Силвана де Мари
Последният елф (27)

Четиринайсета глава

Страх обзе света. Всички изглеждаха полудели. Елфът отново се появил в Далигар върху гърба на дракона и изтребил всички кокошки в окръга. Хиляди и хиляди мъртви птици се издигали на купчини под облаци от мухи сред разнасящото се наоколо зловоние и миризма на гнило. Поне такива слухове се носеха.

Роби не беше стъпвала в Далигар, майка й и баща й избягваха това място, но Джамо, един от големите сираци, висок и слаб, с черни коси, падащи на лицето, беше родом оттам и по думите му в Далигар Въобще нямало кокошки, защото Съдията-администратор отдавна ги бил забранил, за да не цапали улиците. Били останали само няколко в старата, бедна част на града — никому не препоръчвано място, където дори войните предпочитали да ходят по-рядко. Но даже там птиците се брояли на пръсти. Каква планина, каква купчина! Едва ли биха стигнали да напълнят дори торба. Работата беше там, че Джамо имаше славата на най-големия лъжец, който децата бяха срещали през живота си. Родителите му — странстващи търговци — продавали всевъзможни вехтории, докато кашлицата и студът през една особено сурова зима сложили край на техните пътешествия. Като всички скитници Джамо се хвалеше, че знае всичко за света. Освен това смяташе останалите за глупаци, затова настояваше да вярват на всяка негова дума, понеже бил видял свят.

Именно Джамо разказваше, че единствената жива кокошка в приличната част на Далигар, на която никой не се осмелявал да откъсне главата, защото била специална — особена, вълшебна — веднъж била умряла, но възкръснала.

Заради измишльотините си той неведнъж беше ял бой от хора, втръснало им да слушат неговите глупости, особено Крескио и Морон.

Джамо обаче не се отчайваше и продължаваше да разказва как кокошката от Далигар ходила в царството на мъртвите и се върнала оттам. И други небивалици разправяше той. Например че в Далигар имало растения, дето цъфтят през цялата година, или че веднъж срещнал трола, който работел като дървосекач, и заедно с двама гиганти помогнали на баща му да си поправи каруцата. За благодарност баща му им подарил половин бут, а те, преди да го изядат, го закопали в земята и после отново го изровили. За този разказ той също яде бой…

Дори Джамо да говореше врели-некипели, историята за планини от умрели кокошки в Далигар нямаше никакъв смисъл. Дори да беше истина, че драконът избива купища кокошки, защо далигарските жители не ги изяждаха, а ги оставяха да гният? Или да даваха кокошките на тях, децата. В Дома за сираци биха ги изяли дори да бяха червясали. Разказът за купищата избити кокошки, които се разлагат по улиците и тровят въздуха със зловонието си, твърде много наподобяваше историята за похищението на Иомир.

Пак според същите слухове срещу дракона излязъл почетният гарнизон на Съдията-администратор и след яростна схватка прогонил от града обляния в кръв дракон, намиращ се на границата на смъртта. Очевидно смъртната агония на драконите минаваше по-бързо и от мазолите по ръцете на децата, защото след това чудовището успяло да прелети живо и здраво със скоростта на вятъра над Дома за сираци и да продължи по пътя си.

Вестите стигаха до тях, но по пътя се променяха и обогатяваха с нови подробности. Бяха сигурни в едно: работата им се увеличаваше, качамакът намаляваше и когато не беряха ябълки, за да бъдат изпратени в Далигар, ги заставяха да копаят траншеи в калта. Планираха да поставят истинска врата с истинска заключалка на общата спалня. След като чудовището похити клетата Иомир, започнаха да работят по двойки — единият отговаряше за другия — и да дават отчет пред Тракарна и Страмацо. За щастие, Роби работеше с Гала. От всички ужасни работи, които ги принуждаваха да вършат, копаенето на траншеи беше най-лошата. Рядката кал се свличаше постоянно и от нея бъкаха безчет червеи и някакъв вид мъхната гъсеница, спяща на вид, но събудеше ли се, хапеше така, че болката не минаваше с часове.

Идеята за траншеите дойде в главата на Страмацо. Той разбираше от военна стратегия, колкото от астрономия, а познанията му клоняха към безкрайна нула. Само на него, с цялата му тъпота и с навика да не се замисля над нищо, можеше да му хрумне да се изправи срещу същество с крила, докато е затънал в калта.

