Силвана де Мари
Последният елф (31)

Осемнайсета глава

Тълпа стражи, скупчени едва ли не един върху друг, въведе елфа в тъмницата. Сърцето на Роби заби лудо. Беше още по-красив, отколкото го помнеше тя. Сега носеше нормална туника, напомняща дреха на древните мъдреци. С ръцете, оковани на гърба, той излъчваше едновременно крехкост и могъщество. Беше дошъл за нея; беше се предал, за да я освободи — нея, Роби.

Откак остана без родители, Роби постоянно изпитваше остра болка при мисълта, че никога повече няма да бъде нечия дъщеря. Никой повече нямаше да се интересува от нейния живот или смърт, дали е гладна, или е с обелени колена. И изведнъж тя отново се оказа в центъра на вниманието. Истински, почти зрял юноша, силен и красив като слънцето, рискуваше живота си заради нея. Стоеше с вързани на гърба ръце, без да издава ни най-малък признак на страх, сигурен, че може да я спаси.

А когато Съдията-администратор заговори за предсказанието, сърцето на Роби се преизпълни с радост. Ставаше въпрос за нея! Това бяха нейните видения, които показваха какво ще се случи. Тя се казва… Едва не извика, че Роби е умалително, галено име, просто съкращение. От майка си и баща си бе получила име сякаш в чест на вълшебния момент, когато утринната светлина започва да осветява земята, когато е жива надеждата, че настъпващият ден ще бъде добър. Майка й не се уморяваше да й го повтаря всяка сутрин: будеше я с това име дори навън да валеше дъжд или сняг, или да нямаше помен от светлина. Тя се казваше Розалба, което означава ранната светлина при раждането на новия ден. За щастие, от предпазливост не направи това признание, а после Съдията започна да разказва за дъщеря си, Аврора. В един миг слънчевият лъч, изпълнил малкото сърце на Роби, стана на порой ледена кал, а всичко, останало от нейната радост, се превърна в странно усещане, изпълващо горната част на стомаха й, нещо средно между глад и хълцане — така се случваше, когато Тракарна забележеше, че Роби е откраднала нещо.

Роби знаеше каква е Аврора. Видя я, когато я докараха в града, съпроводена почти от половината далигарски гарнизон. Момичетата се срещнаха при Голямата порта: Роби — на магаре, Аврора — в бежово червена носилка. Дъхът на Роби секна — не беше виждала по-красиво момиче. Светли коси обрамчваха ангелско лице над висока яка от златен брокат. Косите на Аврора бяха сплетени на множество плитчици и преплетени, те образуваха прическа, напомняща дантела върху корсаж на дреха. Докато Роби разглеждаше красавицата със зяпнала уста, Аврора я изгледа, както обикновено се гледат хлебарките, и Роби се почувства като хлебарка. Е да, можеше да се каже, че прилича малко на хлебарка: бяха изминали две години, откакто я вчесаха за последен път. А се изми по време на предпоследния проливен дъжд миналото лято; последният падна през нощта и тя го пропусна. От есенните дъждове само й се мокреха краката и после мръзнеха, но тялото под дрехата оставаше мръсно. Освен това Аврора беше поне две педи по-висока от нея!

Докато родители й бяха живи, майка й все повтаряше, че Роби има очите на баща си, а баща й — че е взела усмивката на майка си. Двамата сияеха от радост, когато я гледаха. Но оттогава измина много време и повече никой не й беше говорил подобни неща!

Допреди няколко минути тя искаше единствено да продължи да живее. Сега обаче не й стигаше, че Йорш ще я спаси. Роби копнееше елфът да й принадлежи, само на нея. Но онази, другата, беше безкрайно по-красива! И по-голяма.

По дяволите!

Тя, Роби, Розалба, е невестата, за която се говори в предсказанието. Беше сигурна. А тъй наречените „предсказания на Аврора“, за които бе споменал Съдията, бяха просто глупости. Тя, Роби, вижда бъдещето: нарича се „ясновидство“. Вижда нещата, преди да се случат — именно такива са нейните видения по време на сън. Дъщеря на мъжа и жената, които ненавиждали елфа? Друг път! Що за предсказание е това! Половината свят ненавижда елфите. Всички ненавиждат елфите. Почти всички. Освен малцина. Всички, освен Монсер и Сайра. Правилната дума е „спасили“, а не „ненавиждали“.

