Роби“?

— Да, наподобява звука на падаща капка, звука на камък, който подскача по повърхността на водата. Прекрасно име.

Роби се замисли, усмихна се нерешително, после усмивката й стана по-широка и тя буквално засия.

— А предсказанието? — попита. — Твоята съдба? Момичето със светлината на утринната зора в името?

Йорш вдигна рамене и погледна момичето, силно се изчерви и махна неопределено с ръка.

— Ние искаме нашата съдба, а не написаното по камъните. Нашият живот е тя, а не присънилият се някому сън.

Роби кимна. Наведе се над водата, пусна в морето лодчицата с кукличката в нея и се загледа как се люлеят плавно над вълните. Нейните родители бяха направили тези играчки. Тези играчки бяха всичко, останало й от тях. Освен прашката, името и тя самата.

— И моите деца ще играят с тези играчки — уверено каза тя.

И го знаеше. Беше го видяла. Запита се струва ли си да разказва на Йорш за своето име и за виденията си.

По-добре беше да помисли спокойно по въпроса.

Имаше на разположение цял живот.