Силвана де Мари
Последният елф (20)

Седма глава

Роби се излежаваше лениво на слънце, а минутите и часовете изтичаха край нея, както вода тече около камък.

Откакто драконът закри слънцето със зелените си крила, те не бяха работили нито ден повече. Никой и не мислеше да търси Иомир. Започнаха да ги хранят малко по-добре, а Роби дори не я наказваха. Случи се невероятното. Изминаха само няколко дни, но споменът за случилото се, откровено казано, така се обърка, изопачи и преплете с безброй последващи версии, че истината стана направо неразбираема.

В крайна сметка най-поддържаната версия беше следната: в небето се появил огромен дракон, похитил бедната Иомир, а останалите сираци се спасили благодарение на смелата защита на Страмацо, който се бил с дракона и, геройски проливайки кръвта си, прогонил чудовището. Най-смешното беше (стига, разбира се, да имате достатъчно чувство за хумор), че след третото повторение всички действително повярваха в разказа. Истината потъна в земята точно като разлетия гроздов сок. Забравиха да накажат Роби. Дори точно обратното, след многобройните повторения на историята за дракона вече смятаха момичето за първия човек, подал сигнал за тревога. Тя, естествено, не стана героиня, но все пак се превърна в едно от главните действащи лица. Недалече от нея Тракарна, подпряна на оградата, разказваше случката на пратеника от Далигар:

— … и тогава това момиче, Роби, подаде сигнал за тревога. Нейните родители са били негодници, истински престъпници… — лека въздишка — но, за щастие правосъдието се занима с тях, а тя съумя да направи нещо полезно благодарение на полученото тук възпитание. Не се е ръководила само от любов към справедливостта, разбира се, но и от страх пред дракона — кратка усмивка — и в резултат на нашето влияние направи правилния избор. Ах, ако можехте да го видите моя Страмацо — трогателна усмивка озари лицето й, а погледът и се зарея в далечината, — той скочи на крака, хвана огромния кош с грозде и го размаха като импровизиран щит…

Накратко казано, не последва никакво наказание за Роби и никакво дирене на официално загиналата Иомир; затова пък Страмацо получи четири награди: за безстрашие пред врага; за великодушно отношение към малолетните, спасени от чудовището, без да държи сметка колко са недостойни; за пренебрегване на опасността и за проявената любов към Далигар, защото в момента, когато той геройски прогонил дракона, хвърляйки към него пълния кош с грозде…

— … Страмацо извика: „За Далигар и неговия Съдия-администратор!“ и се хвърли срещу дракона… — разнесе се леко трогателно хлипане, съпроводено от сълзи в очите. — Силно изплашено, чудовището хукна да бяга: разтвори огромните си криле и с остатъка от малката Иомир в устата…

Роби се радваше, че Иомир е на свобода и при своите родители, но се чувстваше ужасно без нея. Повече от всякога й се искаше да поговори с някого, да обсъди и да разбере какво се е случило.

Истински дракон в небето. Зелен. Също като в нейния сън. Драконите не са изчезнали и сънят и не е бил измислица. Въпреки че слънцето блестеше право в очите й, Роби видя човешка фигура да се люлее опасно в лапите на дракона. Отначало й се стори, че той носи уловена жертва, но човекът изведнъж се издигна и се настани удобно на гърба му. Там замря за няколко мига, целият залят от слънчевата светлина, широко разтворил ръце, сякаш желаеше да прегърне целия свят. Това беше последната ясна картина. После драконът зави към Черните планини и бързо изчезна зад тях. Значи той наистина съществуваше и при това носеше някого на гърба си.

Кой е той? Принц ли? Или друг? Мислите на Роби се раздвоиха. Според едната част сънят беше истина, драконът бе прилетял на помощ и я беше спасил само със своята поява. Скоро щеше да се върне, за да я вземе със себе си. Щастие изпълваше Роби, надеждата бликаше, споменът за изумрудената светлина я огряваше отвътре, както свещ осветява тъмна стая.