Дъщеря на мъжа и жената, спасили последния елф; дъщеря на Монсер и Сайра; тази, чието име означава утринна светлина.

Вероятно внучка на някоя внучка на Властелина на светлината! Този владетел трябва да е сред дедите и прадедите на елфа или дедите на нейните прадеди. Но, от друга страна, кой знае имената на всичките си предци? Нищо чудно сред тях да се окаже и този Властелин на светлината (или както там го наричаха). Роби попита Йорш и той й обясни, че „наследник“ значи и този, в чиито жили тече същата кръв. А освен това и яснови… да, общо взето, онези сънища, когато виждаш бъдещето в главата си, преди то да е настъпило. Сега, когато младият елф й говори за морето, Роби разбра какво представлява синевата, изпълваща главата й, щом затвори очи.

Бягаха по стесняващите се тъмни коридори, по чиито стени се преплитаха великолепни елфски рисунки, а Роби чувстваше как след всеки завой, при всеки бръшлянов лист я изпълва радост и спокойствие. Нали Арст… Ард…, този Владетел на светлината ги е видял в главата си не увиснали на бесилката или свършили в недрата на земята като два плъха. Искаше да го сподели с Йорш, но тук нейната радост внезапно застина и се превърна в ледена буца в стомаха й. Елфът трябва да бъде неин, защото той го желае, или защото така е изписано на стената? Този, как се казваше, Владетеля на светлината, Арб… да, този същият, е видял какво иска да прави сега или какво трябва да направи? Ами ако Йорш прекара живота си с нея, мислейки за другата? Аврора! Лицето й изплува пред Роби. Прекрасна като истински елф. Аврора! Тя не беше само костеливи лакти, слабички коленца и стърчащи напред зъби! Веднъж Тракарна изгледа Роби с преценяващ поглед и каза, че с тъмната си кожа приличала на хлебарка. Хлебарка със зъби на плъх. И, въздъхвайки, добави: „Не на всички е дадено да се родят красиви“. А Аврора навярно умееше да чете и да пише и сигурно ядеше фасула като истинска дама, а не си тъпчеше цялата уста! Когато Йорш й подаде фасула, ръцете им се допряха: неговата — тънка, бледа, със съвършена форма — се докосна до нейната — малка, мръсна, с изгризани, черни нокти. Роби отново погледна кокалестите си колене, изцапани и охлузени, и се почувства хлебарка. Попита Йорш за Аврора и неговият жест я потопи в униние.

Роби замълча. Не, няма да му каже, че именно тя с неговата бъдеща невеста. Никога. По-добре да се откаже от него, отколкото да знае, че елфът я е избрал само заради предсказанието, само защото е задължен.

Накрая, след щателен и дълъг оглед, Йорш разбра как работи решетката. Централната част се съединяваше с останалите четири крила чрез много тънки златни щангички, които обвиваха медно стъбло. Както обясни, достатъчно беше само да се повиши температурата, за да се „разпоят“ стъблата — тоест, да се разтопят като последен сняг на пролетно слънце, а елфът умееше да добива топлина с помощта на главата си. Не в смисъл че нанасяше удари с глава, а че той, мислейки за топло, щеше да нагрее тънките щангички, на които се крепеше решетката. И те се нагряха дотолкова, че започнаха да се топят.

