Силвана де Мари
Последният елф (2)

Втора глава

Утринта настъпи сива като всички утрини. Тук-там, между дървените трупи на колибата, се промъкваха тънки струйки светлина и се преплитаха с редките спирали дим над все още тлеещата жарава.

Малкият елф се събуди със странно усещане. Трябваше му време, за да разбере всичко, но накрая успя: не му беше студено, не беше много гладен и краката му не бяха премръзнали.

Животът можеше да бъде прекрасен.

Човешкото същество дори не го бе изяло.

Малкият елф се почувства радостен и доволен.

Покриваше го голям шал от груба сивкава вълна, целият на дупки, но все пак вълнен. Човешкото същество го беше завило с него!

Ето защо краката му не бяха премръзнали. Запита се защо човешкото същество го бе покрило. Вероятно защото ако е хремав, няма да е толкова вкусен за ядене.

Жената вече беше станала. Ровеше жаравата и с нещо подобно на малка лопатка притикваше от нея в надупчена желязна топка, в която имаше слама и парче сухо дърво.

Цялата тази операция се стори на малкия огромна глупост, тоест действие, напълно типично за човека.

Без да казва нищо, той мълчаливо подаде шала, да го да върне.

— Задръж го — измърмори човешкото същество. — Тази нощ ти трепереше.

Жената закачи димящата желязна топка на един прът и го намести на рамото си.

— Отивам в земите Далигар — съобщи тя рязко. — Намират се нависоко, на платото. Казват, че водата се стичала надолу и там все още имало обработваеми поля и посеви.

Мълчание. Малкият елф се опитваше да разбере какъв е смисълът на цялата тази информация.

Вероятно представляваше своеобразна любезност и според правилата на човешката вежливост, той следваше да отговори къде отива.

Жалко, защото не отиваше никъде. Просто напускаше мястото, където живееше по-рано; то не съществуваше вече, или по-точно, съществуваше, но погребано под блатна тиня и гнили листа.

— Какво има? Езика ли си глътна или мишките са ти го изгризали?

— Тук мишке не има, ваше превъзходителство — отвърна малкият. Най-после си спомни уважителната форма за обръщение на човеците. Става ли въпрос за уважение, не трябва да се скъпи. — Това тук казва куче, превъзходителство… и ако той изяде мой език, сега има кръв по… — заобяснява почтително и търпеливо, но човешкото същество го прекъсна:

— Добре, добре. Стига с това.

Човешкото същество го изгледа и въздъхна по-дълго от обикновено, клатейки глава. Изглежда имаше някаква болест и тя му пречеше да диша добре.

— Кой знае, навярно разумът и вълшебството идват по-късно. Подобно на зъбите мъдреци, които израстват след години.

— Зъб… какво, ваше височество? — осведоми се малкият, разтревожен от думата „зъби“. Ех, ако знаеше точната формулировка на уважителното обръщение!

— Зъбите ето тук, отзад, тези, които растат след всички останали. — Човешкото същество разтвори широко уста и му ги показа.

Идеята се оказа лоша. Малкият отново заплака.

— Ти казал няма да яде мен, ваше величество — изхълца той.

Човекът отново въздъхна дълбоко. Сигурно имаше някаква дихателна болест.

— Точно така, казах ти го — весело потвърди жената. — Така че не се безпокой, щом съм ти обещала, няма да те изям.

Щракна с пръсти на кучето й се запъти към вратата. Малкият елф изпита тъга. Колкото и непредсказуемо и лудо да е човешкото същество, все пак с него е по-добре, отколкото да си сам, съвсем сам, без никого до теб, докъдето се простира хоризонтът. А дали пък човекът няма още някое и друго парче печена царевица? Както нощната тъмнина постепенно затъмнява вечерното небе, така и сърцето на малкия елф се изпълни с тъга…

Вратата, проста, от грубо издялани и зле прилепнали помежду им борови дъски, висеше на здрави бронзови панти.

— Прилича на колиба на ловци или на търговци на кожи — замислено каза човешкото същество, — а не на обикновени въглищари.

Кучето изскочи радостно навън под дъжда. Човешкото същество обаче остана на прага, разглеждайки колибата. Погледът му се плъзна по покрива от плочи в добро състояние и по дървените клинове, затъкнати между камъните в долната й част, за да пазят от проникването на вятъра. Клиновете бяха съвсем сухи, без признак за плесен и с наскоро скосени краища.

— Тази колиба не е изоставена — изкоментира жената. — Сигурно всеки момент нейните собственици ще дойдат.

Малкият елф започна да разбира смисъла на думите.

— Те ядат елфи?

— Определено не ги обичат: на твое място не бих останала тук, за да ги попитам.

Малкият елф изскочи навън по-бързо от кучето.

Човекът и елфът поеха на път.

— Имаш ли име?

— Да — отговори уверено малкият.

Човекът отново въздъхна по своя странен начин.

— И какво би могло да бъде това име?

Уроците по граматика на баба му започнаха да изплуват в паметта на малкия.

— Не, не би могло. „Би могло“ е за неопределени неща, а името е нещо определено. Всяко същество си знае името, затова трябва да попиташ не какво би могло да бъде, а какво е…

— И какво е това твое име? — викна жената. — Добре, добре, няма да викам повече. Само не се разплаквай отново. Няма да викам и няма да те изям. Как се казваш?

— Йоршкрунскваркльорнерстринк.