След втората поява на дракона озлобление и абсолютен ужас измести ликуването от победата. Страмацо зае длъжността командващ след мнимото му сражение с дракона, когато уж бе обърнал чудовището в бягство с помощта на коша за събиране на грозде и следователно имаше военен опит. Отговаряше за отбраната на съседните територии, тоест за всичко извън пределите на стените на Далигар. Резултат от назначението бяха серията от истерични крясъци и нескончаемите повторения на историята за храброто прогонване на дракона. Първоначално децата копаха траншеи около блатото, после ги изоставиха и започнаха да копаят около лозето, след което започнаха да издигат земен вал, също изоставен, за да се върнат към първоначалния план: траншеи около блатото.

За момент Роби спря да работи. Нямаше повече сили. Раменете и ръцете я боляха, а дланите й бяха покрити с пришки. Беше и много гладна. Докато копаеш траншеи, нямаш какво да откраднеш. Чувстваше се ужасно уморена и останала без капка сили.

Говореха, че драконът бил ранен. Или дори мъртъв. Вероятно той никога повече няма да се върне. Навярно всичко е загубено. Очевидно драконът, който тя редовно виждаше в съня си, ще се окаже наистина най-обикновен сън, сън без никакъв смисъл. Никой няма да дойде да я спаси, нито нея, нито когото и да било друг. Всичко ще си остане, както е.

Изведнъж в калта се мярна райско видение, възроди надеждата й и душата й затрептя: наблизо бягаше най-голямата мишка, която беше виждала. И не само тя — Гала също я забеляза. Момичетата се размениха погледи: покрай тях бягаше месо. И то много месо. Цяла мишка и при това толкова голяма — същински плъх.

Когато доведоха Роби в Дома за сираци, взеха й дрехите, обувките и големия вълнен шал на майка й, ала тя успя да спаси прашката, подарък от баща й: ивица кожа, която се разширява в средата, за да се поставя по-удобно камък. Роби спаси това оръжие от всички проверки, пришивайки го е конци от сламени стъбла към вътрешната страна на конопената си куртка.

Тракарна и Страмацо се намираха на другия край на дългата траншея, а освен това днес нито Роби, нито Гала все още не се бяха възползвали от разрешението да се отлъчат по „физическа нужда“ — право на всеки „малолетен работник“ един път дневно. Двете момичета се впуснаха като стрели след мишката, която, за щастие, бягаше по посока на храстите от глог и къпини в началото на гората, където Роби извади прашката и, скрита от чужди очи, метна камъка. Бум. Резкият и точен удар повали животинката. Момичетата побързаха да се върнат на мястото си в траншеята. Времето до обяд минаваше бавно. Тогава всеки малолетен земекопач заставаше на опашка, за да получи шест кестена и половин ябълка — толкова им се полагаха от щедрата земя на Далигар.

Плъхът се считаше за обща храна. Грозде, къпини, орехи, яйца, ябълки можеше да си ги ядеш скришно сам, без да казваш „благодаря“ или „заповядай“ на никого. Но да се изяде плъх, първо трябва да бъде одран, а после да се опече. Това можеше да направи само сплотена група „любими гости“ от Дома за сираци. Придвижвайки се уж случайно надолу по траншеята, Роби се приближи към Крескио и Морону и им разказа за успешния улов. Сърцето й се късаше при мисълта, че двамата ще вземат за себе си половината от плъха. Налагаше се да раздели другата половина с останалите деца, защото щяха да одерат и изпекат плячката на малкия мангал, с който се отопляваха в колибата. На всекиго щеше да се падне по парченце, но и парченцето е по-добре от нищо, пък и се получаваше един вид общ празник.

Дойде време да се наредят на опашка. Крескио, Роби и Гала се отправиха скришом към храстите от глог за своята плячка. Носеха празната торба от кестените, за да скрият в нея плъха и вечерта контрабандно да го внесат в спалнята. Ловът на плъх не се считаше за кражба и не се предвиждаха наказания, но плячката подлежеше на конфискация, защото отвличала вниманието им от работата, а и говорела за варварство и неблагодарност.

