Силвана де Мари
Последният елф (15)

Втора глава

Зората освети хоризонта. Старите кехлибарени стъкла пропускаха слънчевата светлина и тя оцветяваше стените на библиотеката в златни оттенъци.

Йоршкрунскваркльорнерстринк се събуди и се протегна, опъвайки своите дълги като на всички юноши ръце.

Драконът още спеше. Кехлибарените стъкла на прозорците потреперваха от неговото спокойно хъркане, а сенките по стените се раздвижваха като водна повърхност от лек бриз. Елфът стана и отърси от себе си стотиците синьо-златисти пеперуди, които го покриваха през нощта и топлеха тялото му с нежна топлина.

Йорш се спря за малко пред древните арки, обвити в зеленина, натежала от плодове, за да реши с какво му се иска да закуси. С меката сладост на ягодите или с тръпчивата горчивина на портокалите? Не, това не е за закуска. За предпочитане е да се засити със сладостта на смокиня и със свежата сладост на розово грозде. Много по-добре е. В това го убеждаваше дори естетическият вид на чинията: светлорозовият цвят е в пълна хармония с тъмнозеления. В кехлибарената чиния ще изглеждат прекрасно заедно.

На Йорш му провървя много: между страниците на една книга намери не само семена, но и указания как се отглеждат плодни растения. Във въздуха се носеше техният лек аромат. Юношата елф въздъхна. Всичко беше така съвършено. Така удивително съвършено. Така невероятно съвършено. Така абсолютно съвършено. Несравнимо съвършено. Неоспоримо съвършено. Неизбежно съвършено. Постоянно съвършено. Непоносимо съвършено.

Драконът приличаше на пръхтяща планина, която заема цялото пространство в огромната зала. Неговите сиви и розови люспи се сплитаха в сложни багри и плетеници. Навитата му на пръстен опашка напомняше навито въже на пристан. Юношата елф заобиколи опашката въже, отправи се към инкрустираната дървена врата, преграждаща входа на пещерата, и внимателно я отвори. Вратата изскърца силно, но драконът не се събуди.

Навън духаше вятър. В далечината хоризонтът се сливаше с тъмното море, на места белоснежна пяна покриваше вълните. Наоколо кръжаха чайки. Мирисът на морето стигна до юношата елф. Той седна, без да откъсва поглед от чайките. Вятърът развяваше косата му. Зад гърба му Черните планини се губеха в облаците. Мирисът на море се смесваше с аромата на пиниите. Юношата елф затвори очи и си представи, че се намира на самия морски бряг. Почувства пяна по лицето си, вкус на сол. Представи си как вълните се разбиват о брега. Прииска му се да плава по море, да прекосява реки, да изкачва планини, да види градове. Прииска му се да обикаля по света, да чувства земя под краката си.

Гласът на дракона наруши тишината на утрото и гръмко отекна в ушите на елфа:

— Ти, нещастни юноша, как можа да извършиш такава жестокост! Да държиш вратата отворена и да ме вледениш, мен, стария, немощен дракон, и всички мои ревматични кости? Забрави ли, о, нещастнико, че когато стоя на течение, болката в главата ми се влошава? Не изпитваш ли, о, проклетнико, състрадание към мен, ами пускаш този леден въздух? Въздух от течение, въздух на погребение…

Юношата елф отвори очи. Въздъхна. Преди три години той бе споделил с дракона желанието си да се спусне по стъпалата и да види морето отблизо. Отиването и връщането щеше да му отнеме не повече от половин ден. Жалбите на дракона продължиха единайсет денонощия. Ужасен от очертаващата се самота, той избухна в неудържим плач и в резултат му се появи дори синузит, скоро след това се усложни от някаква болест на двете уши, тя пък премина в непоносим световъртеж, който не беше преминал и досега и се влошаваше при ветровито време. А когато световъртежът го разтърсваше отвсякъде, стомахът му сякаш се повдигаше към гърлото и по-близо до дясното ухо, понякога и до лявото, но във всеки случай до дясното беше по-често.

Йорш Въздъхна отново. Като дете той се бе заклел да се грижи за дракона. Винаги.

Вежливо го попита иска ли нещо за ядене.

Последва дълъг отговор, почти предсмъртен вой. Въпросът бе оскърбил дракона. Да яде ли? Гладен??? ТОЙ? НО нима той, нещастникът не си спомнял, не той, драконът, страда от сухота в устата, от киселини, от натрупване на газове, от оригване, от болки във второто, третото и шестото междуребрено пространство вдясно, без да споменава за хълцането? Как било възможно при наличието на всичките тези злощастия да иска да яде? От страна на елфа било глупаво дори и да си го помисли.

