Силвана де Мари
Последният елф (30)

Седемнайсета глава

Йорш нямаше ни малко понятие какво да прави и как да го направи. На ум му дойде само да се предаде на стражите при Голямата порта, без да е много сигурен в гениалността на своя план.

Разчиташе, като се предаде без бой, да се размени за момичето. И не просто от чувство за дълг пред Монсер и Сайра, а и защото от мига, когато видя Роби, тя стана за него най-важното същество на света. Хрумна му да се предаде доброволно в замяна на освобождаването на момичето. Той не умееше да се сражава. Какво друго му оставаше да направи?

В заплетените приказки, които той четеше на Ерброу-старши, докато онзи мътеше яйцето, често се описваха подобни сделки: аз ще ти дам половин торба картофи и половин ведро боб, а когато ти се роди дъщеря, ти ще ми я дадеш. Или, ако ми донесеш три пера от опашката на златната жар-птица, за награда ще получиш половин царство, или седем осми от летящото килимче, или пет единайсети от казана на изобилието… И всички винаги спазваха обещанието. Следователно Йорш не разполагаше с информация. Той не знаеше, че понякога обещанията се нарушават и когато човек има преимущество, трябва да се пазари, преди да се откаже от него. По-умно беше първо да освободи Роби, а после да се предава. Едва сега той разбра, че се е боял да се покаже неучтив, като предприеме съответните мерки и не е допуснал вероятността хората да се окажат нечестни. Но и да излезе сам срещу гарнизон войници, въоръжени до зъби и насочили срещу него лъкове, не беше много хитър ход. Нищо не му пречеше да ги заплаши с дракона — никому не би хрумнало, че драконът не е с него. Ала отвращението му от лъжата и непоносимият срам, да не би да разкрият хитруването напълно го бяха сковали. А сега вече беше твърде късно. Заловиха го и в момента и двамата ги чакаше бесилка. За него — на площада, за Роби — в подземието.

Оковаха Йорш в толкова много вериги, че едва съумяваше да диша. А колко стражи се тълпяха около него! Не успяваше да ги преброи. Утешаваше се само защото го водеха в подземието на двореца на Далигар, където, доколкото знаеше, се намираше и Роби. Надяваше се нещо да му дойде наум. Във всеки случай не се безпокоеше твърде за своята съдба, беше сигурен, че по някакъв начин ще се измъкне. Ако древното предсказание се отнасяше за неговото бъдеще, следователно това бъдеще съществуваше. И Йорш имаше твърдото намерение да се спаси, като вземе със себе си и Роби.

Стъпалата, по които слизаше, ставаха все по-тесни, а коридорите — по-ниски и по-тъмни. Спускаха се все по-дълбоко под земята, все по-далече от слънчевата светлина. Неочаквано сякаш стените отстъпиха настрани и светлината на факлата огря човек, богато облечен в бели дрехи, от който се носеше непоносима миризма на вкисната бира. Йорш позна Съдията-администратор.

Зад него, в тъмнината отвъд железните решетки, едва се различаваше фигурката на Роби.

Съдията не пожела да губи никакво време.

— Очаквах те, елфе — с рязък глас съобщи той. — Дошъл си тук да търсиш бъдещата си невяста, нали? Аз знам.

Йорш остана без думи. Откъде знаеше? Да, Роби беше почти дете, а той — все още юноша, но елфите си избират съпруга в ранна младост — веднъж и завинаги. Щом си помислеше за Роби, Йорш виждаше нейното лице, спомняше си колко нежно и смело утешаваше и защитаваше по-малката си приятелка без един пръст и все повече се убеждаваше: или тя, или никоя!

— Аз знам. Аз също владея древните езици и прочетох предсказанието, преди да заповядам да го унищожат, както и останалите надписи, зацапващи стените на столицата. Народът няма нужда да чете, той не е и способен на това. Аз избавих хората от тази беда. Предсказанието е написал Ардуин, великият маг, владетеля на света, Основателя! Някога Далигар е бил град на елфите. Известно ти е, нали? След като чудовищата го превзели и разрушили, Ардуин отвоювал Далигар и го построил наново. Той е бил напълно луд, Ардуин, обичал е елфите! Притежавал е военна проницателност, признавам го. Да отвоюваш град от чудовищата в самия апогей на тяхното могъщество и то с войска, наполовина по-малка от вражеската, и да удържиш убедителна победа, се изискват умение, смелост и, признавам, дори известна прозорливост. Но това не е сравнимо с моите деяния! Аз съм истинският основател на Далигар, неговият освободител: аз избавям града от страстите и егоизма, аз го водя към добродетел и смирение, аз го прочиствам, с моята справедливост и с моята строгост. Аз го украсявам! Аз също съм маг, много по-силен от Ардуин. Той е можел само да предсказва бъдещето и да разрушава заклинанието на Мрака, с помощта, на което чудовищата поробвали света. А аз съм способен на много повече. Забеляза ли? Видя ли моето невероятно чудо? Моето тържество!