Другата част от мислите й напомниха, че в такива мечти няма нито смисъл, нито логика: в края на краищата, тя не е принцеса или нещо подобно.

На света съществуваше един дракон с някакъв тип върху него и точно когато се намираше в опасност и в пълно отчаяние, беше прилетял съвсем случайно и я бе спасил със своята поява. И пак съвсем случайно този дракон и драконът, който и се присънваше всяка нощ, след като унищожиха нейното семейство, си приличаха като две капки вода. Дали беше чисто съвпадение?

Още една мисъл не даваше покой на Роби, неприятна като червеи, противна като гъсеница, каквито намираше в гладките и блестящи на вид череши. Ами ако думите на Тракарна и Страмацо са истина? Да са истина, а не лъжи и клевети? Например да е истина, че тя не е като всички останали деца. Да е истина, че нейното семейство е било… лошо. Семейство, което… Роби изпита отвращение от тази мисъл. Семейство, което… е помагало на елфи. Не, това е ужасно, това не е възможно. Родителите й бяха добри, изключено беше да са извършили толкова гадно и ужасно престъпление — да помагат на елф и то за пари. Именно в това ги бяха обвинили: укривали били елф в замяна на златни монети, с които купили къща, чифлик, крава, кон, овце, кокошки и овощна градина. Който е помагал на елф, може да има и връзки с дракон. А елфът, за когото ставаше дума, не беше просто кой да е елф, ами Елфът, същият, който бе хвърлил в ужас Далигар година преди нейното раждане. И именно Съдията-администратор спасил тогава града от ужасното същество, от звяра, жадуващ кръв, който щял да се позабавлява, изтребвайки масово всички войни, жени, деца, кучета и дори кокошки, ако мъжественият и храбър Съдия-администратор не го бил спрял със своята смелост.

Подробностите около тази история никога не се изясниха. А и въобще цялата легенда предизвикваше някои съмнения у Роби. През живота си не бе срещала дете, чиито родители да са убити от кръвожадния елф от Далигар, независимо че всички сираци от земите Далигар бяха събрани тук, в този дом с нея.

Ако този елф е бил толкова могъщ, че само при изричането на ужасното му име всички войни се обръщаха в бяг, как Съдията-администратор е успял да го срази? Вероятно както Страмацо храбро се бе сборил с дракона? Роби се закиска. На сърцето й отново стана радостно. Ами ако всичко е обратно? Ако не е истина, че драконите са лоши, а елфите — зли? Ако е лъжа като героичната схватка на хълма с лозята?

— Героична схватка, ге-ро-ич-на! — продължаваше да се разнася гласът на Тракарна. — От него течеше кръв като от пропукана бъчва с младо вино…

Ами ако драконите са добри и един от тях пристигне да я търси? Роби затвори очи: гладът и тъгата изчезнаха и на тяхно място застана познат образ — драконът се намираше толкова близо, че закриваше небето. Роби различаваше всяка от извивките на златистата му кожа, които се редуваха с изумрудените люспи.

Макар очите й да бяха затворени, тя почувства, че някой стои до нея. Също както чувстваш, че някой те гледа. Роби отвори очи — пред нея, нос срещу нос, клекнала, стоеше Гала. Крескио и Морон, със скръстени на гърдите ръце, се намираха на няколко крачки. Гала се взираше в Роби от упор, както се гледа мравуняк с червени мравки: с леко отвращение и с малко страх.

Роби съобрази, че за нея бедите още не са свършили. Изправи се на крака и измери с поглед и тримата.

— Къде отиде Иомир? — изсъска Гала.

Беше дребна на ръст, със светла коса, спускаща се върху лицето й, което й придаваше див и свиреп вид. Присъствието на двамата бандити й вдъхваше сила и увереност; без големите момчета тя никога не би се приближила до Роби.