Отместиха решетката и пространството зад нея се разшири: показа се огромна пещера с големи каменни колони — или се издигаха от земята нагоре, или се спускаха от тавана надолу. Чуваше се силен шум от вода. Пещерата беше покрита със злато. На светлината на факлата то заблестя и пещерата засия, сякаш бе осеяна със звезди. Както й обясни Йорш, колоните, издигащи се отдолу нагоре, се наричаха сталак или нещо подобно, а онези, които се спускаха от горе на долу — имаха друго име, но много приличащо на предишната дума. Пещерата се намираше под река Догон. Беше я изкопала водата. А понеже водата на Догон съдържа злато, малко по-малко то се бе отложило по стените. Роби не разбра съвсем добре как така водата копае нещо — за тази работа бяха нужни лопата и две ръце, а водата няма нито едното, нито другото. Тя не го разпитва повече: гласът и усмивката на Йорш я очароваха дори в думите му да нямаше никакъв смисъл. Навярно онази, другата, би разбрала прекрасно всичко, но Роби не желаеше да изглежда глупачка.

Изведнъж зад тях се разнесе звук и нямаше начин да го сбъркат с друг: дрънчене на доспехи.

Паладио се беше заклещил в решетката, а Мелилото се мъчеше с всички сили да го изтласка оттам.

Заклещилият се тъмничар се усмихна широко сред златните и сребърните извивки на бръшляна:

— Следвахме ви крачка след крачка — тържествуващо възкликна той, — водехме се по вашите гласове.

— Иначе щяхме да се изгубим в този лабиринт — добави Мелилото.

— Онзи побърканият искаше да ни обеси! — почервенял от усилието, обясни Паладио. — И то, дето сме излели половин халба бира на главата му!

— Нали не възразявате да се присъединим към вас? — попита Мелилото. — Само докато се измъкнем оттук, после всеки поема по пътя си.

— Между другото, онези ви гонят, а ние ги забавяме! — Паладио радостно разклати голяма връзка ключове. — Ключовете са у нас! На тях ще им се наложи да търсят ковач, а това не е така просто, последния го обесиха преди два дни.

— Носим ви вашите неща — каза Мелилото и им показа лодчицата, куклата, лъка със стрелите и книгата. — Нали ще ни спасите?

Йорш и Роби изгубиха дар слово. Без да отронят дума, те гледаха новодошлите, все едно виждаха говорещи риби или летящо магаре. В това Време Мелилото продължаваше да тласка Паладио с всичка сила, ала все така безуспешно. Онзи не се придвижваше и педя напред. С лека нотка на нетърпение попита дали, вместо да пулят очи, двамата все пак няма да се поразмърдат и да му помогнат?

— Защо решихте да тръгнете след нас? — полюбопитства Йорш, след като си възвърна способността да говори.

Тъмничарите заговориха един през друг:

— Казах ти, той щеше да ни обеси…

— Не го познаваш…

— Половин халба бира върху черепа му…

— Ти не го познаваш…

— И освен това — завършиха те в един глас — ти си вълшебник. Дори Ардуин е знаел, че съдбата ти е определила да живееш. Значи заедно с тебе ще живеем и ние и ще се измъкнем живи оттук! — възкликнаха те.

По неизвестна причина изражението на Йорш се промени. Той гледаше така, сякаш дивечът, предназначен за вечеря, току-що е оживял. Или все едно го изпращат да копае траншеи. Тоест, лицето му беше лице на човек, който е не просто недоволен, но има и треска. Йорш се доближи до решетката и започна да търси място, където да разшири пролуката. Очевидно елфското изкуство не е предвиждало оттук да премине войник с размерите на бъчва. Накрая всичко завърши с това, че Йорш започна да дърпа с всички сили, Мелилото да тласка с всички сили, а Паладио да ругае с всички сили. Така с общи усилия издърпаха тъмничаря от решетката и той се приземи върху пода на пещерата със страшен грохот. При това решетката не претърпя сериозни повреди.

— Добре. — Паладио се изправи с усилие на крака. — Сега да побързаме. Щом се измъкнем оттук, оставяме ви на мира и си поемаме по пътя. Трябва бързо да се доберем до домовете си.

— Аз имам четири деца, а Паладио — пет — обясни Мелилото. — Налага се час по-скоро да избягаме от града със семействата. Иначе, щом Съдията забележи, че сме измъкнали, ще си отмъсти на нашите жени и деца.

Лицето Йорш потъмня: сега то беше лице на някой, който има треска, сърбят го язви по тялото и му се повръща…