Силвана де Мари
Последният елф (16)

Трета глава

Роби се промъкна обратно в общата спалня — голямо помещение, в миналото използвано за кошара. Утринната светлина проникваше през процепите на разкованите дъски. Спалнята нямаше прозорец, а за врата служеше стара овча кожа. В лъчите на изгряващото слънце витаеше прах. В помещението се разнасяше смесица от застояла смрад на плесен, немити човешки тела и остатъци от истинска овча миризма — най-поносимата част от целия този букет. Голата земя беше покрита с тънък слой от слама, служещ за постеля на спящите деца.

Роби намери своето място между Иомир и изгнилата от влага северна дъсчена стена. Покри се с плаща, който през нощта се превръщаше в одеяло, опипа с пръсти скритото под куртката яйце и доволна затвори очи. Изведнъж пред нея изникна образът на принца и дракона, но този път тя не прогони видението, а, напротив, остави го да изпълни сърцето и душата й.

Роби дотолкова се потопи в мечтите си, че звънът на камбаната за събуждане, макар и очакван, я накара да трепне. И не само тя: обикновено децата спяха неспокойно и се събуждаха, потръпвайки. Веднага всички скочиха на крака. Предстоеше оскъдна, но все пак закуска. Само мисълта, че Хиените не търпят закъснение, подгони децата. Сгънаха и сложиха на земята плащовете точно там, където по време на проверката трябваше да се намират техните собственици. Децата събраха сламата в ъглите и се строиха, съблюдавайки реда на спалните си места. Извършваха действията мълчаливо и бързо; всеки се страхуваше, че няма да успее да ги изпълни навреме.

И ето че овчата кожа на входа се повдигна и в общата спалня влязоха Хиените; блъскайки се едно в друго, закъснелите деца побързаха да застанат в строя. Тракарна, както винаги, се усмихваше. Беше красива. По-вярно е да се каже, някога е била красива и оттогава се смяташе все за такава, въпреки че от предишната красота бе останал само споменът. Ниска, с овално лице, Тракарна си правеше сложна прическа: събираше на тила си множеството тънки плитчици и ги закрепяше със сребърни фиби със зелени скъпоценни камъни. Днешният ден тя беше облякла червена стегната риза, по която тъмнорозови бродерии се редуваха със стъклени маниста. Полата й, също с бродерии, имаше малко по-тъмночервен цвят от ризата. Красива бяла дантела върху раменете обвиваше шията й със сложно заплетен, голям възел. Страмацо беше много по-стар от жена си. Дори някога да е говорел или правел нещо разумно, то наистина бе останало в далечното минало. Сега Страмацо приличаше на гигантска жаба, глътнала огромен пъпеш, без да го сдъвче, и доволното изражение на лицето му от подобен подвиг се сменяше единствено с изражението на дълбока и абсолютна скука.

— Добро утро, обожаеми деца — поздрави ги Тракарна.

Страмацо само кимна разсеяно.

— Добро утро, мадам Тракарна и месер Страмацо — в хор отговориха децата.

Едно от най-малките деца се закашля и не успя да завърши поздрава. Тракарна строго свъси чело и то се опита веднага да застане както преди.

— Настъпи утрото на още един прекрасен ден, в който ще узнаете добрината, великодушието, щедростта и благородството на вашия благодетел. Благодетелят на всички нас. Нашият покровител. Нашият защитник. Ние всички обичаме…

— Съдията-администратор на Далигар и околните земи — в хор довършиха децата.

Настиналото дете пак не успя да изрече думите докрай, защото кашлицата го прекъсна. Момиченцето стоеше точно зад гърба на Роби, но тя не смееше да се обърне, за да види кое е. В дългия и разнообразен списък от забрани, наложени от Тракарна, обръщането назад по време на нейна реч се наричаше „наглост“ и в зависимост от обстоятелствата се наказваше с една до шест плесници. На Роби й се струваше, че кашля Иомир, но не беше сигурна.

— Ние всички сме… — отново подхвана Тракарна.

— Благодарни — продължиха децата.

— На нашия любим…

— Съдия-администратор на Далигар, нашата любима земя, който е единствен в целия свят и заради когото си струва да живееш и да умреш.

Особено да умреш, защото беше най-лесно и правдоподобно. Да живееш на тази земя бе станало тежка задача и се изискваше късмет и ловкост, за да оцелееш в Далигар. Отново кашлица.

Сега Роби вече не се съмняваше — беше Иомир.

— Без него вие щяхте да бъдете… — раздразнено продължи Тракарна.

Роби си спомни родителите си: ако не беше Съдията-администратор на Далигар и околните земи, те още щяха да бъдат живи и сега тя щеше да спи под топли вълнени завивки в дома си, а когато се събуди, да закусва мляко, хляб с мед, ябълки и понякога малко сирене.

— Загубени и отчаяни — прозвуча детският хор, — деца на жалки и недостойни родители.