„Как можахте? — щеше да се разкудкудяка Тракарна. — Не ви ли стигат лакомствата, които готвим за вас в Дома за сираци, толкова вкусни и в такова количество?“

„Същински варвари! — щеше да промърмори Страмацо, излизайки за кратко от традиционното си състояние на идиотизъм. — Какво да излезе от родители варвари, с варварски обичаи. Щастие е, че сега децата се намират тук, а ние сме толкова интелигентни, че да ги приучим на култура.“

 

 

На поляната убития плъх го нямаше. Или, по-точно, беше там, но не лежеше мъртъв с вирнати нагоре лапи. Намираше се в ръцете на някакъв тип, приличаш на облак с космати крака. Съществото беше облечено в сватбена дреха, изцапана до невъзможност, запретната нагоре и завързана на кръста. Беше много млад, юноша, малко по-голям от тях. Роби се запита дали юношата би изглеждал толкова смешен, ако дрехата му беше по-чиста. И въобще, работата не се свеждаше до мръсното, а до непоносимата и невъзможна воня на птичи курешки, която се носеше от сватбената дреха. Вонята бе непоносима дори за сираците, обитаващи старата, полуразрушена кошара без никаква възможност да се мият, освен по време на работа под дъжда. Непознатият държеше плъха на колене и ласкаво го галеше, говореше му с тон, сякаш му е близък роднина или най-добър приятел. Плъхът го гледаше блажено, предано размахвайки опашка. Очевидно Роби само го бе зашеметила и вонята на птичи курешки не пречеше на съживилото се животно, а дори му харесваше. Непознатият и плъхът си разменяха дълги, пълни с нежност погледи, после животното скочи на земята и лениво се провря в глоговите храсти. През двете години живот под крилото на Страмацо Роби не помнеше толкова идиотски минути като тази сцена със странния тип, маскиран като мръсна невяста, от когото се носеше воня на птичи изпражнения и който милваше плъха, все едно е собственото му дете.

Гала отстъпи крачка назад, изплашена от нелепата сцена. Роби бързо я хвана за ръка: тя беше тук, нямаше от какво да се бои.

Непознатият забеляза движението и се усмихна. Първи се опомни Крескио:

— Глупаво, сополиво момиче, дори не различаваш дали си убила плъх, или не! — презрително прошепна той.

— Беше мъртъв — запротестира Роби, колкото унизена, толкова и удивена.

— Вече не е — меко произнесе непознатият.

Гала заплака. От няколко часа мислеше за печения плъх, няколко часа си представяше как ще забие зъби в късчето месо и как всички ще ги похвалят, че двете с Роби са добри, истински ловджийки. Всички щяха да са радостни, а печеното месо от плъха, щеше да хруска между зъбите…

— Роби го уби — настоя Гала — и можехме да го изядем — добави тя безутешно.

Гласът на момичето секна от съжаление, задето угощението, макар и малко, но така желано, нямаше да се състои. Роби не намери думи.

— Не бива да се яде същество, което мисли — ласкаво я упрекна непознатият.

Странното твърдение стана причина Гала да престане да плаче.

Непознатият се усмихна и се изправи. Роби никога не беше виждала по-красив юноша. Само да не беше толкова глупав и да не вонеше така ужасно! И да носеше нещо за ядене: хора с такава чудовищно нелепа усмивка, ако имат нещо за ядене, обикновено ти го дават всичкото.

— Плъховете могат ли да мислят? — запита Крескио.

Роби вдигна рамене: ако можеха да мислят, дори Страмацо…

— Какво означава това? — не се успокояваше Крескио.

Роби отново вдигна рамене.

— Според теб това елф ли е? — шепнешком попита Крескио.

Импровизираната качулка беше паднала от главата на непознатия и откриваше прекалено светли коси и островърхи уши.

— Не — решително отговори Роби.

— Защо си толкова уверена?

— Елфите може и да са измет, но би трябвало да са по-умни — прошепна Роби.

Непознатият ги изгледа и се усмихна още по-широко. После се поклони и произнесе:

— Йоршкрунскваркльорнерстринк.

— Наздраве — вежливо пожела Роби, както я беше учила майка й да казва, когато някой кихне.

— И вие бъдете здрави — откликна непознатият. — Можете да ме наричате Йорш, ако желаете. Търся някой, който да е роден в село Арстрид.

Гала и Крескио посочиха Роби; той с дясната ръка, тя с лявата, защото Роби стоеше между двамата.

Погледът на юношата се закова върху осакатената ръка на Гала. Наблюдава я продължително и по едно време произнесе съвсем идиотската фраза:

— Ти нямаш един пръст!

Гала си отдръпна ръката и сведе очи, потисната и унизена. Долната й устна се разтрепери, а рамената й се затресоха от мълчаливи, сподавени хлипания. Роби изгледа непознатия с ненавист: прииска й се да е голяма и силна, та да го напляска по бузите.

