Силвана де Мари
Последният елф (26)

Тринайсета глава

Раната на Ерброу не беше нито дълбока, нито сериозна — само за няколко мига Йорш я излекува. Щом драконът се издигна над покривите на Далигар, Йорш извади от гърдите му стрелата и спря кръвотечението. Раната зарасна, преди да пристигнат в библиотеката, а малко след това съвсем изчезна. Ерброу, вече в отлично здраве, прекара остатъка от деня по заснежените върхове, весел като птиче: пързаля се по снега и ловува глухари, а после ги опече с розмарин на огън от пукащи шишарки. Йорш лежеше неподвижно на пода в пещерата. Чувстваше се напълно обезсилен, повдигаше му се и поради треската се мяташе от една страна на друга. Енергията, необходима да се извади стрелата и да излекува раната на дракона, бе изсмукала всичките сили от елфа. Гърдите го боляха, сякаш стрелата бе пронизала него. Мисълта, че не беше успял да намери Сайра и Монсер, ако те въобще бяха още живи, влошаваше още повече състоянието му. Едва привечер Йорш се посъвзе и с труд се добра до кладенеца, където утоли жаждата си. По дрехата му имаше остатъци от кал, с която го бяха замеряли, следи от камъни, петна кръв от раната на челото му, пръски от драконовата и птичи екскременти, предимно от свраки и сови. Мръсотия покриваше пода, където бе паднал съвсем обезсилен, след като с голям труд се смъкна от гърба на дракона и се довлече до пещерата. Бели бяха останали само малки части от дантелата около врата му. Иначе дрехата имаше най-различни оттенъци: тухленочервено, рубиново, кафяво, черно, сивкаво, граховозелено — цвета на фекалиите на небесносините синигери, които не се плашеха от нищо.

На следващия ден Йорш се почувства по-добре и отново тръгнаха да търсят приятелите му. Елфът и драконът решиха да се върнат в Арстрид.

Отправиха се на път при залез-слънце, за да бъдат по-малко забележими. Вечерта не беше особено ясна, но не и прекалено мъглива. Прелетяха над неподвижните като статуи гори от лиственица и след това над кестеновите гори, чиито пожълтели листа бавно падаха като лек дъжд, който проблясваше в светлината на първите звезди.

Крилата на дракона пляскаха лениво, когато започна плавно да се спуска, описвайки големи кръгове над Арстрид. Над завоя на реката блестеше тънкият сърп на луната, отразен във водата. Обгорелите останки от селото се открояваха ясно в нощта. В един миг луната се скри зад облаците и светът потъмня.

Йорш се настани удобно върху топлия гръб на дракона. Изпитваше отчаяние, задето не бе успял да осъществи своя план. Тръгнал беше да завоюва света и да спаси приятелите си, но нямаше ни най-малка представа как да го направи. Драконът се приземи и двамата се посъветваха какво ще предприемат по-нататък. Отговор не намери нито единият, нито другият.

Изплувалата иззад облаците луна заблестя отново. Йорш погледна към земята: под краката му, в тревата, нещо искреше. Той се наведе да го вземе: беше малко бяло камъче, което отразяваше лунната светлина. Йорш се вгледа внимателно и разтвори тревата с ръце. Недалече искреше второ камъче, по-нататък — трето. Отвисоко не се виждаха, но пълзейки на четири крака, той отчетливо виждаше на лунната светлина пътечка от бели камъчета. Показа я на дракона.

— Някой ни е оставил следа — тържествуващ заключи той.

— На нас ли? Но той дори не знае за нашето съществуване!

— Възможно е, може би не точно на нас, но ни е оставил следа! — упорито повтори Йорш.

— Кому би хрумнало да остави следа от камъчета неизвестно на кого? И защо?

— За да намери пътя към къщи. Така правят децата. Когато напуснах мястото, където живееше баба, аз също оставих пътечка от камъчета, за да намеря пътя на връщане. Само че дъждът веднага ги заля и до обед камъчетата се скриха… Във всеки случай, така постъпва дете, принудено да напусне родното си място. Прави пътечка от камъчета, та след това да намери пътя обратно. Това хем го успокоява, хем го ободрява. Или поне може да мечтае, че скоро ще се върне у дома. Когато всичко те плаши, потребността от мечта става по-важна от храната. Тези камъчета обаче са тук, за да покажат пътя на нас. Твърде малки са, за да се видят отвисоко.

