Силвана де Мари
Последният елф (32)

Деветнайсета глава

Пещерата беше огромна. Бегълците намериха в книгата следните думи:

… и в тъмнината на каменната гора

гълъби спят вълшебен сън…

Изведнъж те видяха отдясно четири сталактита, на които водата и златото бяха придали формата на гълъби. Доближиха се, за да потърсят ново указание:

… и мечтата със своята завеса отгоре

всичко ще накрои…

Мечтата? Блян, мечта и воал на елфски се обозначават с една и съща дума… И ето я, мечтата воал — съвсем тънък и почти прозрачен сталагмит малко по-нататък, вляво. Видяха още едно указание:

… В нея се отразяват чарът

и на младата и горда дева,

и на старостта благородния,

мъдър покой…

Малко езеро, образувано от капещата отгоре вода, в което се отразяваха сталактитите във форма на млада жена и старец с бастун. Йорш често се бе замислял над стиховете, оставени от майка му, но те, откровено казано, му се струваха лишени от всякакъв смисъл. И ето, сега му показваха правилния път. Постепенно Йорш си възвръщаше мъжеството. На моменти го изпълваше ужас, като се замислеше колко живота зависят от него и колко мъка и болка ще причини, ако не успее. Не само рискуваше живота на Роби, станала му по-скъпа от всичко и дъщеря на хората, които го бяха спасили, но и щеше да навлече опасност на двамата нещастни тъмничари, на техните жени и деца!

Ала след всяка крачка, докато проникваше в огромната пещера, дълбана в продължение на хилядолетия от водите на река Догон под град Далигар, страхът му преминаваше. Мястото му придаваше увереност. Строфите на дребните стихове описваха пътя между сталактитите, направляваха го уверено и го водеха към определена цел. Обхождаше територии, принадлежали преди много векове на елфите. Той беше последният от своето племе и вероятно най-могъщият. Кой друг, ако не той?

Факлите се отразяваха в огледалната повърхност на езерото и пътниците не забелязаха веднага, че става все по-светло. Неочаквано лъч слънчева светлина си проби път между сталактитите, подобно на Млечния път в нощно небе, и освети златния прах.

Лъчът освети и златен трон, целият изпъстрен с рисунки от син бръшлян и надписи от преплитащи се елфски букви.

На трона все още седеше един от древните владетели: златни одежди покриваха останките му, на главата му блестеше златна корона с изпъкнали изображения на сини бръшлянови листа в долната част. Владетелят държеше в ръцете си меч. Острието на оръжието влизаше в каменната основа на трона. Лакиран в синьо бръшлян украсяваше и дръжката на меча, и широката златна огърлица върху гърдите, и пръстените по всичките му пръсти. Йорш се доближи бавно до владетеля. Слънчевият лъч освети и неговата фигура и за миг ореол окръжи косата на елфа. Той разкъса завесата от паяжини — разпръснаха се леки вълни от прах — и прочете:

Тук лежи този,

който носеше корона

и държеше меч

Освен сталактитите около трона имаше четири златни колони. По тях също се виеше син бръшлян. Рисунката, изпълнена с техника на невиждано дълбок релеф, позволяваше украсата да се използва като дълга, вита стълба. Йорш вдигна глава: слънчевата светлина го заслепи, ала той успя да види на тавана отвор, обрасъл с папрат. Мъх и къси папратови стъбла, блестящи на слънцето, покриваха част от най-близките до отвора колони.

— Дъждът престана! — възкликна Мелилото.

— Можем да излезем и да потегляме. Тези колони са истински стълби — доволно констатира Паладио.

Роби също се приближи към саркофага. Очите й, осветени от слънчевата светлина, заблестяха като звезди.

Застанал близо до нея, Йорш почувства как силата му нараства, а страхът го напуска. Или, може би, древният крал излъчваше необичайно чувство за могъщество. Йорш се вгледа в празните орбити, покрити с паяжина, и го изпълни странно усещане за родство. Докосна дръжката на меча, който стоеше неподвижен като гранит. Опита се с две ръце да извади оръжието, но не успя. Мечът, забит в скалата, изглежда, съставляваше едно цяло с нея. Първоначално Йорш се смути, а после се разсмя. Но, разбира се: мечът бе предназначен единствено за елф! Беше съвсем проста предпазливост, та той да попадне в точните ръце. При понижаване на температурата обемът щеше да се намали. Само елф бе способен да намали обема на меч — незабележимо за очите, но достатъчно, за да извлече оръжието със същата лекота, с която преди няколко века някой го бе забил с охлаждане в камъка. За щастие, поради необходимостта да гаси безбройните огньове на новородения Ерброу-младши, Йорш по принуда се бе упражнявал доста често да понижава температурата. Сега хвана дръжката с длани, затвори очи, охлади меча и го извади от камъка.