Юношата се доближи до Гала, взе между дланите си лявата й ръка и я държа дълго, с поглед устремен в нищото. Изненадващо, изплашеното момиче не се опитваше да си издърпа ръката. Стоеше, без да откъсва поглед от сините очи на непознатия, който продължаваше да гледа неизвестно къде. Постепенно юношата пребледня, лицето му придоби землист оттенък и конвулсии разтърсиха тялото му. Роби се запита дали това не е заразна болест и се приближи с намерението да дръпне Гала. До помощта й обаче не се стигна: големите, бели, тънки ръце на непознатия се отпуснаха и мръсната ръчичка на Гала се оказа на свобода. Йорш падна на колене в калта — краката му отказваха да го държат — и той произнесе поредната идиотска фраза:

— Не се бой, ръката ти ще се оправи. Възрастните — не, но децата могат да се излекуват.

Гала го гледаше очарована, а у Роби се надигна ярост: съжали, задето не е голяма, та да наложи Йорш с плесници, ритници и още един път с плесници.

Както стоеше на колене и дишаше трудно, непознатият се обърна към Роби:

— Така си и знаех: тук има дете от Арстрид — тържествуващ заяви той. — И именно то е оставило пътечка от камъчета. Такова нещо може да дойде наум само на дете!

Дете ли? Роби видя какъв поглед й хвърли Крескио: с нищо несравнимия поглед, с който се гледат възглупавите. Тя намрази непознатия от дън душа.

— Моите почитания, госпожо, и те моля да ми разкажеш какво се случи във вашето живописно поселение и поради какви причини ти се намираш тук и с каква цел.

При думата „госпожо“ Роби се огледа мълниеносно, очаквайки да види зад гърба си Тракарна. Когато се увери, че зад нея няма никой и непознатият се обръща именно към нея, я обзе ярост и тя се почувства обидена от този непоносим шут, който първо им бе отнел надеждата за вечеря, а после се осмеляваше да издевателства над нея. Наведе се, грабна счупен клон и решително го размаха пред непознатия:

— По-малка съм от теб, но бия по-силно — заплаши го тя. — И само да си посмял още веднъж да се докоснеш до нея — добави момичето, показвайки с глава Гала, но без да откъсва поглед от него.

Непознатият се огорчи. Лежеше на земята, трепереше и дишаше тежко, а Роби, с дървото в ръце, се надвеси над лицето му.

— Прости ми, не исках да наруша вашите обичаи. М-м-м… превъзхо… глуп… пак аз няма…

Веждите на Роби се повдигнаха заплашително, ръцете й още по-силно стиснаха дървото. Лицето на непознатия внезапно просветна като на човек, който изведнъж си е спомнил нещо. Той отвори бродираната торбичка от синьо кадифе, която носеше през рамо, и извади от нея дървената лодчица и малката парцалена кукла с коса от овча вълна — боядисана със зелени орехови обелки, тя имаше същия цвят като косата на Роби.

— Твои са, нали? — попита непознатият, подавайки й играчките. — Намерих ги в селото, в Арстрид, и ти ги донесох.

Този път от погледа на Крескио бликаше насмешливо издевателство. От една страна, Роби изпитваше желание непознатият да изчезне, да пропадне вдън земя, да потъне в блатото, драконът да долети и да го отнесе надалече. Ала от друга, тя гледаше своите играчки и изпитваше неудържимо желание още един път да ги подържи в ръце. Спомни си как баща й изряза от буково парче корпуса на лодката, а майка й уши от парче плат, останало от полата й, дрешка за куклата. Единствено играчките й бяха останали от родителите й.

Протегна ръка и ги взе мълчаливо.

— Какво стана със селото? — меко попита непознатият.

Роби продължи да го гледа сърдито, но бавно отпусна парчето клон, което държеше.

— Разрушиха го — бързо изстреля тя.

— Защо?

Роби не отговори. Не й се искаше да си спомня. Не й се искаше да говори за това.

— Защо? — настоя непознатият.

— Е-го-и-зъм — уморено произнесе на срички Роби.

— И какво означава това?

Роби отново не отговори.

— Не си бяха платили данъците — намеси се Крескио, — не искаха да платят данъците — обясни той с преднамерена важност като Тракарна, акцентирайки върху „не искаха“.

— Те не можеха — отчаяно възрази Роби. — За тях беше невъзможно!

Непознатият поклати замислено глава и отново се обърна към Роби:

— А жителите? Живи ли са?

Роби кимна.

— И къде са? — продължи да разпитва непознатият.

