Метаданни
Данни
- Серия
- Последният елф (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’ultimo elfo, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Иван Тонкин, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми (2017 г.)
- Разпознаване, форматиране и корекция
- cattiva2511 (2018 г.)
Издание:
Автор: Силвана де Мари
Заглавие: Последният елф
Преводач: Иван Тонкин
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Емас
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Полиграфюг“ (не е указана)
Редактор: Цвета Германова
Художник: Ференц Б. Регьоз
Художник на илюстрациите: Джани де Коно
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-242-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5100
История
- — Добавяне
Дванайсета глава
Гигантската дървена врата, висока колкото половин дузина тролове (ако стъпят един върху друг на раменете си), се разтвори с впечатляващ грохот и пред тях се разкри огромна зала, в която множество сталактити и сталагмити се преплитаха и кръстосваха помежду си, образувайки безкрайни фигури от светлини и сенки. Светлината струеше отгоре от десетки прозорци, затворени с тънки кехлибарени листове. Затова всичко в залата се къпеше в златист оттенък.
Драконът стоеше в средата на залата и гледаше недоволно към пришълците. Беше много стар. Не е лесно, естествено, да разгадаеш изражението върху муцуната на един дракон, още повече, ако е много стар, и още, още повече, ако за пръв път срещаш подобно същество… Но, както веднага се разбра, този дракон беше много недоволен.
— Какво зло ви е постигнало, о, непредпазливи чуждоземци, та се наложи да стигнете до моите врати и да нарушите тишината на тези спокойни места с вашата нагла суматоха?
В известен степен думите на дракона ги свариха неподготвени. Те се спогледаха, опитвайки се мълчаливо да определят кой от тримата е най-уместно да отговори.
Пръв събра смелост Монсер:
— Позволете да ви се представя, благородни господине, аз съм човек, а той — елф…
— Никой не е съвършен на този свят — великодушно изкоментира драконът, без ни най-малко да се учуди на думите. — Не на всички е дадено да се родят дракони, най-висшата форма на природата — снизходително заключи той.
За миг ловецът се обърка от тази тирада, преглътна, пое въздух и продължи:
— Той, искам да кажа, малкият елф се казва Йоршкрунскваркльорнерстринк.
И тази информация не направи никакво впечатление на дракона.
— Навън изрично е указано, че е забранено да се киха и плюе — напомни той.
— Не кихнах: това е неговото име. Бащата на малкия елф се е казвал Горнонбенмайергулд.
— Всекиму е дадено име — изфилософства драконът, но очите му губеха интерес към тях.
Настъпи неловко мълчание. Съдбата изглежда се надсмиваше над малкия елф, а предсказанието навярно се бе изгубило някъде по пътя.
Йоршкрунскваркльорнерстринк се опита да възобнови разговора:
— Прочетохме предсказание, в което се говореше за вас, глупак… тоест, превъзходителство.
— И кой го е измислил?
— Хората от втората руническа династия в град Далигар.
— Изкуството да се предсказва бъдещето не е никак лесно и няма нито един пример то да се е удало на хората. Само глупаците вярват на драсканици по стените. Настана време, господа, да ни избавите от вашето присъствие. За нас беше чест да се запознаем, с което искаме да кажем да си тръгвате оттук по живо, по здраво — заключи драконът.
Вратата се хлопна с такъв грохот, че от губещите се в облаците скални върхове се откъртиха няколко камъка и на пътниците се наложи да отскочат встрани. Настана тишина.
— Така ли се разговаря? Някой разбра ли какво каза той? — попита Монсер.
— Каза, че предсказанието е глупост и ние трябва да си тръгваме — уморено преведе малкият.
Обезсилен, елфът седна върху един голям камък. Кучето се приближи до него и започна да го ближе по лицето. Мъжът се отпусна направо на земята, хващайки се с ръце за главата. Замислена, жената остана права.
— Откъде знае, че предсказанието е написано на стената? — промърмори тя след известно време. — Много по-често предсказанията са били писани върху пергамент, на дървена дъска за писане, върху щит или икона…
Тя се наведе, взе от земята един камък и с всички сили го запрати в дървената врата.