Едно движение и старинният меч заблестя в ръцете му. Дръжката като че ли бе направена специално за тези длани. Вероятно способността да се охлажда нещо беше уникална и сред елфите. Навярно този меч бе предназначен не просто за елф, а за най-могъщия от тях. Последният елф. Сякаш този меч бе чакал именно него.

И последните следи от страха му изчезнаха, ала неимоверна умора обзе Йорш. Той приседна в основата на трона в очакване челото му да престане да гори. Да гаси пожарите на Ерброу беше много по-болезнено, но и сега Йорш се нуждаеше от време, за да дойде на себе си. Надигайки се, той погледна краля още веднъж. Короната, огърлицата и пръстените бяха изчезнали. Йорш се обърна към тъмничарите, които го гледаха изпод вежди.

— Имам четири деца, а той пет… — смутено обясни единият.

— На мъртвия не са му нужни, той не трябва да носи хляб вкъщи на никого…

— Не знае какво е да се връщаш вкъщи и децата ти да плачат от глад…

— Ако не ние, някой друг щеше да вземе тези неща…

— Сигурно самият Съдия, той прибира всичко…

Йорш ги стрелна с поглед, но не му остана време да им заповяда да оставят всичко на място: макар и забавени от заключените врати, лутащите се из лабиринта войни на Съдията Все пак ги бяха догонили.

Войните на Далигар не знаеха накъде да вървят, но имаха числено превъзходство: бяха толкова много, че като се разпръснаха по всички коридори и по всички разклонения, в края на краищата намериха пътя.

Войните си подвикваха в пещерата, но все още не се виждаха. Бегълците започнаха да се изкачват по колоната като по вита стълба: водеше ги Йорш, Мелилото завършваше шествието. Паладио си свали доспехите и този път не се заклещи никъде. Излязоха от пещерата в южната част на града, недалече от реката, и попаднаха в папратови храсти. Пълноводният Догон шумеше, а зад бента се виждаше дворецът на Съдията. Дворцовата стража забеляза бегълците и насочи лъковете си към тях, но Мелилото и Паладио се направиха, че са арестували елфа и момичето: изглеждаше, че ги водят под конвой. Така четиримата минаха през бента и се отправиха към двореца: Йорш и Роби по средата, с ръце на гърба, и двамата охранители отстрани. Роби се престори, че се препъва, и събра камъни в ръцете си. У Йорш се намираше мечът и лъкът със стрелите, които криеше в гънките на дългата си туника. Всичко вървеше добре, докато дворцовата стража се намираше пред тях. Но щом от папратовите храсти се показаха войните, измамата бе разкрита.

Миг преди да полетят първите стрели, Мелилото и Паладио хукнаха да бягат. Тяхната маневра се оказа хитра: всички бяха устремили очи към младежите и никой не им обърна внимание. Двамата тъмничари изчезнаха удивително бързо, дори Паладио, независимо от бъчвовидната си фигура, се изгуби от погледа. Йорш не сметна бягството им за предателство, напротив — посрещна го с облекчение: сега нямаше нужда да се безпокои нито за тях, нито за техните семейства. Двамата пазачи от затвора се справиха прекрасно и без него. Сега му оставаше да се справи с осем стражи пред него, с шестима, застанали на покрива, с неопределен брой войници зад гърба си и с четирима кавалеристи, които му преграждаха пътя. После да премине през Голямата порта и да яхне своя все още безименен кон — надяваше се да намери животното, където го беше оставил. Този път бе невъзможно да скочи в реката. Роби не можеше да плува, а и беше прекалено малка и слаба, за да издържи в ледената вода. Нищо, той все някак щеше да се справи. Не изпитваше страх. Мечът в ръцете му вдъхваше смелост. Йорш се наклони към Роби, за да я успокои, и видя, че момичето държи истинска прашка и се цели във враговете. Тя му отвърна с кимване, без да откъсва очи от войниците.

