Силвана де Мари
Последният елф (33)

Двайсета глава

Откакто родителите й си отидоха от този свят, Роби не беше близвала печено пилешко бутче. Месото се топеше в устата й. Миришеше на майка й през дните, когато печеше нещо в кухнята, след като баща й се бе върнал от лов. Бутчето беше дори подправено с розмарин! Тя се колебаеше дали да го излапа набързо, за да утоли веднага глада си, или да го похапва на малки късчета, та да удължи удоволствието.

Наоколо гъмжеше от хора. Един от друг по-окъсани, те изглеждаха уморени, а някои — и болни.

Йорш се опитвате да събере всички на едно място: налагаше се час по-скоро да се махнат оттук. Рано или късно — по всяка вероятност скоро — от Далигар щеше да пристигне кавалерията и тогава всички щяха да си спомнят за робството във фермите като за най-щастливия период от живота им, защото ги очакваше нещо много, много по-лошо.

Йорш беше ранен и куцаше. Правеше всичко по силите си, за да организира хората, но изглеждаше като куцо овчарско куче, което се опитва да събере накуп разпръснати овце. Тъкмо когато уж всички го бяха наобиколили и вече тръгваха на път, някой непременно изчезваше — било да откъсне грозде от лозето, било да търси парче хляб или глътка бира, евентуално останали някъде незабелязани.

Роби разбра: от отчаяние тези хора бяха загубили надежда, че ще се спасят. Когато зад гърба ти стоят години на глад и робски труд, трудно е да мислиш за утрешния ден. Те се интересуваха единствено от „тук и сега“; да утолят донякъде глада си сега, да останат тук, защото е изнурително да се върви. Човек, научен да изпълнява заповеди, човек, комуто всяка проява на инициатива са избивали с удари от бич, не е способен да прави нищо без заповед, дори ако от това зависи животът му!

Всъщност хората, свикнали да живеят в страх, ни най-малко не се плашеха от евентуалното нападение на далигарската кавалерия. То не им изглеждаше по-лошо от унижението, на каквото бяха подлагани дълги години. А и не допускаха, че робите ги убиват, иначе кой щеше да върши тяхната работа? Но в действителност всяко забавяне и оставането им тук ги обричаше не просто да си бъдат роби, а да се превърнат в безименни трупове. Трупове без гроб, хвърлени в блатото за храна на червеите, лешоядите и плъховете. Съдията-администратор не би позволил за нищо на света някои да остане жив след бунт, макар и сведен само до изяждането на „неговите“ кокошки и патици.

Освен това хората не виждаха как ще напуснат това място: съвсем очевидно те не бяха в състояние да издържат на похода. Желанията им се свеждаха до едно: само още мъничко парченце хляб или месо, а после да става каквото ще! Свикнали с постоянното чувство за глад, те не изпускаха нито едно зрънце царевица, а дори най-малкото зърно грозде им се струваше значително по-важно от всяка кавалерия на света.

Роби затвори очи: пред нея отново се появи морската синева, вече различаваше дори вълните, чуваше шума им и виждаше как бели птици летят в простора. Видя пясъчен бряг и разпозна няколко фигури: старицата, която играеше с Гала, онази, немного изгърбената, с бастуна; мъжът със закривения нос, който в този момент бродеше из лозето. От една лодка Крескио и Морон хвърляха мрежа. На тях им беше съдено да успеят! Очевидно Йорш можеше да ги изведе оттук. Той още не го знаеше, но несъмнено притежаваше някаква сила. Нещо, което в този момент му се струваше неважно или ненужно, но от което зависеше тяхната съдба! Роби успя да се добере по-близо до него и попита:

— Какво умееш да правиш?

