Силвана де Мари
Последният елф (36)

Двайсет и трета глава

Сивото разсъмване донесе студена мъгла. Йорш трепереше, но не от студа, не от раната и умората, с които нямаше достатъчно сили да се бори. Загубата на Ерброу му тежеше като воденичен камък.

Драконът беше негов брат, неговото семейство. Изглежда на всичките му близки и роднини е било съдено да умрат. На всички, освен на Роби.

Роби бе жива. Трябваше да се съсредоточи върху нея, върху нейното дишане, върху нейната усмивка и тогава оловният похлупак на мъката щеше да се повдигне малко и да му позволи да диша.

След гигантското срутване бежанците, останали без сили, изпопадаха на земята един върху друг. По-късно хората успяха да запалят няколко огъня, за да се постоплят.

За Йорш нощта минаваше бавно и приличаше на безкраен поток от разочарования. Продължаваше да се надява, че отново ще види зелените крила и огнения пламък. Очакваше всичко да се окаже трик, някаква преструвка, хитроумна шега. А дали пък не бяха ранили и пленили Ерброу? Войниците са го отвели в Далигар в окови и го държат под стража? Тогава той, Йорш, ще отиде в Далигар, за да освободи дракона; ще излезе срещу целия гарнизон и после двамата ще отлетят заедно: Ерброу, разтворил огромните си крила, а Йорш на гърба му…

Същевременно той знаеше. Част от него продължаваше да таи надежда, но другата част знаеше истината. Разумът на Йорш възприемаше разума на Ерброу само когато елфът виждаше дракона или чувстваше миризмата му. С ума си Йорш знаеше, че Ерброу е мъртъв. На мястото, което драконът заемаше в неговата глава, беше останала само черна, ледена диря на небитие.

Йорш се чувстваше смазан, че му се налага да живее в свят, където няма дракони, в свят, където Ерброу не е снесъл никакво яйце.

Набързо изчисли наум възрастта на дракона и сякаш го заляха с ледена вода. Смяташе го за по-голям брат, защото той използваше преплитащи се и наследствени спомени и говореше в първо лице даже за събития с вековна давност. Това беше причината да забрави, че Ерброу всъщност не е навършил и два месеца. Животът му бе преминал по-бързо и от метеор. Йорш си спомни, че на древния език на елфите „Ерброу“ означаваше „комета“.

Роби рида дълго. И на нея, също като на майка й, когато изпитваше отчаяние, й капеше вода от очите. От носа й течаха сополи, очите й се зачервяваха и подпухваха, все едно не е спала цели два дни. От една страна, Йорш продължаваше да намира това за крайно странно, неудобно и не твърде хигиенично, но, от друга — от цялото си сърце желаеше да може да си поплаче заедно с Роби.

И сякаш всичко това беше недостатъчно, та се добави и необходимостта да извършат убийство на живо същество.

Зората освети света и с нея възникна и въпросът за храната. Всички бяха гладни. Каквото носеха със себе си — остатъците от пиршеството в Дома за сираци — отдавна се бе свършило. Можеха да се нахранят само с пъстърва. На това място Догон гъмжеше от риба. Сребристите люспи блестяха под водата, а Йорш носеше лък с последната елфска стрела. Никой не се осмеляваше да го попита направо, но твърде скоро елфът не издържа да гледа гладни всички тези нещастни хора и особено децата. „Животът и смъртта са тясно преплетени“, беше казал веднъж Ерброу.

Животът на едни се преплита със смъртта на други. Никога повече нямаше да чуе дракона да произнася тези думи. Никога. Никога повече нямаше да слуша хъркането му. Никога повече нямаше да почувства дишането му. Никога. Никога. Каквато и да правеше, тази дума продължаваше да отеква в главата му. Никога. Никога. Никога.

Йорш сложи стрелата в лъка, опъна тетивата и се прицели. Никога повече нямаше да чуе гласа му. Йорш знаеше, че няма начин да не уцели, защото се целеше не с поглед, а с разум, но го разкъсваше желанието да не улучи, за да не изпита болката на умиращата риба. Пусна стрелата. Никога повече Ерброу нямаше да размаха крила в небето. Йорш видя как стрелата се заби в рибата и почувства отчаянието на пъстървата, осъдена да умре. А на него му се наложи да повтори убийството още петдесет пъти: трябваше да нахрани деветдесет и девет души, а една пъстърва стигаше за един възрастен или за две по-големи деца, или за три съвсем малки дребосъка. Дървосекачът се хвърли във водата за улова. От всички бежанци само той и един от миньорите можеха да плуват, та се наложи да се гмуркат на смени в ледената вода, за да вадят рибата и единствената стрела, с която разполагаха.

Никога. Никога. Никога. Никога. Никога. Никога. Никога. Никога. Никога. Никога. Никога.

Дървосекачът извади стрелата от водата и я донесе на Йорш, а той започна всичко отначало. След като улучи още пъстърви, хората се подкрепиха и отново тръгнаха на път. Така, като редуваха придвижването с кратки почивки и ловене на риба, бежанците щяха скоро да се доберат до водопада. Йорш си спомни как бе прелетял над него върху гърба на Ерброу. Никога повече. Отново му се прииска да може да плаче.