Една стрела прелетя и едва не ги улучи. Йорш стисна меча в ръце. Обзе го гняв към всички тези войници в доспехи и отрупани с оръжие. Целеха се в двама нещастници, които не бяха сторили никому нищо лошо и желаеха единствено да се измъкнат живи и здрави. Гневът му предизвика ураган. Срещу войниците се надигна яростен вятър. Заслепени от праха, те не можеха да се целят, а малкото стрели, които успяха да изстрелят, не стигнаха целта, защото поривите на вятъра ги отнесоха. Конете се изправяха на задните си крака и ездачите се свличаха от тях. Йорш успя да установи връзка с едър черен жребец, който се намираше сравнително близо. Елфът мислено започна да му говори за свобода и златист фасул. Създаде в съзнанието на коня представа, че се освобождава от амуницията. Първоначално животното го разглежда дълго и неуверено, но постепенно тръгна към него.

Неколцина войни обкръжиха двамата младежи. Бяха трима, млади, високи, въоръжени с мечове от хубава стомана. Щом обаче се сблъска с острието на меча на елфа, блестящ със собствена светлина, войнишкото оръжие се разби на парчета. Йорш изпита болка за война — най-младия от тримата — когото рани в рамото, ала ненавистта срещу другия, готов да убие Роби, изличи болката. Надойдоха още войници: в плътната стена от шлемове, щитове и мечове Йорш не различаваше лица. Поваляше войниците един след друг. Неговото острие срещаше меч след меч. Това му придаваше мъжество и предизвикваше страх у враговете. Офицер в богато украсена броня се опита да атакува елфа откъм гърба, но Роби изстреля с прашката си един камък и го извади от строя. Неочаквано черният жребец се реши да се понесе към тях, поваляйки войниците. Йорш успя да го спре и да хвърли на гърба му Роби. Наложи се да остави за миг меча, за да вземе момичето на ръце. Но времето се оказа достатъчно, за да се приближи висок войник с прошарена брада, който беше арестувал Йорш при миналото му посещение в Далигар. Войнът засегна с меча си крака на елфа — отвори се дълбока рана и бликна кръв. Войнът замахна повторно — този път към Роби, ала го изпревари мечът на Йорш. В главата на елфа се пренесоха последните мисли на война, когото току-що бе убил: спомени за детството, страх от тъмнината и празнотата, съжаление, задето не се е оженил за любимата жена. Ужас и болка обзеха елфа. Все пак той успя да скочи върху гърба на коня зад Роби. Хвана поводите на юздата, обгърна с ръце момичето и пришпори коня направо към Голямата порта.

Пресякоха главния площад, където вече стърчаха две бесилки: голяма за него и по-малка за Роби. В пристъп на ярост Съдията явно се бе отказал от благоразумието си намерение да не екзекутира малкото момиче пред тълпата. Видът на предназначената за Роби бесилка вдъхна на юношата решимост да се бори отчаяно, дори да убива живи същества. Чувстваше се задължен да изведе момичето оттук, преди раната да отнеме всичките му сили. Трябваше да спечели тази битка и то бързо. Конят се носеше като вятър из улиците на Далигар. Йорш държеше окървавения си меч високо в ръка и това се оказваше достатъчно, за да убие желанието на когото и да било да ги спре.

Стигнаха до Голямата порта. Подемният мост се вдигаше, осуетявайки излизането от града. Мостът беше вързан с допълнителни въжета, така се вдигаше по-бързо, отколкото с вериги. Йорш подаде поводите на Роби, свали лъка от рамото си, извади от малкия колчан една от трите стрели и опъна тетивата. Години наред беше тренирал да сваля отвисоко висящи плодове, като прерязва опашките им. Знаеше, ме не е достатъчно просто да се целиш в целта, а трябва да я виждаш мислено. Щом стрелата излетя от лъка, той запали върха й. Тя прониза едното от двете дебели въжета точно по средата и то се запали, срязано надве. Същата участ постигна и второто въже. След като и двете въжета се скъсаха, старият мост падна пред тях с грохот, дъските му заскърцаха и се вдигна облак червеникав прах.

Конят прелетя по моста като вихър. Стражите на Голямата порта дори не се опитаха да ги спрат, напротив — отскочиха встрани. Облакът прах, вдигнал се при падането на моста, попречи на преследвачите да се целят.

Те бяха свободни! Спасени! Бяха на свобода! На свобода!!!