Настъпи мълчание. Дълго мълчание. Йорш се питаше дали тази реч предполага отговор. Навярно да, но той, откровено казано, нямаше понятие какво невероятно чудо е извършил Съдията-администратор. Само се сети, че Далигар тъне в невероятна мизерия и това действително беше чудо, като се има предвид блестящото минало на града. Неловкото мълчание продължаваше. Накрая Съдията заговори отново.

— Цветята! — раздразнено избухна той. — Вечно цъфтящите глицинии, ароматът на жасмина! Като оставям да гният огромни количества плодове и пшеница, получени от околните земи, аз добивам специален тор, благодарение на който растенията цъфтят постоянно и имат превъзходен, наситен аромат. Това е невероятно! Действително невероятно, нали?

Смаян, Йорш гледаше Съдията. Пред него стоеше луд, абсолютно и непоправимо умопобъркан човек. Той не изпитваше ни най-малко съмнение.

Само не разбираше поради каква причина всички присъстващи — многобройни и въоръжени — продължават да стоят „мирно“ пред това малоумно същество, вместо да го хванат за ръка и вежливо, но решително да го отведат в място, където е възможно да бъде лекуван или поне безвреден.

— Трябваше да разруша и старинния дворец на Ардуин: като си помисля само как тези безвкусни арки и колони се редуват със също толкова безвкусни цветни лехи и зелени площи, обградени от абсурдни кедри. Все стари неща — Ардуин беше строил, както са строили по времената на руническите династии или, още по-лошо, както през епохата на елфите. Аз, Съдията-администратор, заповядах да се разруши почти всичко старо, за да се разчисти място за новото, за небивалото: една нова ера. Ера, която никой по-рано не е виждал, ера, чийто символ стана моят дворец.

Настъпи мълчание. Самоувереният Съдия потъна в мислите си.

— Преди смъртта си — поде отново той — Ардуин изсякъл върху мрамор своето предсказание: последният елф ще се ожени за девойка, негова наследница. Също като своя прадядо девойката щяла да притежава ясновидска дарба и името й щяло да означава светлина на утринната зора. Щяла да бъде дъщерята на мъжа и жената, които… този елф. Тук липсваше дума, заличена от времето и климатичните промени, но аз я отгатнах: „които ненавиждаха този елф“. Когато ми докладваха, че си проникнал в градината и си видял любимата ми дъщеря Аврора^[1], разбрах, че ще се върнеш за нея и тогава ще те унищожа.

Аврора? Дъщеря на Съдията? Дъщерята на Съдията се казваше Аврора! В името на този скъпоценен образ на злобата, наглостта и високомерието се съдържаше светлината на утринната зора?

— Името на моята дъщеря означава светлина на утринната зора. Дадох й превъзходно възпитание. Тя е съвършена. Свири на лютня, чете старинни поеми и пее, люлее се на люлка също като принцесите в древността. Поне така са изобразени в древните пергаменти. Нищо не и позволявам, освен да свири на лютня и да се люлее в потъналата в цветя градина, защото за едно момиче това е пределът на съвършенството…

Лютня, песни, люлеене и цветя от сутрин до вечер, ден след ден. Йорш изпита известно съжаление към бедната Аврора, принудена да живее като в абсурдна приказка за принцеса, която навярно никога не е съществувала! Ето защо тя беше толкова непоносима: такова съвършенство сигурно е непосилно бреме!

— Аврора е моя дъщеря и следователно ще бъде наследница на Ардуин, защото аз, както и той преди това, съм управител на града и следователно негов законен наследник — гласът на Съдията стана по-силен. В желанието си да придаде тежест на казаното той произнасяше отчетливо всяка дума.

— Освен това Аврора притежава ясновидска дарба. Веднъж предсказа, че огърлицата на жената на началника на стражите ще бъде нейна, и не щеш ли, оказа се, че началникът на стражите е предател. Беше обесен, имуществото му — конфискувано, и сега огърлицата принадлежи на Аврора. А миналата година моята дъщеря предсказа, че рано или късно лятната суша ще свърши и през есента ще завалят дъждове. И това предсказание се сбъдна!