— Значи няма да закусваш? — уточни Йорш.

Този път от воя се затресоха кехлибарените прозорци, а сенките по стените се разлюляха като морски вълни. Как смеел юношата да постъпва така жестоко и низко — да го остави гладен? Ако той не ядял повече от две дванайсети части на деня, между стомаха и хранопровода му започвали спазми, сякаш там се пукали малки мехурчета, да не говорим за острите болки в областта на петото, единайсетото и двайсет и шестото междуребрени пространства вляво…

Юношата се опита да възрази, че, доколкото му е известно, драконите имат всичко на всичко двайсет и четири ребра… Драконът се разплака, твърдейки, че никой не го обича.

Йорш се отпусна на земята и се хвана с две ръце за главата. После си спомни клетвата: да се грижи за дракона! Винаги! Елфът стана, сложи парче розов пъпеш и няколко зърна розово грозде върху слой от ягоди с надеждата закуската да се хареса на дракона. Оплакванията престанаха. На Йорш му провървя. Розовият цвят и този път свърши работа.

От отворената врата духна лек ветрец, висящите от тавана тръстикови тръбички завибрираха и се разнесе прелестна музика.

Проклето да е това съвършенство!

След закуската драконът отново заспа и хъркането му заглуши музиката, предизвикана от вятъра.

Най-после му се отваряше възможност да почете на спокойствие. От тринайсет години Йорш на практика бе заключен в библиотеката. Виждаше единствено несметно количество пеперуди и дракона, който представляваше самата същност на най-дълбоката скука, особено когато елфът си спомнеше, че разумът на дракона се губи все по-дълбоко в тъмните лабиринти на старческата му немощ. Добре че юношата поне можеше да чете. Библиотеката съхраняваше цялата мъдрост на вековете, знания, натрупани и от хората, и от елфите: историите на древните кралства, биографиите на прочути крале, хронологиите на войните — например разорителното нашествие на орките — книги по тревология, астрология и физика. Движейки се от стая в стая, от шкаф на шкаф, Йорш прочете всички книги, изучи ги, подреди ги и ги каталогизира — стая по стая, сталактит по сталактит. Навярно нито едно живо същество, било сред елфите, и още по-малко сред хората, дори не се доближавате до нивото на неговите знания. Вероятно и през най-добрите й времена, през Златния век, когато мъдреците, идващи в пещерата, са били толкова много, че се е наложило да им забранят да плюят по пода, библиотеката не се е радвала на такъв ред. Беше останал непроверен само един шкаф в най-отдалечената от центъра малка стаичка в южната част на пещерата. Сталактити и сталагмити така плътно запълваха стаичката, че елфът едва успя да се промъкне в нея.

Йорш се отправи нататък. Крачеше по обсипания с виещи се цветя под и вдигаше облаци от пеперуди. В шкафа имаше само няколко книги. Сред тях — една от безбройните биографии на великия Ардуин и книга по зоология, навярно фантастична, защото обложката и беше украсена със странни животни: нещо от рода на много слаба крава с ужасно дълга шия и цялата на кафяви и жълти петна, и сивкаво животно, голямо колкото къща, с извит нос, с който се почесва зад огромните си уши. По лавиците се оказаха обичайните книги по астрономия — и човешки, и елфски — и много стар свитък, изтъркан, плесенясал и дотолкова втвърден, че беше невъзможно да бъде развит.

По време на тринайсетгодишната си работа като библиотекар Йорш се бе научил да реставрира древни ръкописи. Нуждаеше се от пара, бадемово масло и много време. С всичко това той разполагаше в изобилие: парата от вулкана затопляше библиотеката, бадемите растяха буйно до западната стена, на разположение имаше толкова време, че дори не знаеше как да го оползотвори, затова всяко занимание възприемаше като благословия. Елфът се замисли с какво ще се занимава, когато всичко за четене бъде прочетено, всичко за изучаване — изучено и всичко за преписване — преписано? С какво ще се занимава, за да се спаси от скуката и тъгата? Често му се случваше да избягва мислите за ловеца и жената. Кой знае дали бяха живи, дали се бяха оженили? Навярно имаха деца и нищо чудно да са им разказвали за него. Или сега чакаха децата им да пораснат, за да тръгнат на път и да го посетят? Или се страхуваха да разкажат на когото и да било, че познават истински елф, а да се върнат при него за тях е прекалено опасно? Дали щеше да чуе нещо повече за тях?

По-добре да не мисли за това. Ставаше му много болно.