Вярно, Йорш беше ранен в крака, но той стискаше елфския меч, разполагаше с кон, дори с два коня, а имаше и лък с една стрела. С него беше Роби. Бе победил. Роби беше с него, жива и невредима. Отново го прониза болка заради човека, когото уби. Знаеше, че тази болка никога нямаше да го напусне беше справедливо, така и трябваше да бъде. Знаеше още, че е готов отново и отново да се сражава за Роби, за самия себе си и за своите бъдещи деца, когато ще ги има.

 

 

Прекосиха малка кестенова гора, в чийто край чакаше конят. Елфът, съгласно обещанието си, не го беше вързал, но конят чакаше, не бе отишъл никъде. Слънцето залязваше. Стана прохладно. На Йорш му застърга под лъжичката — чувство, което не бе изпитвал от дълги години и както той го определи, не беше нищо друго, освен глад. Изпитваше страхотен глад. Явно — и това беше самата истина — той не познаваше мярка в нищо. Спусна се бавно от коня и опирайки се на него, направи няколко крачки. Раната не го болеше силно и макар и трудно, той се задържа на крака. Отпра един от многобройните волани на туниката си и си превърза раната. После събра няколко шепи кестени и ги раздели с Роби, която продължаваше да седи върху гърба на черния жребец, за да не се налага пак да се качва.

На Йорш му се прииска да каже нещо на момичето. Да й каже, че са успели. Че са се измъкнали. Че са живи. И са заедно. На свобода. Искаше да й сподели неимоверното си щастие от това, че тя е жива, свободна и се намира до него.

Ала по непонятни причини мислите му се объркаха, заблъскаха се една о друга, все едно са каращи се свраки, и накрая той изцеди от себе си съвсем не това, което му беше на сърцето.

— Трябваше да му оставим короната. На краля.

— Но той е мъртъв — решително отговори Роби, — съвсем, съвсем мъртъв — за по-голяма убедителност повтори тя.

Йорш се почувства като пълен глупак. Как можа, въпреки желанието си да й каже толкова неща, да поведе такъв… да, нелеп разговор?

— Така е написано в книгата — обясни той. — „Комуто от съдбата е определено да се сражава, ще получи меч; на когото е определено да царства, за него е короната…“ — издекламира. — Той беше истински крал. Мисля, че трябваше да му оставим короната — добави елфът не много уверено.

— А-а-а, затова ли! — възкликна Роби. — Ами тогава няма нищо страшно. Виж!

Пъхна ръка в дълбокия си тайник и елфската корона, украсена със син бръшлян, заблестя още докато я вадеше от джоба.

Йорш я изгледа със зяпнала уста.

— Ти ли я взе?

— Не, Паладио, онзи, по-дебелият от двамата. Докато излизахме на открито, той се изкачваше преди мен и не беше трудно да я измъкни от торбата му. Все едно, останаха му пръстените, а те са много, пръстените, искам да кажа. Аз съм ловка крадла, не знаеш ли? Мога да открадна каквото поискаш! — със свенлива усмивка, но гордо добави тя. — Ако ти е толкова важно, следващия път, когато отидем там, ще върнем короната на краля и той ще остане доволен. И той ли ще възкръсне като плъха, или не?

— Не.

„Нелеп разговор“ беше меко казано. За първи път разговаряше с Роби! Защо не й казваше… главното? Йорш все още се чувстваше като кръгъл глупак, но се утеши: имаха още време. По-нататък. Моментът не беше подходящ за обяснения. Сигурно щяха да продължат да ги преследват. Налагаше се възможно по-бързо да се отдалечат от града.

Жребецът се казваше Петниско — Йорш го научи от неговата памет, но конят на Страмацо все още нямаше име. Често бе сменял собствениците си, всеки го бе наричал посвоему и в крайна сметка в главата му бушуваше смесица от имена.

Всеки кон трябва да има име. Име, което да му подхожда, както на Фидо — кучето на Сайра. Йорш се замисли коя ли дума би олицетворявала неговата бързина и красота. Име, което да отразява и едното, и другото. И ето, една мисъл го озари!

— Ще те нарека Мълния — обяви той на висок глас.

На Роби й се стори, че от всички имена за кон това бе най-смахнатото. Обикновено наричат конете Петниско, Бързогон, Опашатко или просто Кон; „Навярно този кон ще бъде първият и последният с такова странно име — Мълния“, реши тя, но не каза нищо. Мислено конят даде на Йорш съгласието си. Елфът възседна Мълния, Роби — Петниско. Отправиха се към Дома за сираци. Докато препускаха, гризяха в движение суровите кестени, като се стараеха да удължат оскъдното угощение.