За няколко мига, когато Съдията спомена дъщеря си, чертите му се смекчиха. Мислите в главата на Йорш бушуваха. Аврора! Непоносимо наглата глупачка от люлката ли? Онази, дето без никакво угризение е способна да остави малко дете да плаче с часове?

Колко жалко: в известен смисъл съдбата на Аврора също не беше лека, дори бе направо непоносима, но да сложи началото на нов род заедно с нея — за това и дума не можеше да става. Никога! По-добре на бесилката. Никога, за нищо на света! Нека линията на неговата съдба прекъсне, навярно тук свършваше Ардуин с неговите предсказания. Явно и на горкия Ардуин не му е било леко през годините на старостта: светлината на славата определено го е заслепила и сенките в главата му сигурно съвсем са се объркали.

Да води война с чудовищата не е било шега работа, по време на някоя обсада вероятно си е ударил главата в нещо твърдо. Възможно е в такъв момент да е видял, че последният елф трябва да се ожени за Аврора.

Само един проблем безпокоеше Йорш: как най-бързо да освободи Роби и да се махне от Съдията и неговата любима дъщеря с техните гениални предсказания.

През това време Съдията въртеше в ръцете си лъка на елфа с трите стрели и неговата торбичка от синьо кадифе.

— Да видим с какво ти, елфе, се канеше да ни унищожиш. Лъкът със стрелите е вече у мен, а какво има тук? — и Съдията рязко разкъса кадифената торбичка.

По пода се разпиляха златисти фасулени зърна. Хората не долавяха почти неуловимия им мирис, ала не и елфът.

Докато зърната се търкаляха по пода, Йорш вдъхна техния лек, но сладък мирис като на току-що изпечен хляб.

Спомни си за плъховете. Големите, тлъсти плъхове в затвора на Далигар вече му бяха помогнали, когато беше дете.

Те също усетиха мириса на фасул и той изпълни тяхното съзнание. Съзнанието на плъха може лесно да се контролира. Плъховете бяха хиляди и Йорш ги дочу в главата си. Почувства техния вечен, неутолим глад, тяхната ярост и обида заради ритниците, камъните, с които ги замеряха не на шега, стрелите, отровните примамки. Хиляди плъхове, гладни, гонени, озлобени.

Йорш въздъхна и въздухът изпълни белите му дробове, придавайки му сила: сега той знаеше какво ще прави. Щеше да се възползва от плъховете.

Елфът многократно засили мириса на фасул, което му помогна да намери пълчищата плъхове и да ги управлява.

— Така, това е детска играчка — Съдията пусна пумпала на пода, стъпи върху него и го натроши на парчета. — Какво има още? Книга! Интересно, нали?

Плъховете започнаха да прииждат от тъмнината иззад железните решетки на страничните коридори. Някои бягаха по стените, по каменните бордюри, между факлите. Засега бяха малко: само няколко десетки. Йорш ги бе освободил от съзнанието за страх. Преставайки да се страхуват, плъховете бързаха към миризмата на фасул, надпреварваха се, без да обръщат внимание на войниците. Истинска вълна от козина, месо и малки, остри зъби заля хората. Стражите взеха да се отдръпват и в опита си да се отместят се блъскаха помежду си. Съдията държеше в ръце книгата със стихове на майката на Йорш и прекалено вглъбен в четенето, не забелязваше нищо.

— Какво е това? Заклинания? Стихове??? Какви глупости! „Следвай… клона… Следвай клона на бръшляна…“ Аз познавам и твоя език, знаеше ли това, елфе? Полезно е да знаеш езика на своите врагове.

„Следвай клона на бръшляна син.“ Бръшлянът е зелен. Аз казвам, че елфите винаги лъжат! Нали?! Дори в стиховете!

Следвай клона на бръшляна син,

той ще те заведе, където златото блести.

Търси в местата, където водата шуми.