— Можеш ли да повториш?

— Разбира се, аз може — потвърди малкият със задоволство.

Човешкото същество отново въздъхна. Сигурно беше болно.

— Повтори!

— Йоршкрунскваркльорнерстринк.

— Имаш ли галено име?

— Разбира се, аз има.

Пауза и отново странна въздишка на човека. Да се разговаря с хората е истинско мъчение: знаеше го от баба си.

— Йоршкрунскваркльорнерстринк.

— Добре, добре — човешкото същество изведнъж започна да придобива много уморен вид.

Определено беше тежко болно.

— Аз ще ти казвам Йорш — заключи човешкото същество и като поклати отново глава, промърмори: — Навярно съм направила нещо ужасно в моя предишен живот и сега си плащам.

В това поне имаше някакъв смисъл. Ето защо човешкото същество е толкова глупаво и лудо: зададе осем въпроса само за да го попита как се казва. Но да остане сам в потъващата земя, беше наистина ужасно. А и вълненият шал го бе позатоплил.

— Аз се казвам Сайра — представи се жената.

Йорш забърза след нея, доволен от запознанството.

— Кучето как се казва? — попита.

— Няма име — отговори жената, — казва се куче и толкова. Кратко и ясно.

На малкия му се стори безкрайно тъжно едно живо същество да няма собствено име и да го наричат с нарицателно име, все едно е дърво или стол, но понеже вече познаваше непредвидимата избухливост на жената, реши благоразумно да си спести забележките.

Но във всеки случай той не би оставил кучето без име. Ще му даде име в своето въображение. Само че трябва добре да помисли — име не се прикачва току-тъй. Името си е винаги име. То е важна отговорност.

Дъждът продължаваше да се лее.

Вървяха бавно из тинята.

Жената вървеше с по-широки крачки от неговите. Йоршкрунскваркльорнерстринк се стараеше да не изостава и се чувстваше ужасно изморен. Вече почти не се страхуваше от кучето и дори на няколко пъти се осмели да го докосне, за да се подпре на него. Кучето не се възпротиви.

— Ти има ли още от нещо с жълтите зърна? — нерешително попита малкият.

— Имам още един кочан царевица, но го пазя за вечеря.

— Ако умрем в тинята преди тази вечеря, кой ще изяде царевицата?

— Гладен ли си сега?

— Да. Аз гла…, не, сега аз съм гладен.

— Браво, схващаш бързо. Тогава запомни и това: ако сега изядем кочана със зърната, ще бъде ужасно да нямаме нищо за вечеря.

— Може би светът ще свърши преди вечеря. Може би ние ще свършим преди вечеря. Може би аз ще свърша преди вечеря.

— Мълчи и върви. Пази силите си, за да вървиш.

— Аз успявам, не, аз успявам… ммм, успявам да правя две неща заедно, вървя и говоря за кочан царевица. Даже е по-добре, ако разговаряме, така по-леко се върви.

— Млък — прекъсна го жената. Тонът й беше променен.

— Но…

— Млък — изсъска тя.

Клекна близо до малкия елф, за да е по-ниска и по-малко забележима. Кучето изръмжа. Очите на жената продължиха да оглеждат тръстиките и мочурищата отстрани на пътеката.

— Добре, ние ще ядем тази вечер. Ти не се сърди…

— Бягай! — извика жената.

Тя стана и се затича. Държеше малкия за ръка и тичаше.

— Тук! — извика тя на кучето, което също бягаше с тях. Малкият елф падна, стана, отново падна и съвсем отчаян се разплака.

— Не се сърди, не се сърди, ще ядем тази вечер.

— Гонят ни — обясни жената, без да престава да тича, едва дишайки. — Виждаш ли онзи хълм там долу? Моите крака са по-дълги и бягам по-бързо. Ще мина отдолу и ще ги увлека след себе си в долината. Ти мини през храстите и спаси огъня. Вземи го. Ще се видим на върха на хълма.

Жената му подаде пръта с металната топка и хукна напред.

Бягайки, тя настъпваше вейки, които се чупеха с трясък, и хрипливо подвикваше. Малкият елф се спотаи сред блатото и остана там, заслушан как бие сърцето му.

Запита се кой ги гони. Дали не бяха собствениците на колибата, където бяха прекарали нощта? Вероятно се бяха обидили от натрапничеството? Или имаха розмарин и им трябваше някои малък елф, за да го сготвят с него?

Страхът стисна с железни клещи цялото му същество.

Погледът му пробяга по тръстиките под ситния дъжд, но не видя никого.

Страхът постепенно отстъпи и него отново го обзе тъга.

Отново беше сам. Отново, до края на хоризонта, беше само той.

Спомни си пак за баба си, която го държеше на ръце, докато в тенджерата се варяха кестени.

Тъгата изпълни цялото му същество и започна да се превръща в отчаяние.

Помисли за жената-човек; вдъхваше му ужас, но му бе дала да яде царевичен кочан със зърна и това все пак беше нещо. По-добро, отколкото да бъде отново съвсем съм. Той — сам до самия край на хоризонта. Малкият започна да ридае съвсем тихо, без никакъв шум, само в главата си, без да заглушава ни най-малко шумоленето на дъжда, който ромолеше леко.

Реши, ако отново види кучето, да го нарече „Този, Който Диша Близо до Теб“, но жената каза, че на куче отива кратко име, а това не беше такова.