Първоначално елфът се обърка, но все пак започна да изброява. Първо се сети за способността си да възкресява мушици. На Роби се наложи да напрегне цялата си воля, за да запази вярата си в него и да не изпадне в отчаяние. Последва дълъг списък: да пали огън без кремък, да отключва заключалки без ключове… Да вдига буря, за да обърква враговете, както бил направил в Далигар, но това било ужасно трудно, да вдигне вятър за няколко мига, а после му трябвало половин ден да дойде на себе си. Умеел да лекува рани… не, не своите, само чужди рани… Може… казал ли бил вече за съживяването на мушиците? И плъхове също… кокош… един път дори заек… През последните тринайсет години му се налагало главно да чете. Четял отлично, владеел седем езика, без да брои елфския. Прекарал тринайсет години в библиотека, където имало книги за всичко на света… дори по военна стратегия. Но в тези книги се обяснявало как да се печели битка, когато се сражават две войски. При тях обаче от едната страна имало войска, а от другата — банда дрипльовци… е, да… по-добре да оставим военната стратегия. Освен това бил чел книги по астрономия, алхимия, балистика, биология, картография, етимология, филология, философия… как се прави сладко от грозде… да не говорим за приказките… Какви приказки ли? Ами, които четял на дракона, не, не на този, а на другия, на неговия родител, докато го мътел… Да, драконите мътели… Женският дракон ли? Не, не бил разбрал добре дали е мъжки, или женски дракон. Когато драконът мътел, мозъкът му не работел много добре, защото се изморявал от мътенето… Не, мозъкът на драконите не бил в седалището им, а в главата, както и при всички, но когато мътели, мозъкът им работел лошо… и им била нужна компания и приказки, от типа за Граховата принцеса… Що за приказка е тази за Граховата принцеса ли?… Ами, имало едно време една кралица, тя нямала деца и ужасно тъгувала, защото животът й отминавал ден след ден, година след година, а тя нямала кого да люлее на ръце…

Настъпи абсолютно мълчание. Замълчаха дори и тези, които нямаха какво да дъвчат. Заслушана в разказа на елфа, Роби също забрави всичко на света — включително да дооглозга пилешкото бутче, стори й се, че всичко, което става наоколо, в това число и походът на далигарската кавалерия, не може се сравни на йота с огромната тъга на нещастната кралица.

Йорш замълча и я погледна смаяно.

— Продължавай! — подкани го Роби.

— И какво станало после? — провикна се друг.

— Ей, защо спря?

— Как свършва?

Тези, които бяха чули приказката отначало, я преразказваха на закъснелите, идващи едва сега.

Йорш продължи да разказва приказката с нарастващо изумление.

Повиши глас и без да прекъсва, се огледа: всички се бяха събрали около него. Започна да ги брои, без да престава да говори, напротив, включи броенето в повествованието: докато ядяла фасул на полето, кралицата брояла всяко зърно. Всички бяха тук. Най-после можеха да тръгнат. Арстрид се намираше на един ден път; имаше начин да се доберат до селото. Жажда не ги заплашваше, защото покрай пътя течаха ручеи, а малко по-нататък — планински потоци; всички бяха с пълни догоре стомаси. Продължавайки да разказва приказката, Йорш събуди Ерброу. Беше захъркал веднага след техния разговор. Елфът настани двете най-малки деца върху Петниско, а самият той възседна Мълния, защото раната му пречеше да върви. Разположи се върху коня с лице назад, към тълпата дрипльовци. Драконът Вървеше последен. Нито за миг не престана да се оплаква колко го боли главата, задните лапи и гърбът, но се жалваше тихичко, за да не заглушава разказа на Йорш.

Приказката беше безкрайна: всеки път, когато изглеждаше, че ей сега ще настъпи развръзката, елфът измисляше нещо ново — поредното похищение, нова среща на героите, признание в любов, още една подла постъпка, последвана от дуел… Слънцето се издигна високо над хоризонта. Калта изсъхна. Хората едва се държаха на крака. След всяка крачка все повече им се искаше да поседнат да си починат край пътя. Най-малките деца се редуваха върху гърба на Петниско, но останалите трябваше да вървят пеша. Гласът на Йорш прегракна, ала той и не мислеше да спира. Скитниците извадиха свирки и започнаха да съпровождат с музика най-вълнуващите моменти. И когато Граховата принцеса спаси своя народ от пълчищата чудовища, музиката зазвуча така силно и дотолкова завладя всички, че Йорш успя дори да млъкне за момент и да пие вода. Когато продължи разказа, сюжетът на приказката удивително започна да им напомня на тяхното приключение. Ставаше дума за тълпа бежанци, които се спасяват, защото продължават похода си. Роби слушаше думите за тяхното отчаяние, надежди, страхове, смелост и изпита неудържимо желание да върви напред, да продължи да крачи, без да спира, до самия край, докато се добере до морето, което беше сънувала. Момичето се огледа: умората бе изчезнала от лицата на хората, бе се разтворила в приказката на Йорш, която стопляше бежанците отвътре буквално като огън. Смъртно уморен беше само Йорш: не само гласът му бе прегракнал до неузнаваемост, но и ръцете му започнаха леко да треперят.

Слънцето се търкулна неусетно на запад и скоро съвсем изчезна зад Черните планини — Планините на сянката.

След последния завой, когато се показаха останките от разрушеното село, те най-после разбраха защо далигарската кавалерия не ги преследва: войните ги чакаха тук, в Арстрид, застанали в плътни редици и затворили единствения проход към планините през тясното дефиле.