Сити и доволни, добави на себе си Роби; тя със сигурност и Иомир, и всички онези, чиито родители бяха умрели от беди и лишения. Преди Съдията-администратор на Далигар и околните земи да реши да реорганизира изцяло живота на народа по някаква своя представа за любов и справедливост, беше невъзможно да се гладува както сега на земи, където растат овощни градини, зеленчуковите градини се редуват с лозя и крави, и цветя изпълват поляните. Дори по времето на Големите дъждове, когато господстваше мъглата, жителите не познаваха недоимъка. Сега нищетата беше станала всекидневие, норма, правило. Всяко лято препълнени със зърно и плодове каруци се отправяха към Далигар, където с тях, изглежда, застилаха улиците, защото не беше по човешките възможности да се изяде цялото това количество.

Ако не беше Съдията, те нямаше да са сираци. Щяха да живеят в свят, където единственото, заради което си струва хората да умират, щяха да са техните собствени деца.

— Или още по-лошо — отново се разнесе гласът на Тракарна.

В този момент хорът млъкна.

— Деца на родители-егоисти — последва гласът само на Иомир, но тя отново се закашля и кашлицата погълна последната сричка.

Роби си пое въздух идваше нейният ред да е солистка:

— Или егоисти и защитници на елфите — припряно добави тя с надеждата да бъде един от онези щастливи дни, когато всичко свършва бързо.

Остана разочарована. Беше от дните, когато трябваше да се уточняват подробностите. Тракарна се приближи и усмивката й стана по-нежна.

— Точно така — потвърди тя, — твоите родители бяха…

— Егоисти — промърмори Роби, стараейки се да акцентира върху по-малко тежкото престъпление.

Само представата, че нейните родители са били способни, макар и в мислите си, да защитават елфите, се стори ужасна на момичето.

— По-силно, скъпа, по-силно!

— Е-го-и-сти — произнесе, скандирайки Роби.

— И какво означава това?

— Че не са искали да се разделят със своите богатства.

Роби си спомни за техните „богатства“ — сушените ябълки на майка й, патиците на баща й, домашните овощни дървета. Родителите й работеха от сутрин до вечер и затова винаги разполагаха със запаси от храна, а в градината растеше зеле. После се появиха войниците.

— Правилно, мили деца — одобри Тракарна, а в същото време Страмацо разсеяно кимаше в такт с нейните думи, — това е ужасно, у-жас-но — да не споделяш доходите си, да си привързан към своите богатства.

Тя раздразнено прекъсна думите си: Роби бе приковала поглед във виолетовите ботушки на наставницата, обшито със златни конци и с малки перлички на местата, където шевовете се кръстосват. Всъщност, свеждайки поглед надолу, момичето неволно беше попаднало на тях. Тя помнеше и досега единствения път, когато се бе опитала да говори с Тракарна, без да свежда очи.

— Позлатените ботушки не са за мен ли? — гневно изсъска Тракарна. — Такива обувки подобават на официален представител на Далигар, каквато се явявам аз. И понеже съм смирена и скромна поданица, съм длъжна да ги нося — обясни тя бавно, обръщайки се към децата, сякаш говореше на умствено недоразвити.

Въздъхна и огледа питомците си. Роби също хвърли бегъл поглед наоколо. Да, наистина гледката не беше никак въодушевяваща: децата бяха боси, облечени с конопени дрехи с цвят на кал, с мръсни невчесани коси, които падаха върху слабите им мръсни лица. Веднъж Роби сплете косата на Иомир на плитки, но го определиха като „лекомислено поведение“ и за наказание им наложиха час повече работа и лишиха и двете от вечери.

Иомир отново се закашля. Тракарна тъжно погледна момичето, искрено огорчена от подобна проява на безотговорна неблагодарност.

— Днес през цялото време ме прекъсваш, Иомир — меко отбеляза тя, приближавайки се към момичето.

Иомир се опита да потисне кашлицата и едва не се задави.

— Оставаш без закуска — добави Тракарна с лека въздишка на разочарование.

Наставницата се обърна и заповяда на двете по-големи момчета, Крескио и Морон, да раздадат на всички по една ябълка и по шепа качамак. А порцията на Иомир да разделят помежду си. Крескио и Морон се спогледаха радостни и доволни. След закуска момчетата имаха за задача да отведат децата на полето, за да скосят последната трева и после да съберат дърва. Иомир успя да удържи сълзите си до излизането на Хиените и едва след това се разрида. Децата излязоха на свеж въздух и всички се строиха в редици. В спалнята се задържаха само Роби и Иомир, която се сви в един ъгъл, хлипайки тихо.

Роби помисли за изяденото яйце. Днес не я застрашаваше глад. Погледна малката Иомир: плачеше отчаяно, със скрито в малките си длани личице.

Роби се отдръпна по-назад в сянката, извади от тайния си джоб яребичето яйце и бързо го почисти от пръстта, доближи се до момичето и го сложи в ръцете му.

— Не спирай да плачеш! — прошепна й тя. — И го изяж заедно черупката, за да не останат никакви следи.

След това Роби застана в редицата за ябълки. Падна и се сбръчкана загнила ябълка, а качамакът й беше по-малко от обикновено, но докато ядеше, чуваше как плачът на Иомир става все по-весел и фалшив. Денят обещаваше да бъде хубав.