— Избягаха от другата страна на Черните планини, зад водопада. Сега живеят на брега на морето.

Това не беше тайна за никого, включително и за войниците. Но не се опитваха да преследват бежанците, защото прекалено се страхуваха от водопада.

— Познаваш ли мъж на име Монсер и жена на име Сайра? — зададе поредния си въпрос непознатият.

Никакъв отговор.

— Познаваш ли Монсер и Сайра? — повтори той.

Отново мълчание. Роби почувства как устните й започват да треперят и очите й да се пълнят със сълзи. Конвулсивно стисна в ръце лодчицата и куклата. Дори Крескио не се осмели да наруши мълчанието.

— Бяха моят баща и моята майка — прошепна тя.

Ако диша дълбоко и говори по-бавно, навярно ще да успее да сдържи сълзите си.

— Бяха? — настойчиво се заинтересува непознатият.

Не, няма да успее, няма да помогне нито дълбокото дишане, нито бавното говорене. Роби се разрида.

— Обесиха ги — обясни Крескио.

Непознатият пребледня като мъртвец, дишането му секна.

— Защо? — със сподавен глас запита той, след като му се възвърна способността да говори. — Защо?

Мълчание.

— Егоизъм — проплака Роби и се разрида неудържимо; плачеше, без да може да спре. — И… — не завърши фразата тя.

— И?… — повтори непознатият.

— И освен това били помогнали на един елф, така се разправя, но аз знам, че не е истина, не може да бъде…

Така и не завърши изречението.

— Не-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е! — завика Йорш. — Не, не, не, не! Те са си пожертвали живота, умрели са, оставяйки те сираче, за да ме спасят…

Непознатият закри лицето си с ръце. Стоеше на колене, наведен към земята, а тялото му се тресеше все по-силно, сякаш е последен лист на клон, брулен от зимен вятър. Крескио се усмихна тържествуващо:

— Казах ли ти, че е елф!

Роби престана да плаче. Вдигна глава и огледа плачещото създание в краката си. Наистина ли е елф? Дори не просто елф, а Елфът, същият онзи… Нима родители й са пожертвали живота си и са я оставили сираче, за да спасят… него? Този тук? Тя е останала без родители заради него? Заради него ли няма нито майка, нито баща? Нито сушени ябълки, нито яребица на шиш, нито топла постеля, нито мляко с мед сутрин… Заради това жалко същество, което умее само да се надсмива над гладните деца и над момичето с осакатената ръка? Не, не е истина, това не може да бъде. Едва сега, когато непознатият спомена Арстрид, Роби позна дрехата, в която бе облечен: сватбената рокля на дъщерята на селския старейшина! Майка й бе помогнала да избродират буквата „М“ на гърдите. Яростта надви болката и тя настъпи босия крак на Йорш с всичка сила, но вероятно прекалено слабо, защото той дори не усети.

— Махай се оттук? — извика Роби. — Това не е вярно! Измитай се! — тя дори го заплю, но Йорш не помръдна: беше припаднал.

Преди Роби да успее да помисли какво още да каже или да направи, зад гърба й проехтя крясъкът на Тракарна й напомни, че прекъсването отдавна е свършило и че бедите никога не идват сами.

— Елф! — извика Крескио, сочейки лежащата в безсъзнание фигура в краката им.

Ехото разнесе думата и тя стигна до охранителите. Полетяха стрели: Роби, Гала и Крескио се хвърлиха по очи върху земята, прикривайки главите си с ръце. Йорш не помръдна — едва дишаше. Изведнъж хълмът, който се виждаше от Дома за сираци, се раздвижи и се надигна: оказа се притаил се в тревата дракон. Намираше се съвсем близо до тях и беше огромен. Всички се разбягаха, освен трите деца, проснали се на земята. Понеже си бяха закрили главите с ръце, нито видяха какво става, нито разбраха какво се случва. Едва когато духна топъл вятър с неприятна миризма и се озоваха непосредствено пред драконовите челюсти, те си дадоха сметка, че вятърът фактически е диханието на дракона, което излиза от уста с огромни, дълги колкото човешка ръка, зъби.

За щастие, драконът не им обърна никакво внимание, зает с опитите си да хване Йорш със зъби, като едновременно се стараеше да не го продупчи.

— Роби — подсмръкна Гала. — Роби, намокрих си гащите…

— Нищо страшно, даже напротив, отлично — успокоително й прошепна Роби. — Сега едва ли ще иска да те изяде. Тихо!

