Силвана де Мари
Последният елф (6)

Шеста глава

Заведоха ги в място, наречено „затвор“. Много хубаво място — цялото изградено от здрав камък, с огромни колони и сводести арки в архитектурен стил от третата руническа династия. Йорш го разбра по характерните заострени арки: както е известно, кръглите арки се отнасят към първата руническа династия, а издължените нагоре — към втората.

Истинска суха и мека слама покриваше пода на затвора. Освен това им дадоха по една пълна паница с царевични и грахови зърна. Толкова вкусни и толкова много! Малкият елф подари няколко царевични и грахови зърна на семейството на големия черен плъх с лъскава козина — появиха се веднага щом усетиха миризмата на храна и сега бягаха във всички посоки по каменния под.

Мястото наистина приличаше на рай.

И никъде нямаше нито капка дъжд, освен по лицето на жената, неизвестно защо мокро.

— Защо от теб валят капки? — попита малкият елф жената.

— Наричат се „сълзи“ — обясни му мъжът. — Така ние плачем.

— Наистина? А това, което тече от носа й и което тя избърсва с ръкав?

— И то е част от плача.

— Когато ни е тъжно, ние силно и жално стенем, така останалите чуват нашата тъга и се стараят да ни помогнат — обясни малкият със зле прикрита гордост, — а като седиш на земята, и очите, и носът капят. Очите почервеняват и се налага да се диша с уста. Все едно сам да си докараш настинка.

— М-да — сухо изкоментира мъжът.

— А ти защо плачеш? — не спираше да разпитва малкият.

— Защото утре ще ни обесят.

— А-а, наистина ли? Какво означава това?

— Не — намеси се жената. — Моля те, не бива, иначе той пак ще започне да плаче, а аз не мога да понасям, когато плаче.

— Но всичко това е заради него…

— Не — повтори жената. — Не издържам на неговите стонове.

— Добре. Слушай, малкия, утре ще ни обесят и това ще бъде нещо прекрасно! Нас ще ни окачат нависоко и ние ще виждаме цялата тълпа и покривите на къщите отвисоко. Ще бъдем като птици и ще летим над града.

— О-оооооооооооооооооооооооо… Наистина ли? Тогава защо тя капе капки?

— Тя плаче, защото се страхува от височината. Става и много лошо и понякога дори повръща. За нея утрешното окачване нависоко е нещо ужасно. Истински кошмар.

— О-оооооооооооооооооооооооо… Наистина ли? — малкият елф изгуби дар слово от смайване: постоянно научаваше нещо ново. — Тогава не. Не, не, не, не, не, не, не, не, не. Ако от това й става толкова лошо, тогава никакво окачване — решително заяви той.

Да повиси високо над покривите му се стори много примамливо, но не за сметка на друг, на когото ще му бъде лошо.

— Никакво ли?

— Никакво!

— Какво да направим? Те вече решиха да ни окачат.

— Да се махнем оттук.

— Точно така, хубава идея! — възкликна ловецът. — Просто отлична идея! Как не се сетих сам! А ключалките?

— Ще ги отключим! — радостно обясни малкият.

— А-а, точно така. Просто гениално! А ключове?

— Онези дълги куки, дето се пъхат, завъртват се, правят „клик“ и вратите се отварят?

— Да, именно онези дълги куки, дето се завъртват, правят „клик“ и вратите се отварят.

— Висят зад ъгъла, който се вижда през решетките.

Жената седеше свита в ъгъла, обхванала с ръце коленете си. Сега си избърса сълзите и вдигна глава. Ловецът, легнал на пода, се надигна и седна.

— А ти откъде знаеш?

— Аз не, аз не знам, това го знаят те — малкият посочи един плъх. — Те пробягват край ключовете сто пъти на ден. Въпреки че не знаят какво са ключове, техният образ е в главата им.

— А какво ще направиш, за да стигнеш до ключовете? Аз не знам. Ще направиш така, че да долетят дотук ли?

— Не-еее, разбира се, не. Това е невъзможно! Законът за силата на тежестта не може да се наруши.

— Законът за кое?

— Правилото, според което всичко пада надолу — обясни малкият. — Гледай! — Той хвърли две грахови зърна и към тях мигом се хвърлиха няколко плъха.

— Съгласно това правило утре нашите тела ще паднат надолу, а шиите ни ще останат нагоре, завързани за въжето — обясни жената през сълзи.

— Аз мога да изпратя тези зверчета за ключовете. Ключовете висят над лавицата на стената: зверчетата лесно ще се изкачат до там.

Мъжът и жената скочиха на крака.

— Наистина ли?

— Разбира се — безгрижно потвърди малкият, — защо да не може? Ние вече се сприятелихме — добави той със задоволство, посочвайки плъха. — Ако мисля силно как малко приятно зверче взема ключовете и ги носи тук, образът от моята глава преминава в главата на симпатичното зверче и то прави същото.

Елфът се наклони и малките му пръсти леко докоснаха главите на плъховете. Всичките зверчета веднага се втурнаха радостно през решетката на килията и след силен звук „цап“ и цяла серия от тихи скърцания на метал се върнаха, влачейки след себе голяма връзка ключове. Елфът ги взе, избра най-големия и — щрак! — тежката ключалка се отвори.