— Сигурен ли си? Ненавиждам да ходя пеша. Драконите не ходят пеша. Просто не признават ходенето. Разбира се, ние сме способни да го правим, но самата структура на коленете и на ходилата…

Луната блестеше. Пред тях се разкри пътечка, но постепенно тя прерасна в малък планински път. Камъчетата искряха из тревата встрани, за да не се смесват с камъните по пътя. Всичките бяха еднакви: кръгли и белоснежни. Детето, което ги беше оставило, навярно ги бе търсило с години из пясъците на реката, където обикновено се намират. Навярно ги беше събрало прилежно и пазило като съкровище, за да ги пожертва заради мечтата някога да се завърне вкъщи.

Отначало горският път се виеше в посока, противоположна на Черните планини, към Далигар, после зави на изток. Камъчетата ставаха все по-редки, сякаш човекът, които ги бе слагал, беше решил да ги пести. Драконът не преставаше нито за миг да се оплаква от болки в задните си лапи и в гърба. Така доказваше колко преимущества има летенето пред ходенето. Колкото величествени бяха крилата му, толкова походката му напомняше гигантска кокошка, пристъпваща от крак на крак. Луната се скри, започна да се зазорява. Вече намираха камъчетата само където пътят се разклоняваше, и те показваха правилната посока. За да се избегне всякакво съмнение, поредното камъче лежеше встрани от пътя, по който трябваше да поемат веднага след разклонението.

Издигащото се слънце се отрази върху последното камъче, обозначаващо тясна, полузакрита от бодливи къпини, мочурлива пътека. След няколко крачки пътеката съвсем изчезна в блатиста тиня. Камъчетата също се изгубиха. Пред пътниците се откри заблатена местност. Приветстваха ги рояци комари. Слънцето се издигна високо над хоризонта, а заедно с него се събудиха и мухите.

Елфът и драконът се придвижваха с мъка напред: мократа земя жвакаше под краката им.

Накрая пред тях се откри нещо подобно на долина. В края й видяха наполовина потънала в тинята колиба от глина, сухи клонки и, съдейки по миризмата, от кравешки и кози фъшкии. Нямаше прозорци, дупка, закрита с провесена овча кожа, служеше за врата.

— Камъчетата свършиха — каза Йорш. — Все пак стигнахме донякъде.

— Отлично — възкликна драконът. — Новината е добра. Задните ми лапи вече приличат на две наденици, печени на скара, колената ми скърцат като наръч дърва, който се търкаля надолу по сипей, а за гърба си по-добре да не говоря. Стомахът ми вие от глад по-силно от вятър между върховете на дървета. Сега можем да спрем на почивка, да отдъхнем, да поспим и да съберем сили. Или по-точно, аз ще си почина, ще си отдъхна, ще поспя и ще събера сили, а ти ще огледаш наоколо.

Йорш не се държеше на крака от умора, но това въобще не го притесни. Драконът се разположи под два огромни дъба, където се сля с околния пейзаж. След дългата нощна разходка беше потънал в прах и кал. Така преплетените краски на гърба му, където люспите му се преливаха в различни оттенъци на зеленото, правеха Ерброу съвсем незабележимо петно сред окръжаващото го блато.

Младият елф се отправи към колибата. От време на време се обръщаше, за да провери забелязва ли се драконът. Йорш се доближи и до колибата видя малка кокетна постройка, изградена от чудесен розово-бял камък и напречна греда от гранит, на която бе изсечена дълга редица от малки патенца, всяко с панделка на шията и букетче цветя в човката. На солидната дървена врата бяха нарисувани множество разноцветни сърчица, от комина се издигаше лек дим, а по средата на място, оградено с преплетени тръстики, кълвяха кокошки и гъски. Отвъд оградата започваше просека от изсечени дървета, от двете страни, на която се точеха само бодливи къпинови храсти и трънаци, но и здраво ограждение от ръждиви копия и подострени колове. Всичко това свършваше при две караулни вишки. Пред погледа на младия елф се откри странна картина: в средата на просеката група кални деца, облечени в еднакви дрипави дрехи, копаеха дълги ями в блатистата земя.