Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последният елф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ultimo elfo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017 г.)
Разпознаване, форматиране и корекция
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Силвана де Мари

Заглавие: Последният елф

Преводач: Иван Тонкин

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Емас

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Полиграфюг“ (не е указана)

Редактор: Цвета Германова

Художник: Ференц Б. Регьоз

Художник на илюстрациите: Джани де Коно

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-242-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5100

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Не знаеше как.

Дракончето спеше спокойно, с опашка, увита два пъти около туловището му; приличаше на птичка в гнездо. Вятърът свистеше не само навън, но и в библиотеката, защото многобройните „пииип“ на новородения Ерброу бяха изпочупили едно след друго всички кехлибарени стъкла, а Йорш нямаше ни най-малка представа как да ги поправи. Все пак в пещерата вятърът духаше по-кротко, а и вулканичната пара топлеше обитателите на библиотеката. Беше далече от идеалното, но полуголият елф, общо взето, можеше да живее при такава температура.

Кацнал на един сталактит като сова на клон, Йорш се опитваше да направи равносметка и да осъзнае своето положение.

Как да си намери дрехи? Не бива да ходи насам-натам полугол. Скоро щеше да дойде зимата. Засега снегът покриваше само върховете, но днес-утре щеше да затрупа целия свят. Пък и хората не обичат елфите. Навярно още по-малко обичат полуголите елфи и най-вече още по-бързо ги разпознават. Топла качулка не само щеше да го пази от настинка, но и да скрива цвета на косата му и островърхите му уши, а и да предпазва главата му от камъните, които хората евентуално биха хвърлили по него.

Как да научи дракончето да чете и да пише? Опита се да си припомни как баба му го бе научила да чете, по спомените не стигаха толкова далече в миналото, че да се сети за времето, когато четенето му е било непознато. Наистина ли е имало такова време? Или той е можел да чете веднага след раждането си? Едва ли. Когато се родиш, не умееш да правиш нищо. Първо се учиш да говориш, после да четеш. Да, точно така. Именно в тази последователност. Първо се говори, след това се чете. Монсер и Сайра не можеха да четат, но затова пък говореха. И въпреки че тяхната реч беше груба и недодялана, без да споменаваме колко нелогично беше мисленето им, тя несъмнено беше напълно разбираема.

Как да се обръщаш към хората и да избегнеш те да те убият с камъни, и/или да ти одерат кожата, и/или да те изгорят жив, или първо да те убият по някой от гореизброените начини, а после да те изгорят мъртъв? Отговорът беше лесен: трябваше да намери Сайра и Монсер. Те щяха да го приютят, да му помогнат, да го защитят и да го посъветват. Така възникна следващият въпрос: как да намери Монсер и Сайра? Отговор: питайки. А дълги години той не беше разговарял с никого, освен с дракона. Налагаше се да се поупражни и да подготви речта си.

Извинявайте, превъзходителство… или глупак? Коя от двете думи хората смятат за вежливо обръщение? Все още бъркаше.

Не, отначало е редно да подготви приветствена реч, която да произнесе, без да се запъва. В случай и на най-малка грешка към него ще полетят камъни, а това не е желателно за никого.

„Извинявайте, благородни господине (госпожо), не знаете ли къде живеят двама типа, които се казват Монсер и Сайра и са човешки същества?“

Не, за предпочитане е да пропусне частта „човешки същества“, защото е възможно събеседникът да се усъмни дали питащият се явява такъв и тогава щяха да последват камъни.

„Извинявайте, благородни господине (благородна госпожо), знаете ли къде живее жена на име Сайра и мъж на име Монсер?“

Това по-ставаше. Ако му провърви, след няколко години или десетилетия, рано или късно, ще ги намери.

А какво да прави с дракончето? Дори и в мисълта си не допускаше, че ще го изостави. Да го вземе ли със себе си?

Как да скрие зеления дракон, който вече тежеше около хиляда килограма, а след месец теглото му щеше да се удвои? Беше невъзможно. Нима трябва да го изостави? Не и сега, когато дракончето е изгубено и блуждае в пустинята на незнанието. Наложително е да научи Ерброу да чете. Тогава той вероятно ще се приобщи към културата. Дори и без изгорените и изгризаните книги в пещерата има достатъчно томове, та Ерброу да не изпитва самота и да не се чувства изоставен.

Следователно Йорш няма да изостави дракона, а просто ще го остави в библиотеката за времето, необходимо му да намери Монсер и Сайра и да си избере невяста, като гледа, докато търси, да избягва замервания с камъни, обесвания или изгаряния на огън.

За период не повече от десет-двайсет години.