Вървяха, ловяха риба, някои намериха ягоди. Преди залез-слънце се подготвиха да нощуват. Дървосекачът отсече големи борови клони, за да направят колиби. Запалиха огньове, опекоха пъстървата. И пак тръгнаха на път. И така вървяха ден след ден, с чувството, че времето и животът им са спрели. Съществуваше само състоянието на очакване.

Йорш си спомни кога за първи път бе минал оттук. По-точно казано, тогава той лежеше по гръб в лодката, а двамата прекрасни души с него се стараеха да не ядат пушената риба пред очите му, но се бяха погрижили да набавят няколко торби с фасул и царевица, та да има с какво да си пълни стомаха той. Сега вървяха пеша. Пътят беше по-дълъг, по-труден и целият осеян с камъни, да не говорим за постоянното чувство за глад. И всичко това с дълбока рана в сърцето, с постоянно изплуващите думи „никога повече“, които звучаха в главата му при всяко вдишване. Ала заедно с болката той изпитваше и неочаквано, невероятно щастие — редом с него крачеше Роби.

Трябваше да вървят напред. Есента клонеше към своя край. Всеки ден можеше да завали сняг и тогава щеше да им бъде още по-трудно.

Понякога пътят се разстилаше отпреде им и те вървяха по наклонен пясъчен бряг, но все още често им се налагаше да се изкачват по стръмни и хлъзгави скали, подхлъзвайки се по мокрия мъх. На някои места брегът беше непроходим и тогава се принуждаваха да заобикалят през горите, като се стараеха да не се отдалечават от реката, за да не изгубят пътя.

Неочаквано пред тях се показа водопадът. Впрочем, не беше съвсем неочаквано, защото отдавна чуваха шума на падащата вода, и въпреки това зрелището се оказа главозамайващо. Водата се сгромолясваше надолу от невероятна височина, обагрена от най-различни нюанси светлина. Пред тях лежеше морето и на хоризонта се сливаше с небето в безкрайна, непрекъсната линия.

Само в далечината се виждаше малък остров. Там растеше дива вишна, чиито последни листа капеха. Вдясно сред скалите се виждаше тясна стълба. Започваше от тясна пясъчна ивица и се издигаше отвесно нагоре до надписа: „HIC SUNT DRACOS“. Част от стъпалата бяха непоправимо разрушени, а надписът не представляваше вече нищо друго, освен една лъжа. Защитена от всички и от всичко, недостъпна на върха, библиотеката съхраняваше вече никому ненужни съкровища.

Трябваше да мисли за Роби: това помагаше на Йорш да не се поддава на тъгата.

HIC SUNT DRACOS.

Никога повече, до края на вековете.

Но с него беше Роби. Светът имаше Роби. И всички останали. Сега той ги познаваше. Всички, един по един. Чувството беше странно — все едно си спомняше за своя живот, прекаран в самота.

Роби съществуваше и беше до него. Трябваше да мисли само за това.

— Как ще продължим по-нататък? — попита Крескио, пребледнял от ужас пред това великолепно и главозамайващо зрелище — водопада.

— Не знам — честно отговори Йорш.

— Никога няма да успеем да минем оттук! — унило добави Морон.

— Ще минем, разбира се — спокойно ги увери Роби. — Длъжни сме да минем. Жителите на Арстрид също са минали, трябва да има начин!

Йорш си възвърна смелостта. Ненапразно Ерброу бе пожертвал живота си за тях! Бяха длъжни да успеят. Нужно беше само да помисли. Огледа се. Наоколо, по почти оголените вече дървета блестяха последните почервенели и златисти листа. Все пак трябваше да има някакъв изход.

Нищо обаче не му хрумваше.

— Не е чак толкова трудно, достатъчно е просто да се прокопае! — Възкликна някакъв глас; дори не един, а два гласа.

Двамата „земекопни работници от земите на Далигар“ съвсем отскоро се бяха преименували на Учтивите земекопачи в чест на персонажите от някаква героична приказка — персонажи, измислени в действителност от Йорш. Оттогава те свикнаха да се възприемат като малко по-достойни същества от товарни животни. Приказката на елфа ги бе накарала да почувстват своето благородство и доблест. За първи път в живота си, през който само понякога се бяха решавали да измърморят нещо под нос, най-после се осмеляваха да проговорят на висок глас и то публично. Учтивите земекопачи се бяха спуснали по южния склон на дефилето, където, освен камъни имаше и земя. Бяха открили, че под падащата вода може да се прокопае тунел в планината, който да се укрепи с греди и дървени подпори. Нуждаеха се обаче от помощници, които да изнасят изкопаната пръст, да ги сменят, когато мишците им се изморят от работата с лопатите, и да осигурят дървен материал за греди и подпори.

Ако всички им се притечали на помощ, за половин ден щели да прокарат тунела.