— Ето на̀, това е всичко — посочи той.

Жената и мъжът се втурнаха навън.

— А сега накъде?

— Оттук, пътят е в главата на малките приятни зверчета. Десет крачки наляво, после пак наляво и след това са стълбите. Тук има врата — малкият елф отново безпогрешно избра от връзката нужния ключ, — тук пак стълби, пак врата, отново щрак, след това надолу, стълби, врата, ключ, щрак и ето — готово. Сега минаваме през подземие, а след това е реката. Колко е красиво тук, погледнете — кръгли арки, първа руническа династия!

— Направо ослепително. Друг път ще се върнем, за да разгледаме всичко спокойно. А сега да вървим. Знаете ли, те могат да се обидят, задето се отказахме от бесилката.

— О-ооооооооооооооо, гледайте!

— Тези рисунки ли?

— Това не са рисунки, а са букви.

— Това са рисунки — за украса.

— Не. Това са букви. Древни руни от първата династия. Аз мога да ги чета. Баба ме научи. Тя също можеше да ги чете. „То… ва… е по… стро… е… но… Това е построено под място, където тече река“… Добре, че го прочетох. Ако минем оттук, ще се удавим. Нагоре и след това заобикаляме. Ето тук, виждате ли, е последната врата, последният ключ и сме навън.

Щрак.

— Какъв красив звук: това са зънчета, не, звънчета; това са звънчета, нали така? Вярно ли мисля?

— Не, това са доспехи на войник: мисля, че те наистина са обидени, навярно направо са се оскърбили.

— Хей, виж! Това е гарелея…

— Галерия.

— Издължени арки: втора руническа династия. Такива виждам за първи път…

— Просто съм поразен. Няма ли да побързаме? Звънчет… тоест войниците са вече съвсем наблизо.

— А това са букви от втората руническа династия… Отличават се в горните части на буквите — завършват със закръглени спирали.

— Очарователно! Не можеш ли да вървиш по-бързо?

— Този вид спирала е символ на безкрайност… не, на повтарящо се време — това е предсказание!

— Задъхвам се от вълнение. Да те взема на ръце, така ще бягаме по-бързо?

— Ког… ато… во… да… та… за… лее зем… ята… Когато водата залее земята…

— Стига, трябва да бягаме с всички сили. Гонят ни. Те са много оскърбени. Ще те взема на ръце, така ще ти е по-удобно да четеш, докато бягаме.

— Хей, тук се говори за елфи! Когато водата залее земята, слънцето ще изчезне, ще настъпи мрак и студ. Когато последният елф и последният дракон разкъсат кръга, миналото и бъдещето ще се съединят, слънцето отново ще изгрее на небето… Почакай де, по-бавно. Там има още нещо, но не успях да го прочета. Беше нещо за велик… и… могъщ… Велик и могъщ ще се ожени, трябва да се ожени за момиче, което се казва като светлината на утринната зора и което вижда в тъмнината, и която дъщеря… не прочетох коя дъщеря!

— Плюя на това — отсече мъжът, едва дишайки, — със сигурност няма да бъде наша дъщеря, навярно ще бъде дъщерята на някой крал или вълшебник. В предсказанията по стените не се споменава за такива като нас.

Намираха се извън стените на двореца. Ловецът бягаше с елфа на ръце, а редом с него тичаше жената. За щастие, тесните криви улички бяха съвсем пусти. Освен бегълците и гонещите ги войни нямаше жива душа.

Войните, наистина обидени заради историята с бесилката, започнаха да се целят в тях с острите пръчици, а това не е никак вежливо, не, не, не, не, не, не, освен че могат и да те наранят.

На малкия елф всичко това му дотегна. Войните наистина се оказаха обидчиви: като си помислиш само, неговите спътници и той се бяха отказали да ги обесят!

Един от войниците им прегради пътя и насочи към тях лъка си.

Малкият елф пожела с всички сили това да не се случи. Желанието се роди в главата му и прелетя в главата на тези, които преди време представляваха едно с него. В тръстиките заекът се спря в недоумение. Кокошката, която мътеше в една ниша нависоко между колоните, точно над война, излетя от полога си и с цялата сила на крилата си се блъсна право в лицето на войника. Той се олюля и падна, като освободи мястото за преминаване.

В края на площада имаше клетки с животни, иззети от пришълците В Далигар. Кучето на жената лаеше насреща им. За щастие клетките нямаха ключалки: само една голяма кука, която жената сръчно вдигна.

Една улица, един ъгъл, още една улица, крепостната стена — и те бяха спасени!

Не, още не: подемният мост се вдигна и затвори точно под носа им. Ловецът с малкия на ръце хукна нагоре по стъпалата на крепостната стена. Кучето, което бягаше пред тях, събори един войн, изпречил се на пътя им. След като се изкачи на крепостната стена, мъжът хвана жената за ръка и се хвърли надолу в ледената вода на реката. Кучето ги последва.

— Дали пък едно малко обесване щеше да е толкова страшно! — запротестира малкият елф, но беше твърде късно.

Законът за гравитацията не може да се нарушава.

Тримата пльоснаха шумно в тъмната вода.

Малкият елф си помисли дали „Сила на тежестта“ е хубаво име за кучето, но не беше нито кратко, нито напомняше за нещо пухкаво и обичащо да играе.