— Изяде я драконът, не помниш ли? — без да трепне, отговори Роби.

— Не е вярно — натърти Гала. — Ти знаеш нещо! Драконът се появи точно навреме. Ти и твоите родители сте били приятели с елфите — ядовито добави тя, гледайки недружелюбно Роби, — а приятелите на елфите са приятели и на драконите.

— Добре, да отидем да попитаме Тракарна дали е истина всичко, което тя разказва, или не — невъзмутимо предложи Роби и се обърна, все едно тръгва към оградата.

Крескио и Морон я наблюдаваха няколко секунди, изкривиха устни, вдигнаха рамена и се отдалечиха, гледайки накриво, като хвърлиха злобен поглед на момичето. Остана само Гала.

— Драконът застена от ужас, между предните му зъби още се виждате ръката на горкото момиче… — продължаваше да нарежда Тракарна.

— Не е истина — повтори Гала с глас, пълен със злоба и ненавист.

Очите й се напълниха със сълзи и безкрайна обида. Някой бе рискувал живота си, за да прегърне отново Иомир, своята дъщеря. Но никой и никога не беше търсил Гала.

Роби гледа дълго момичето и неочаквано произнесе нещо абсолютно нелепо:

— Рано или късно някой ще те вземе оттук.

Думите се откъснаха сами от устните и; след като ги произнесе, Роби се ужаси. Думите бяха безсмислени и жестоки, защото да нямаш никого и нищо е безкрайно по-добре, отколкото да живееш с илюзии, които рано или късно се разбиват. Но тя просто не се сдържа. Роби гледаше Гала; дребното й лице под светлите кални коси, разярените и, пълни с отчаяние очи и неочаквано за себе си повтори:

— Рано или късно някой ще те вземе оттук.

Калното лице на Гала пребледня. Очите й се разтвориха широко. Сложи ръце върху устата, за да задуши вика си. Или стона си. На лявата й ръка липсваше палецът — най-важният от всички пръсти. Изведнъж в главата на Роби изникна образът на ръката на Гала с всичките пет пръста. Навреме си прехапа езика до кръв, за да не изрече думи, които щяха да се окажат съвсем абсурдни и прекалено жестоки.

— Ти си вещица, нали? — шепнешком попита Гала. — И твоите родители също? Затова дружите с елфите? Ти… ти наистина можеш да знаеш… Истина ли е?…

Роби не отговори нищо.

— Страмацо се обливаше в кръв и кал… — не преставаше да дрънка Тракарна.

Изведнъж приглушен вик прекъсна нейния разказ. Над главите им кръжеше в целия си ужасяващ блясък драконът с изумрудените крила. На гърба му имаше малка бяла фигура. Вопли се разнесоха от всички страни. Хората се разбягаха кой където види. Съвсем забравил за своето героично минало, Страмацо прекъсна хъркането си и се показа невероятно бърз в бягането до най-близкия плевник. Пратеникът от Далигар, донесъл наградите, беше прекалено зает да бяга в противоположната страна, за да забележи колко се разминава постъпката на Страмацо с разказа за сражението. Тракарна също се скри в плевника, но преди да стигне до него, бягайки, се спъна в едно от децата и падна. Сега нейната светлосиня туника, бродирана със сребърна нишка, напомняше повече на кални парцали, облепени със слама. Крескио и Морон бягаха надалеч. Единствено Роби остана неподвижна и разглеждаше дракона. Лека усмивка се откъсна от устните й. Драконът очерта последен кръг в небето, зави към Черните планини, прелетя над техните върхове и се скри от погледа. Очевидно неговото убежище се намираше наблизо. Гала остана до Роби. Продължаваше да гледа момичето с ужас. Тя също не избяга. Накрая Гала попита:

— Сега, когато Иомир вече не е тук, може ли да спя до теб?

Роби нямаше нужда да размишлява.

— Разбира се — отговори кратко тя.