По време на първата част от пътуването Йорш се чувстваше съвсем обезсилен. Такава умора, преминаваща в страдание, го обхващаше, след като използваше вълшебните си сили. Едва към края на пътуването започна да се посъвзема. Облаците се разсеяха и на небето засияха звезди. От време на време двамата с Роби се споглеждаха. И въпреки че носеше в себе си болката от убийството на човек, въпреки че кракът му беше ранен и цяла армия се опитваше да го догони, Йорш никога не бе изпитвал по-голямо щастие, отколкото в този момент. Стигнаха в Дома за сираци почти на разсъмване: небето пак се бе покрило с облаци, но дъжд не заваля. От земята се вдигаше тънка, ледена мъгла. Йорш и Роби бяха много уморени и гладни, ала се чувстваха щастливи и свободни.

Докато прекосяваха едно лозе, сияещо със златисточервени багри, двама скитници разбойници им преградиха пътя. Бяха с маски, въоръжени с тоягите на Тракарна и Страмацо и облечени в дрипите на Дома за сираци, които нямаше как да бъдат сбъркани. Разбойниците ги заплашиха с ужасни „репресии“, ако не им дадат незабавно конете си. За миг настана объркващо мълчание. После всички се разпознаха: разбойниците се оказаха изпадналите във весело опиянение Крескио и Морон. Надълго и нашироко се впуснаха да разправят как драконът, преди да заспи като пребит след изпитата бира, лично им бил поръчал да набавят колкото може повече коне, за да ги откара всички към морето. Йорш и Роби се оказали първите конници, минаващи по тези места.

Всички ли? Кои всички? Всички, които се били присъединили към тях. Щом дъждът престанал и мирисът на тяхното печено се разнесъл из околността, над бедните села и ферми, където хранели зайците по-добре отколкото ратаите, всички бедни и гладни дошли при тях. Тези, които нямали нищо. Тези, които нямали никого. Край огъня се събрали изгладнели сиромаси, останали без земя. Те обаче мечтаели отново да се сдобият с такава. И тези хора се оказали много.

Яздейки, Йорш и Роби приближиха към поляната на Дома за сираци. Наоколо се виждаха останки от огньове: някои съвсем изгаснали, други тлееха. От тях се издигаше лек дим и се смесваше с мъглата. Есенни листа и пера от кокошки, гъски и патици покриваха земята, три огромни бъчви от бира, празни и катурнати на една страна, лежаха недалеч от дракона, а наоколо, струпани на купчини, спяха хора. Йорш и Роби различиха само тъмни, мършави ръце, които стърчаха от скъсани ръкави. Други се бяха настанили в дома на Тракарна и Страмацо, а трети — в курника. Дома за сираци вече го нямаше: на мястото му се издигаше малък хълм от камъни — децата го бяха разрушили с голи ръце. Роби слезе от коня с помощта на Крескио и Морон, взе от земята тежък камък и с всичка сила го запрати по остатъците от северната стена — на това място беше спала тя. Дълго стоя неподвижна пред развалините на Дома за сираци, гледайки с празен поглед. По едно време към нея се затича със силни викове Гала. Беше й заделила, храбро бранейки го от всичко и всички, цяло кокоше бутче! Кокошките не мислят много, но пък са много по-вкусни от плъховете.

 

 

Драконът беше в много лошо настроение и го мореше главоболие от махмурлука.

Разяреният Йорш му поиска обяснение как така му е хрумнало да отклони от правия път две невинни души, превръщайки ги в разбойници и конекрадци. Драконът отвърна, че думата „невинен“ очевидно е двусмислена. Според неговото мнение у тези двамата имало природни заложби към разбойничество, следователно било жестокост да ме се даде възможност на децата да проявят таланта си. Във всеки случай, ако Йорш с цялата си хитрост имал по-добри идеи как да организира превоза на целия народ до село Арстрид, то той бил готов да изслуша предложенията му.

Под „целия народ“ на първо място се подразбираха децата от Дома за сираци — от почти бебета до поотраснали момчета и момичета. Последните можели да вървят сами, но първите трябвало да бъдат носени на ръце.