Впрочем драконът не се интересуваше ни най-малко от тях. Продължаваше да търси най-добрия начин как да пренесе Йорш. След няколко неуспешни опита да прихване елфа със зъби, задейства ноктите си: с лявата лапа хвана юношата за глезените, а с дясната — за китките. После разтвори огромните си изумрудени крила и бавно се издигна във въздуха.

Вече се намираше високо в небето, когато няколко стрели полетяха към него, без никаква надежда да поразят целта.

Роби продължаваше да лежи на земята и не знаеше какво да прави. В един момент Тракарна рязко я дръпна за рамото и я изправи.

— Ти… — подхвана тя със задавен от ярост глас, — ти, жалка повлекана, помагачка на елфи… да-да, помагачка на елфи… точно както, също като баща ти и майка ти. Слава на Далигар, че сложи край на живота им… Не те изпусках от очи, така си и знаех… ти си ги примамила тук… Всичко това е заради теб вярно ли е?

Роби дори не се опита да отговори. Знаеше, че всеки отговор само ще възпламени злобата на Тракарна и яростта на нейния замах. Едва се прикриваше. Чувстваше се толкова зле, че ударите на Тракарна почти не я засягаха. Заради някакъв жалък кретен родителите й се бяха обрекли на смърт, а нея на такъв живот. Сънят за дракона и за принца в бели дрехи, който бе сънувала толкова пъти, загуби своята прелест, както бе разрушено нейното семейство. Някакъв елф-негодник, облечен в чужди сватбени дрехи с мръсни петна от птичи курешки и други нечистотии, за чиито произход е по-добре да не се досещаш, й се бе стоварил на главата само за да умножи нейните беди и нещастия.

Когато Тракарна се поуспокои, а по Роби вече нямаше място без синини, се яви и Страмацо, за да решат какво да правят. Той лично се ангажира да отиде в Далигар за подкрепления, за да отведат малката вещица в столицата.

— Да-да, вещица — повтори той на Роби, — така наричаме ние приятелките на елфите.

За целта се нуждаеше от половин ден. От друга страна, на Страмацо не му се искаше да рискува ценния си живот, като конвоира сам момичето: опасяваше се да не би елфът и драконът да ги нападнат отново. Навярно щяха да се опитат да освободят Роби…

Добре, горчиво си помисли тя… Сбъдваше се и втората част от нейния сън: благодарение на дракона и принца да напусне завинаги Дома за сираци. Ще я отведат в Далигар и ще я тикнат в затворническа клетка, а когато навърши необходимата възраст, за да бъде обесена, ще последва бесилка, ако не решат, разбира се, че и сега е достатъчно голяма.

Отведоха момичето в една от стражевите кули и го оковаха във вериги. Двама стрелци с лъкове останаха да я охраняват до идването на подкрепления. Тя се сви на кълбо в един ъгъл и скри глава, силно притискайки към себе си лодчицата и куклата. Сякаш я понесе бавното течение на времето, ала в главата й, като ято полудели врани, се въртяха едни и същи мисли.

Времето минаваше. Понякога очите на Роби се затваряха от умора, но никакви видения не я навестяваха. Само от време на време се мярваше малка детска ръка с пет разперени пръста.

Страмацо се върна с цял гарнизон. Дойдоха да вземат Роби: смъкнаха й веригите и й сложиха други, по-леки, за из път. Качиха я върху едно магаре. За първи път през живота си тя щеше да язди, но в отчаянието си дори не обърна внимание на това. Денят беше тъжен и имаше мъгла, обвила като вата есенната гора.

Останалите „гости на Дома за сираци“ се строиха на поляната пред старата кошара. Някой вдигна ръка за сбогом и размаха пет разперени пръста. Тракарна излая нещо, но ръката упорито махаше във въздуха и накрая Роби се досети, че това не беше просто прощален жест: Гала й показваше лявата си ръка с пет пръста!

Палецът си беше на място: същият, който преди две години бе станал жертва на дърводелска брадва.

Роби спря и погледа Гала, която беше вдигнала вече и двете си ръце. Дъхът й спря, за миг очите й се замъглиха. Най-после разбра: беше се срещнала с могъщо и безгранично добро същество, а тя какво направи? Отблъсна го и го заплю! Не откъсна очи от Гала, докато не я загуби от погледа си. Магарето отнасяше Роби все по-далече и по-далече от Дома за сираци, под конвой от войници, достатъчни за охраната на цяла орда тролове.