Бъдещето от нашата сила зависи…

Плъховете бяха започнали да си разчистват път към фасула с помощта на зъбите си, като хапеха безогледно хората по краката. Неочаквано Съдията изтърва книгата, издавайки див вопъл. Животинчетата старателно заобикаляха Йорш и Роби: само техните крака оставаха незасегнати сред живия, пъплещ килим, който изведнъж бе покрил пода на затвора. Вълната от плъхове заливаше всичко по пътя си. Някои войници се опитваха да се спасят с бягство, опирайки се на стените, за да запазят равновесие. По техния пример тъмничарите се разбягаха на всички страни. Съдията се препъна в останките от пумпала и се просна на пода. Останалите войници побързаха да му се притекат на помощ и оставиха без надзор решетката пред килията на Роби. Щрак — и белезниците паднаха от ръцете на Йорш. Щрак — и краката му се освободиха от оковите. Щрак — отвори се решетката на килията. Йорш хвана Роби за ръка и тихо я изведе в коридора. Плъховете смирено им направиха път и двамата, без да бързат, тръгнаха заднешком, като се стараеха да не изпускат от очи Съдията и войниците. Йорш взе факла от стената и хвърли последен поглед към групата мъже: Съдията тъкмо се изправяше на крака, но не му беше до бегълците. Стълбите гъмжаха от войници. При настаналия смут дотичаха още стражи. Като в разтворена книга Йорш видя в съзнанието на плъховете огромен подземен свят, където се простираха лабиринти под целия град и дори под реката. Двамата с Роби се обърнаха и се затичаха в противоположната на стълбите посока. Изведнъж пътят им се оказа преграден от затворена желязна врата, за щастие, само с брава, но елфът я отвори веднага. Зад вратата коридорът продължаваше. Йорш не пропускаше да заключва след себе си всички ключалки с надеждата да задържи повече вероятните преследвачи, защото те рано или късно щяха да се впуснат да ги гонят. Силно желаеше да види проблясък на светлина или слънчев лъч, който да им покаже път към повърхността, но нямаше нищо подобно. Коридорът се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко, проходът все повече и повече потъваше в тъмнина. Все по-рядко срещаха плъхове. Врати, ключалки, коридори — всичко ставаше все по-тъмно. Строителят на двореца (вероятно Ардуин) бе решил да се възползва от древните елфски подземия, превръщайки в затвор част от тях, като я бе отделил с непреодолими железни врати. На мястото на разрушения Старинен дворец се издигаха непонятните форми на странното здание на Съдията, но подземията бяха останали непокътнати. Йорш и Роби спряха да си поемат дъх. Елфът изпита страх: съвсем не беше сигурен, че ще успее да се измъкне оттук. Рано или късно плъховете щяха да се разбягат или на някого щеше да му хрумне простата мисъл, че гризачите лесно се прогонват с помощта на факли, тогава двамата щяха да се озоват лице в лице с цялото войнство на Далигар, чието настроение никак не беше дружелюбно. Или просто щяха да се изгубят из всичките тези полуразрушени галерии и смъртта от глад щеше да замени смъртта на бесилката.

— Не знам накъде да вървя — призна той.

Роби се усмихна спокойно и уверено. С лек жест тя посочи нагоре: на слабата светлина на факлата те видяха нарисувани клонки син бръшлян по тавана. Книгата със стихове на майка му се беше оказала карта! Оставаше им само да следват синия бръшлян!

Пътят им обаче се усложняваше, защото бръшлянът бе нарисуван навсякъде: при раздвояванията, разтрояванията, разчетворяванията на коридорите; при входовете на тунели, които не водеха до никъде, и се налагаше да се връщат назад пълзешком; върху задънващите стени, украсени с фрески, изобразяващи фонтани и цъфтящи градини.

Йорш се вгледа внимателно и откри, че на места бръшляновите клонки приличат на елфска везба и успееше ли да разчете думата „Върви“, пътят въобще не прекъсваше. Галериите и коридорите в древния лабиринт се преплитаха и така си приличаха, че да се намери верният път беше възможно само ако следваха указанията на елфските букви, скрити в нарисуваните клонки. Понякога попадаха на думата „не“, а друг път направо на насмешка: „сега ти сгреши и ето че пътя си удължи“ или „ако голямо внимание отделиш, пътя си ще различиш“.

На незапознатия с езика на елфите не му бе съдено да се измъкне от лабиринта, но хора, въоръжени с търпение, разполагащи с достатъчно време и снабдени с кълбо прежда, имаха шанс да изследват подземието и да открият правилния път. На Йорш и Роби им се налагаше да побързат; за да изследват лабиринта, им трябваше време, а рано или късно войниците на Съдията щяха да попаднат на техните следи.