Следваше групата на скитниците, появили се неочаквано незнайно откъде. Е, да, не чак толкова неочаквано: дошли, когато миризмата на печени гъски се разнесла из цялата равнина, и се настанили край огъня, твърдейки, че им е далечна роднина едно дете от Дома за сираци, по което отдавна и безутешно тъгували. Групата включваше двама дядовци, шестима прадядовци, седем родители, плюс двайсет и три деца, от които никое не бе в състояние да извърви повече от две левги.

Освен тях имаше и хора на години, избягали от съседната ферма, където събираха старците, както децата — в Дома за сираци. Там храненето беше право пропорционално на способността им да работят. Като работници старците не бяха годни за нищо поради преклонната си възраст, затова заработваха колкото да се нахрани една жаба. А жабата яде значително по-малко от човека. Един от войниците охранители на Дома за сираци се бе върнал и поискал разрешение да остане. Беше рижав, сипаничав, самият той израснал в Дома и впоследствие удостоен с честта да стане негов охранител. Като оставим настрана печените гъски, той се бе върнал, защото на света нямаше място, където да отиде, или човек, който да го очаква. На охранителя му липсваше желание и смелост да живее сам и да си търси място под слънцето. А и откъде да ги вземе, като се има предвид как с минал животът му? Младежът поне можеше да мине за истински мъж, както и двамата копачи, въоръжени с мотики, и дървосекачът дърводелец, въоръжен с трион и брадва. Тези мъже бяха избягали от желязната мина на север, зад хълма. Миризмата на печено беше стигнала и дотам, благодарение на вятъра и свойството на човека мигом да разпознава дори миризми, които не е долавял от години. Тези тримата се намираха в най-деликатно, така да се каже, положение: бяха взели от рудника работните инструменти. И тримата твърдяха, че инструментите им принадлежат от памтивека, били техни още преди Съдията да провъзгласи, че всичко, което се намира между Черните планини и последната долина на река Догон, принадлежи на Далигар. Брадвата, например, дървосекачът бил получил по наследство от родния си баща. Но фактът си оставаше факт: инструментите, обявени за собственост на Далигар, се смятаха за откраднати. Ако се прибавеше яденето на кокошки и гъски в Дома за сираци, мъжете направо си бяха изпросили да ги обесят не един, а два пъти.

Цялата изброена сган изглежда не стигаше, та и пациентите на лазарета на изток, от другата страна на рова с къпините, също бяха решили да напуснат своя пристан. За щастие, те не разнасяха никакви заразни болести: сред тях имаше хроми, куци, скрофулозни и останали без сили индивиди, които едва се държаха на крака. В един глас те заявиха, че предпочитат да издъхнат тук, но не и да се върнат назад. С това списъкът на „целия народ“ се изчерпваше.

Не, съвсем не всички можеха да вървят. Ако цялата тази тълпа бе в състояние да ходи в продължение на един ден, щеше да отпадне необходимостта да разбойничестват, за да се сдобият с коне. Ала старците, болните и малките деца по никакъв начин не биха стигнали пешком до Черните планини. Във всеки случай не за един ден, не и с цялата армия на Далигар по петите им, която навярно вече беше тръгнала да ги преследва и нямаше да им позволи нито да закусват на тревата, нито да се любуват на цветята.

Не, той, драконът, не бил способен да лети, преди да му мине махмурлукът и ужасното главоболие. С една дума, ако бил в състояние да лети, отдавна щял да се върне в Черните планини. Той бил дракон, последният от своето племе, последният от своя род, а драконите не са свикнали да общуват, с когото им падне, тоест, с никой друг, освен с дракони, и на него вече започвало да му дотяга от хленчещи деца, вонящи дрипльовци, поучаващи го елфи, без да брои ужасното главоболие… Защо елфът не говорел по-тихо, ако обича, понеже на него му се струвало, че някои го удря с чук в главата, и при всеки удар го обземала болка, придружена от спазъм, приглушена, но поради това не по-малко убийствена, особено между четвъртата и петата теменна кост. И тъй като вече били подели тази тема, все още го болели задните лапи, без да споменава болките в гърба. Йорш смътно се спомни, че теменните кости при драконите са всичко на всичко три на брой, но след дългите години, прекарани с Ерброу-старши по време на мътенето на яйцето, той беше придобил необичайна чувствителност и съвсем точно знаеше кога е по-добре да си държи езика зад зъбите.

Мъглата се разпръсна и пред погледа на Йорш се откри билото на хълма, покрито с лозя. Смаян, елфът видя участъци земя, обгорели неизвестно от какво. Крескио му обясни, че след като се налокал с бира, драконът започнал да хълца.