Неговата човешка невяста несъмнено ще бъде щастлива да прекара живота си на върха на непристъпната планина в компанията на дракона. Не всеки ден ти се удава да срещнеш истински дракон, който е много полезен в домакинството — може да пали огън (за хората това е вечен проблем), на който неговата невяста ще вари фасул. Какво по-прекрасно от живот в библиотека, където са събрани всички човешки знания или поне останалото от тях! Ще отгледат децата си, като ги учат на четене, писане, танци, ще изучават с тях астрономия и геометрия, зоология, ще ги хранят със златист фасул и розови грейпфрути. Ако техните деца никога не ядат мъртви зайци, кой знае, може би ще израснат не така неучтиви грубияни като майка си и ще вонят по-малко от останалите хора.

Планът беше отличен, оставаше само да измисли начин как ще го осъществи.

Йорш се опита да слезе от сталактита, което не беше лесно: Ерброу му бе изгорил обувките, изплетени от стъбла на див мандарин. Случи се няколко дни след като дракончето се изхлузи от яйцето — преди две седмици, когато на Ерброу започнаха да му никнат задните странични зъби — нещо навярно ужасно досадно, защото е съпроводено със сърбеж. А обувките не бяха излишни: подът на пещерата беше покрит не със златистожълти пеперуди, както в недалечни времена, ами с дебел слой птичи курешки.

Не само Йорш забеляза, че в пещерата температурата е по-висока, отколкото извън нея. Затова през разбитите стъкла в библиотеката влизаха всички, които търсеха подслон. Практически по върховете на всички сталактити имаше гнезда: В пещерата се заселиха врабчета, няколко скореца, по главно свраки. Йорш нямаше как да не забележи, че те са най-бъбривите, най-крещящите и най-заядливите птици и произвеждат огромно количество курешки.

Младият елф пристъпи внимателно и като прескочи от едно по-малко мръсно място на друго, стигна до стената, по която се виеше фасулът. В ъгъла едно войнствено настроено свраче нападаше последните останали и ужасени пеперуди, които въпреки всичко се съпротивляваха храбро против пълното изчезване на техния вид. Сврачето цвъркаше доволно, когато го сграбчи огромна сова.

То не успя дори да изписука: на всички страни се разлетяха пух и пера, кръв опръска златистия фасул, пода и гърдите на малкия елф. Йорш отново изпита раздразнение и ужас — чувства, които все по-често го връхлитаха в последно време.

Вчера, когато се върнаха след великолепния полет над морето, разбраха, че по време на тяхното отсъствие пещерата се е превърнала в убежище за пернати. Само в централната зала, изолирана от останалите и претъпкана с книги, цареше относителна чистота. Навярно поради огромното количество книги в залата нямаше място не само за тях двамата, но дори и за канарче.

Шумът на ловуващата сова събуди дракона, той отвори очи и надигна глава. Йорш продължаваше да скача между купчините птичи курешки, пера и остатъци от костички, оглозгани от совата. Най-после стигна до Ерброу. Драконът го наблюдаваше внимателно. Следеше го със сънени, но зорки очи. Йорш му се усмихна: той организираше всичко с познаване на работата — учението трябва да бъде приятно и радостно занятие за ученика.

В нито една от прочетените книги за елфите не се говореше за малки деца, но в голяма част от философските текстове се описваха различни методи на обучение. Две трети от авторите съветваха да се бият учениците с линия по пръстите — това щяло да подобри усвояването на предмета; една трета застъпваха теорията, че вниманието на ученика най-лесно се привлича чрез играта. Драконите нямат пръсти, да не говорим, че да биеш с линия същество с тегло хиляда килограма определено би поставило под съмнение по-нататъшното съществуване на юношата. Затова елфът реши да прибегне до по-мекия метод — обучение чрез игра.

Йорш нареди на пода шушулки от фасул: една шушулка, купчинка от две шушулки, купчинка от три шушулки… и така до купчинка от шест шушулки. Надяваше се да успее да научи дракона едновременно и да говори, и да чете.

— ФАСУЛ — Йорш му показа една шушулка. Усмихна се и плесна с ръце: — ФА-СУЛ, Ф-А-С-У-Л.

Още една усмивка, скок и плясване с ръце на всяка буква. Ерброу вдигна глава и го погледна учудено. Учудено, но с любопитство. Методът проработи!

— Ф-А-С-У-Л — повтори Йорш — Ф-А-С-У-Л: един фасул, два фасула. Един, два. Един фасул, два фасула, много фасули. — Един скок, два скока, много скокове. Пляскане с ръце, смешка.

Драконът не откъсваше очи от него. Учудването му растеше, но и любопитството не изоставаше. Методиката с играта работеше просто забележително!

— Фасул, един, два. Един фасул, два фасула, ф-а-с-у-л: фасул!

Йорш радостно се усмихна, ликувайки.

— Тази нощ ти си оглупял, о, млади елф, или и вчера си бил такъв, но не съм го забелязал? — вежливо попита драконът. — Тук няма ли друга храна, освен златист фасул и розови мандарини? На мен вече ми се повдига от тях, а тази пещера, в това състояние, е по-лоша и от нужник.