Играта от рисунки и букви стана по-сложна. Думата „върви“ ги отвеждаше при преграждащи стени или доникъде не водещи стълби. Една от стените представляваше игрално поле на елфски шахмат: бели нимфи се сражаваха с два черни дракона около царица с корона от син бръшлян. Ключът отново се оказа книгата, където сред стиховете се редуваха загадки, например:

Ний сме четирима.

И имаме сърце юнашко

с храброст пълно;

остра сабя в ръка държим

и с поглед горд

царицата ще защитим.

Нимфите! Йорш се вгледа внимателно в рисунката: там, където ръцете на нимфите държаха сабите, се виждаха едва-едва четири тънки, почти неразличими прореза, изкусно замаскирани със сянката на ръкохватката. Йорш пъхна пръсти в тях и напипа четири ръчки, ала не успя да ги премести. Но това не беше препятствие: важното беше, че той разбра как да ги задвижи. Щрак. Стената се оказа подвижна и се отмести встрани. Ръчките обаче, повредени от времето и влагата, се счупиха и нямаше начин хитрото изобретение да се върне на предишното място — проходът остана открит, показвайки на преследвачите накъде са продължили. По една кръгла стълба се спуснаха на такава дълбочина, че Йорш започна да мисли дали вече не са под реката. Нова стена препречи пътя им. На нея беше нарисувано море.

— Когато се измъкнем оттук, ще отидем да живеем край морето — обеща Йорш на Роби, за да успокои по-скоро себе си, отколкото нея.

„… Малки плодове от слънцето почервенели и от солените вълни измити…“ — пишеше в книгата. Йорш разгледа рисунката и откри малко островче с дива вишна. В него позна земята, над която бе прелетял върху гърба на Ерброу. Дали островът с вишната е съществувал преди няколко века? Навярно вишневото дърво на рисунката е прадядо на сегашното или художникът просто си е представил в мечтите цъфтящата вишна. Плодовете на дървото върху рисунката блестяха от червения лак, с тъмни сенчести точки. Именно точките се оказаха скритите ръчки. Щрак. Още една стена се отмести, но и тя не можеше да се върне на предишното си място. Не биваше да губят време.

Спускаха се все по-надолу в лабиринта на някогашното подземие на някогашния кралски дворец на някогашната столица на елфите.

Огромни паяжини обвиваха стените на коридора. Стесняваха го малки свличания, а просмукващи се от стената ручейчета между тях го бяха наводнили частично. Все по-често им се налагаше да газят из тиня, жвакаща под краката им, и същевременно да дишат застоялия, тежък въздух, наситен с миризма на пръст, вода и гнили листа.

Йорш изпадна в ужас. Ами ако върви направо към смъртта? И на всичкото отгоре води със себе си Роби! Първоначално не се опасяваше сериозно, вярвайки, че предсказанието го пази. За пореден път се замисли за предсказанието: ако някой, в случая Ардуин, Властелина на света, си е представял неговото бъдеще, значи — при всички случаи — той имаше бъдеще. Но сега знаеше, че се е отклонил от предсказанието! Елфът предпочиташе да го изядат троловете, но не и да свърже живота си със злобната глупачка Аврора! По-добре да пукне в подземията на Далигар! Ако предсказанието се сбъднеше само частично и неговата възможност да оцелее ставаше спорна: Ардуин беше „за“, Съдията-администратор — абсолютно „против“, ала Съдията бе значително по-близко от Ардуин и при това не беше сам — съпровождаха го безчет войници. Ако поне успееше да спаси Роби!

Внезапно галерията свърши. Пропълзяха на четири крака в тинята и неочаквано се озоваха пред желязна решетка. От другата страна се разстилаше тъмнина, въздухът беше свеж и хладен. Навярно галерията свършваше в пещера. Решетката представляваше сложна плетеница от извивки, изобразяващи бръшлян: сребърни листа и златни клопки се виеха в сложно заплетени арки. Такова явно чудо бяха способни да създадат само елфите. Беше толкова очевидно, колкото и липсата на всяка възможност за отваряне: нямаше и следа от ключалка или панти. Това представляваше решетка, не врата.

— Искам да те попитам нещо? — раздаде се гласът на Роби.

Под мъждукащата светлина на факлата очите на момичето блестяха като звезди и свенлива усмивка озаряваше лицето й. Йорш се усмихна одобрително, но същевременно от все сърце се надяваше въпросът да не засяга техните шансове за оцеляване, защото не изпитваше никакво желание да ги обсъжда.

— Точно сега ли? — изгледа я той.

