Силвана де Мари
Последният елф (35)

Двайсет и втора глава

Луната продължаваше да осветява света. Духаше приятен, свеж вятър.

Главоболието бе изчезнало: Ерброу отново беше във форма да лети.

Най-сетне му се бе отворила възможност да си тръгне. Да се издигне право нагоре и да обърне гранитния си гръб към стрелците с лъкове.

Все едно, и да остане, с нищо не можеше да помогне на хората: рано или късно щяха да ги унищожат. Дори по-добре да е рано: очакването е също мъчително, а отлагането на смъртно наказание е истинска жестокост.

Той е дракон. Ще се върне в библиотеката, където, както се полага на дракон, ще прекара още няколко века: ще лети над морето и ще се храни с делфини и чайки. Когато дойде време да мъти яйцето, той, както се полага на дракон, ще се установи в своята прекрасна библиотека, където има златист фасул и розови грейпфрути, а неизчерпаем запас от приказки ще го радват до раждането на наследника, който, както се полага на дракон, също ще се храни в продължение на няколко века с делфини и чайки и така нататък.

Той е дракон, а те са само жалка банда дрипльовци. Но, за да излети с гръб към враговете, му се налагаше да прелети над Йорш, Роби и останалите и като ги види за последен път, да ги изостави на произвола на съдбата. Нищо. Самотата винаги е била съдба на драконите, а предателството те смятат за простима необходимост. ДРАКОНИТЕ никога не са се чувствали задължени да бъдат верни.

Ерброу се сети, че никой няма да се грижи за неговото новородено.

Никой няма да го научи да лети.

Неговото малко щеше да остане само и отчаяно. Навярно щеше да изгори в някой от пожарите, които сам щеше да запали: било като диша, било като хленчи жално, било като се спъне в опашката си.

Спомни си как Йорш го бе научил да лети.

И си даде сметка, че никога няма да може да отлети и да ги изостави сами срещу пълчищата от врагове. В главата му изръмжа неодобрението на неговия родител и на всички предци, задето той, драконът, се осмелява да помисли да рискува живота си заради нищожни създания, заради тълпа жалки дрипльовци.

Той е дракон. Последният дракон. Властелинът на света. А драконите не се сражават за никого, освен за себе си, защото никой на света не им е равен по ценност. Длъжен е да отлети. Длъжен е да ги спаси и да се спаси.

Ако отлети сега, ще продължи да живее. Дълъг живот в пълна, горчива самота, дълго мътене на яйцето в пълна, горчива самота. Ще се роди малък дракон, който също ще живее в пълна, горчива самота, ако, разбира се, въобще успее да оцелее след безутешното и самотно детство. Съществуване още по-жалко от живота на фениксите.

Помисли си, че драконите са изчезнали, защото ги е унищожила тяхната самота.

Помисли, че е невъзможно да живееш век след век, мътейки само своето великолепие и своята самота.

Помисли си, че значение има не какво става, а какъв смисъл влагаме в това, което става. Рано или късно всички ги очаква смърт. Вместо да отлагаме смъртта, много по-важно и по-добре е да й придадем смисъл.

В нощта, озарена от сиянието на луната, мечът на Йорш и короната на Роби блестяха със сребърна светлина. Ерброу си представи какви легенди ще се носят за него. Векове и хилядолетия певци ще прославят последния дракон, този, който е помогнал на великия елфски войн и малката дрипава кралица да станат водачи на свободен народ.

Огромният дракон се издигна във въздуха и полетът му донесе спасение за хората — гигантско срутване прегради дефилето с висока, непроходима стена. Но се наложи драконът да изложи пред врага гърдите си — единственото си уязвимо място, където стрелите не отскачаха като леблебия, а се забиваха дълбоко в тялото му, от което зелените му люспи се обагриха с потоци алена кръв. Драконът летеше, все повече стрели го пронизваха и в жилите му не остана вече кръв…

Ерброу, последният дракон, рухна на земята и остана да лежи върху калната трева, прощавайки се с живота.

Постепенно съзнанието му се изпълни с видения: първият сън в неговия живот. Видя се новороден, малко дете, неотдавна родено, лежи с глава върху коленете на своя брат елф сред безкрайна поляна, осеяна с маргаритки. За последен път драконът отвори очи. Малкото чудо се повтори. Обграждаха го хиляди маргаритки, огрени от лунната светлина, под краката на плахо приближаващи войници. Ерброу погледна листенцата на цветовете и почувства как картината го изпълни с щастие, после затвори очи. Този път завинаги.