— Ей, ти — извика, колкото й глас държи, — отвори вратата, ако не искаш да я разбием с камъни!
— Ти ума си ли загуби? Да не искаш да умреш?
— Не, напротив, не искам да умирам. Ние сме на върха на планина, до който може да се стигне само по реката, но нейното силно течение няма да ни позволи да се върнем обратно, а пред нас има огромен водопад, с други думи — сигурна смърт. Искаме ли да се измъкнем оттук, пътят е един — през леговището на това чудовище! И ако не смятаме да оставаме тук завинаги, трябва да се опитаме още сега. Пък и да не би да забравихте защо сме дошли тук? Така или иначе ще се справим и с дракона.
— Той ще се справи с нас! Стига само да поиска! — възкликна ловецът.
Жената не го слушаше. Пак се върна към вратата и замаха към нея с малката елфска брадва. На всички страни се разлетяха трески.
— Ей — извика тя, — на теб говоря!
Вратата се поотвори съвсем леко.
— Как можа да посмееш… — подхвана драконът.
— Ти и без нас знаеше за предсказанието, истина ли е?
— Подочух нещо — призна драконът, — но това няма никакво значение.
— Страхуваш ли се? — попита жената. — Нашето пристигане безпокои ли те? Грози ли те някаква опасност? Нещо, което ние не знаем? Твърде странно е, че за теб никак не е любопитно…
— Съвсем не е любопитно — по навик я поправи малкият.
Жената едва не го изпепели с поглед.
— Твърде странно е, че за теб съвсем не е любопитно… Къде е вашето прехвалено гостоприемство? Ти дори не ни покани да влезем!
— Вече съм на преклонна възраст — заоправдава се драконът, — имам нестихващи болки в краката…
— Не се бой — окуражи го жената.
— Не се бой ли? — промърмори ловецът. — От кого? От нас ли? Достатъчно е да се изкашля и ще ни изпече като царевични кочани.
Настъпи мълчание.
— Как не разбирате? Той е стар, уморен и сам. У него не са останали вълшебни сили. Затова се страхува от нас. Възможно ли е съвсем нищо да не разбирате? — раздразнено попита жената. — Не се бой! — повтори тя на стария дракон.
Отново се възцари дълго мълчание.
Само шумът на водопада в далечината нарушаваше тишината.
Най-неочаквано драконът се разрида: отначало с дълъг, конвулсивен плач, който се превърна в жално хленчене, подобно на квиченето на изплашено пале.
— Сега разбирам защо драконите са изчезнали — измърмори Монсер и едва успя да избегне ритника в пищяла си.
Огромната врата се отвори и пред тях се разкри зашеметяваща по размери зала. Воалът от паяжини между сталактитите и сталагмитите отразяваше кехлибареното сияние, което създаваше особена вълшебна атмосфера. В залата имаше гъст дим и беше непоносимо горещо. Буйни и пищни филизи златист боб покриваха целия под и се виеха по стените. През множеството по тях отвори се виждаха и други зали, също така изпълнени с воали от мека паяжина, около които се виеха спирали от дим и избуяли стръкове фасул.
— Откъде е всичкият този дим? — попита малкият елф.
Хленченията на дракона станаха по-силни и пронизителни. Някои сталактити започнаха да трептят от особено силните и остри викове. Ловецът неспокойно се огледа наоколо, а за пръв път откакто влязоха в пещерата и жената изглеждаше уплашена. Но кучето разреши всичко: то се доближи до дракона, близна го и започна да вие, както обикновено правят кучетата, когато искат да утешат някого. Драконът престана да ридае и го погледна. То въртеше опашка. Драконът се успокои, започна да диша равномерно и сталактитите престанаха да вибрират.
Надеждно. Вярно. Всеки път щом беше необходимо, кучето се оказваше на място. Надежден. Верен. Фидо. Без съмнение малкият беше намерил идеалното име за кучето.
Малкият елф реши да обходи залата и да огледа наоколо. Всичко беше така необичайно. На първо място драконът, разбира се. Люспите му преливаха в сложни, великолепни розовозлатисти шарки, но някои от тях липсваха или бяха посивели. На мястото на липсващите люспи — в резултат на стари зараснали рани — се виждаха белези, дълбоки колкото длан. Някогашните огромни нокти се бяха изтъркали почти наполовина. Драконът опираше глава на предните си лапи и когато я повдигнеше, тя леко се тресеше.