Стеснителността изличи усмивката от лицето й, но все пак тя кимна упорито.

— Добре, какво искаш да знаеш?

— Съдията… ммм… наследник ли каза? Какво означава? Който върши същата работа или който има същата кръв? Тоест дъщеря на сина на внука, нещо от този род… Разбра ли?

Йорш се смая. И се трогна — момичето изпитваше неутолима жажда за знание дори сега: бяха заплашени от перспективата да се окажат пред бесилката на Съдията или пред бавна смърт от глад, а тя се интересуваше от значението на непознати думи.

— Означава и едното, и другото — обясни той.

Роби зарадвано кимна.

— Този господин, Владетеля на света, имал ли е много деца?

— Имаш предвид Ардуин ли?

— Да.

Йорш напрегна паметта си: книгите по история не отделяха много внимание на личния живот на великия крал.

— Мммммда, сега си спомням: имал е син, Джезейн Мъдрия, той го е наследил на трона и умрял бездетен, но освен него имал поне още шест дъщери. По семейни причини те са живеели извън Далигар.

— И тези дъщери също са имали синове и дъщери, а техните деца — синове и дъщери, и те на свой ред — също синове и дъщери… Общо взето, не е известно кой е наследникът на Ардуин. Вероятно има наследници, които дори не подозират, че са наследници! — ликуващо заключи Роби.

Йорш се замисли за момент над думите й: те, разбира се, бяха напълно безсмислени, но засега поне отложиха момента, в който трябваше да си кажат, че за тях няма никаква надежда.

— Да, аз също мисля така — потвърди той.

След историческото отстъпление разговорът отново се върна към значението на непознати думи.

— Ясно… ммм… виждам ясно…

— Ясновидство ли?

— Да, ясновидство: означава, че когато затвориш очи, в главата ти се появяват картини от това, което ще се случи по-късно ли?

— Да — кимна Йорш. Безсмисленият разговор започваше да му досажда, затова елфът добави: — През тази решетка не е възможно да се мине.

— Възможно е, разбира се — невъзмутимо възрази Роби. — Сигурно има някакъв начин. Изключено е да няма. Просто не си помислил достатъчно. Носиш ли нещо за ядене? Дори да е нещо глупаво, ако така смяташ!

— Нещо глупаво ли? — разговорът с всяка измината минута ставаше все по-безсмислен.

— Нещо, което не мисли!

Ненапразно Йорш си беше направил два вътрешни тайни джоба на туниката, ръководейки се от указанията на двайсет и шестте текста по шев и бродерия, съхранявани в библиотеката. Дойде време да погледне в джобовете: там имаше шепа златист фасул. Докато подаваше фасула на Роби, той леко докосна ръцете й и в стомаха му се появи странно усещане: нещо средно между глад и хлъцване. Подобно нещо му се случваше за първи път.

Роби налапа фасула. Йорш знаеше колко е вкусен и в отговор на смайването на момичето, на щастието, с което тя ядеше, се усмихна. Същевременно Йорш почувства в себе си нейната радост, което изличи всичките му съмнения. Ще успее да изведе Роби оттук, естествено. Нищо че е извън предсказанието, но той е елф! Последният и най-могъщият. И се намира в Древното царство на елфите. Пътят е пред тях. Трябваше само да го намери. А за да намери пътя, му бе необходима вяра. Прииска му се още сега да каже на Роби, че я обича, че на света за него съществува само тя, но за щастие навреме се спря: Роби не беше елф, а човешко същество, човешките същества обаче избират спътника си в живота не през детството, ами когато станат възрастни. Оставаше му само да чака и да се надява, че Роби също ще го заобича. Ако изчака няколко години, ще има по-големи шансове. И освен това той е елф! По-голямата част от хората ненавиждат елфите. Дори Монсер и Сайра отначало се бояха от него! Трябва да почака. Така Роби ще го опознае по-добре, ако иска да има някакъв шанс да й се хареса.

Неочаквано момичето го попита дали познава Аврора? Виждал ли е колко е красива Аврора? Йорш понечи да отговори, че според него дъщерята на Съдията е глупава гъска, ала изведнъж му хрумна друга мисъл. Роби не изглеждаше изплашена, тя твърдо вярваше в предсказанието; беше сигурна, че ще оцелеят. Ако й кажеше истината сега, страхът като ястребови нокти щеше да стисне сърцето й. Затова се задоволи да направи само неопределен жест на потвърждение.