Юношата елф се зае за работа: потопи плесенясалия свитък в бадемово масло, после го надяна на дълга тояга и го надвеси над кратера на вулкана. Не се наложи да привърже пергамента към тоягата: елфът нямаше физическа възможност да крепи свитъка във въздуха, но мислено успя да го задържи в равновесие, за да бъде изложен на въздействието на парата. Сега оставаше само да чака.

Той се разположи удобно под дъжда от цветни листенца и стисна в ръце грубо одяланата чепата тояга. Някога принадлежеше на ловеца. Йорш затвори очи и потъна в спомени. Заедно с тях дойде и тъгата. В паметта му смутно се мярна образът на майка му, нейната усмивка, гласът й. Баба си обаче помнеше отлично, помнеше нейната тъга и поуки. После срещна Сайра и Монсер…

Докато си спомняше, Йорш се усмихваше, но обземащата го тъга изтри усмивката му, както вълната заличава следите по пясъка. Започна да мечтае за приятелство, за нежност, за някакво леко, непонятно чувство, което не можеше да определи. Беше нещо като неувереност, непредсказуемост. Нещо, което току-що се зараждаше и не се знаеше как ще завърши. Съществуваше вероятността да се случи всичко — мислимо, и немислимо.

Понякога дните са изпълнени със страх, друг път — с надежда, отчаяние, глад, щастие, радост.

Сега неговите дни — от сутрин до вечер, година след година, зиме и лете и неизвестно още колко време — бяха изпълнени с цветни листенца и съвършенство.

С всеки изминал ден надеждата в неговия живот да се появи безпорядък ставаше все по-непостижима като неясен, далечен мираж. Йорш тъгуваше дори за тинята, дъжда и глада. Всъщност той тъгуваше за Сайра и Монсер, двама души, които го бяха прибрали, спасили, споделили с него пътя; двама души, които го бяха обичали. Липсваше му не просто хаосът и несъвършенството.

Липсваха му Монсер и Сайра.

Липсваше му свободата.

— Какво правиш там? — осведоми се драконът.

— Нищо особено — отвърна елфът.

— Тогава ела да го правиш тук. Така няма да стоя сам, а ти ще почетеш на двама ни хубавата книга, въпреки че вече я четохме — книгата за прекрасната принцеса, дето се оженила за онзи принц, когото изгубили като малък, и всички вярвали, че той…

Очевидно след второто хилядолетие на техния живот в разума на драконите се появяват значителни бели петна. Драконът не помнеше собственото си име. От всички възможни недостатъци юношата елф виждаше точно този като най-явния и драматичния за слабоумието на дракона. Така изглеждаше по-рано, в началото, когато Йорш не знаеше още нищо за пристрастеността му към любовните романи. И то не към всички любовни романи. Само към абсолютно идиотските.

— Сега свършвам и идвам — обеща юношата елф.

Плесента по пергамента се бе размекнала и Йорш започна бавно да развива свитъка, стараеше се да не го повреди и затова обилно го обливаше с бадемово масло. Скоро щеше да може да прочете заглавието.

Драконът отново попита нетърпеливо, с какво още се занимава елфът. Отговаряйки машинално, Йорш разчете заглавието, написано на езика на третата руническа династия: „Дракос“. Дракони. Книга за драконите! Такава му попадаше за пръв път! В цялата библиотека от около примерно петстотин двайсет и три хиляди осемстотин двайсет и шест книги нямаше нито една за драконите. Петстотин двайсет и три хиляди осемстотин двайсет и шест книги за всичко на света — от астрономия до алхимия, включително трудове по метеорология, география, риболов и консервиране на боровинки, без да говорим за хиляда и петстотинте тома с рецепти за приготвяне на гъби и осемнайсет хиляди четиристотин трийсет и шестте любовни романа, всеки от които с претенцията да е най-идиотският роман на хилядолетието… И нито един абзац за драконите?!

Изведнъж Йорш разбра всичко. Навярно в библиотеката имаше дузини, ако не и стотици книги за драконите, но поради неизвестна причина драконът не желаеше те да бъдат четени. Затова той чисто и просто бе унищожил всичките.

Драконът пак започна да се оплаква от самотата, от спазми в стомаха и бодежи в петото междуребрено пространство, достигащи до сто петдесет и седмия прешлен… После задряма и библиотеката се изпълни с равномерното му хъркане.

„Драконите (драгозаурус огиифорус) имат сто петдесет и шест прешлена…“ — така започваше книгата. Йорш четеше малко бавно езика на третата руническа династия, но постепенно започна да разбира текста.