Беше много стар.
Нещастно създание, изгубило цялата си сила. Жената се беше оказала права.
Йорш бавно обходи залата и накрая стигна до най-отдалечената част на пещерата. От гледката дъхът му спря. От огромен кратер излизаше гъста пара и минаваше през също такава огромна дупка на тавана. Значи това е стълбът от дим, който се виждаше отдалече. Истински вулкан! Паров вулкан! От баба си беше чувал за него.
Малкият си спомни за деня, в който баба му беше говорила за огненото сърце на света, за вулканите и земетресенията. Направила бе чертеж върху пода на колибата, защото отдавна вече не разполагаха с пергамент, и му беше обяснила как огненото сърце на Земята предава топлина на вулканите. Тя дори подгря на свещ една бутилка, наполовина пълна с вода, и му показа как с едно леко „бум“ топлината изхвърля малката дървена запушалка и навън излиза тънко навита пара. Той едва не припадна от смях и баба му също се смя с него. После извади три ореха, скътани за големите празници, и каза, че когато той се смее, това е голям празник. И се оказа права: орехите свършиха, но и баба му никога повече не се засмя, защото повече нямаше какво да се празнува.
Малкият се отърси от спомените си и се вгледа в стълба от пара пред себе си. Знаеше откъде идва тази пара. Идваше от центъра на Земята, от огненото сърце на света, където още гореше древният огън, даващ огън на цялата планета. Това не бе вулкан с лава. Това беше паров вулкан! Древният огън нагряваше подземните реки, водата се превръщаше в пара, а тя се издигаше нагоре и излизаше изпод земята на стълбове от облаци. Ето защо върхът на планината бе постоянно обвит в облаци! Превърната в облаци, парата се издигаше все по-нагоре и закриваше небето. Облаци, мъгли, зад които изчезваха звездите… мъгли… дъжд…
— Това е вулкан, нали? — Възвърна си гласа малкият елф. — Вулкан от дим и пара. Парата идва от центъра на Земята, излиза оттук, издига се в небето и го закрива, след това става на мъгла, която после се превръща в дъжд.
Малкият изгледа останалите. Лицето му просветна — вече бе разбрал всичко.
— Ето защо постоянно е тъмно и вали дъжд! — тържествуващо обясни той. — Този огромен къс от скалата трябва да се премести и да се затули отворът. Тогава всичко ще бъде като по-рано. Слънце и дъжд ще се редуват, както трябва, и повече няма да има никаква кал. Между другото, този каменен блок изглежда създаден за този кратер. За него той… как се казва… става като ключ за ключалка. Съвпадат си във всички вдлъбнатини и ъгли.
Малкият разглеждаше внимателно огромния блок и кратера на вулкана.
— Те съвсем точно си съвпадат. Дори жилките на скалата съвпадат…
Малкият изгуби дар слово. Научният му интерес се смени с възмущение.
— Това парче скала по-рано е закривало кратера, а ти си го преместил! — закрещя той на дракона. — Ти си отворил вулкана! — малкият беше възмутен до дън душа. — Как си могъл да направиш такава глупост? На нас това ни е струвало години и години тиня и дъжд! Години и години тиня и дъжд!
— Много дипломатично — промърмори Монсер. — Не стойте пред носа му; ако драконът кихне, ще се изпечем като в пещ!
Но драконът, изглежда, нямаше намерение да ги опече. Явно драконите са опасни само когато са млади, а този беше много стар. Стар, уморен и отчаян. Той отново избухна в ридания и сталактитите отново затрептяха опасно. Кучето се мъчеше да го утеши със своето скимтене.
Само жената запази спокойствие. Тя се приближи до дракона и дори се осмели да го погали по лапата.
— Добре, добре, няма нищо, сега ще оправим всичко. Не се бой. Само ни обясни всичко поред, защото нищо не се разбира. Разкажи ни всичко от самото начало.
Риданията постепенно утихнаха.
Сталактитите престанаха да вибрират. Драконът похленчи още малко и започна своя разказ.