Силвана де Мари
Последният елф (25)

Дванайсета глава

За да не измачка полите на робата, Йорш повдигна долния й край и го завърза около кръста си. Не беше носил по-неудобна дреха. Дори ужасните жълти конопени парцали „за елфи“, в които го обличаха още през детството му, и които въпреки тежестта си не му топлеха, бяха по-удобни от този развяващ се облак от бял лен. Но все пак той се постара да направи всичко възможно, за да не измачка и да не скъса новата дреха. През нощта Йорш спа върху една от подпрозоречните дъски в библиотеката, като предварително измете мястото за нощуване с метличка, направена от падналите опаши пера на безбройните свраки, обитаващи старинните сводове.

Елфът се събуди рано сутринта, потънал в пот и със свито от нощните кошмари сърце. Цяла нощ сънува горящо село, викове за помощ се разнасяха в тъмнината, ала оставаха без отговор. Желанието му да тръгне на път ставаше все по-неудържимо. Прекрасната му дреха не се беше изцапала почти никак. Драконът седеше навън, на свеж въздух. Елфът излезе, отиде при него и му съобщи за твърдото си решение незабавно да тръгне да търси жената и ловеца. Само след това спокойно и навярно с помощта на Монсер и Сайра щял да се заеме да открие своята бъдеща невеста. Той, разбира се, бил още млад, но по традиция всички елфи започвали да се оглеждат за невеста, дори после да им се наложело да чакат с години, за да сключат брак с нея. И избраната съпруга оставала единствената им любов за цял живот. Защото за елфите любовта била извънредно важна и те й се посвещавали без остатък. Често в елфските семейства пазели играчка, с която са играли родителите им като деца и с която ще играят техните бъдещи създания, когато се появят на бял свят. В неговия случай това бил син пумпал: още през детството си баща му го бил подарил на майка му и впоследствие пумпалът станал негова играчка.

Измъчван от съмнения, Йорш не знаеше как да действа. Юношата попита дракона дали новата му дреха е подходяща за търсене на невеста и Ерброу го увери, че момичето, което го приеме в такъв вид, навярно ще е образец на търпимост и широта на възгледите.

Драконът наведе поглед и продължи да гложди месо от печени птичи крилца.

— Какво правиш? — в недоумение попита елфът.

— Закусвам — радостно отговори драконът.

Той показа каквото бе останало от дузината различни птици: свраки, сови и глухари, нанизани на дълъг, шиш от цялото стъбло на млад бор.

— По този начин ти помагам да се подготвиш за сватбата. Свърших половината работа, като почистих жилището, за което твоята съпруга, ако ти е съдено да я намериш, ще бъде неизказано радостна. Избавихме се от птиците. За теб остана само да се погрижиш за пода. Аз вече свърших моята половина от работата.

Йорш изгледа дракона вцепенен, застинал от ужас. Той беше изял свраките! И совите! Малките, хубавички сови с техния смешно суров вид и нежните свраки. Да, наистина, те вдигаха ужасен шум, да не говорим какво невероятно количество екскременти произвеждаха. Птиците действително бяха непоносими, но това не даваше право на никого да ги излапа като грахчета от шушулка.

— Как можа да ги изядеш? — проговори той, едва след като му се възвърна способността да говори.

— С розмарин — невъзмутимо отговори драконът. — До вратата расте цял храст.

Драконът разтвори широко уста и започна да си чисти зъбите, използвайки вместо клечка за зъби костта, останала от бутчето на глухаря.

— Добре, кога тръгваме? — попита той.

— Ние ли? — слиса се Йорш.

— Ние — спокойно потвърди драконът.

Йорш съвсем не очакваше подобно нещо. Дори не му бе хрумнало. Да се отправи в света на хората с дракона? Как така? Това не би било… как да се каже…

— … представително — запротестира той. — Ти не си много представителен. Прекрасен си, дори може да се каже, великолепен, но аз трябва да се движа сред хората почти незабелязано. Те и без това ще изпаднат в ужас от мисълта, че съм елф. Не е нужно да увеличавам страха им с присъствието на дракон.

Не искаше да бъде невежлив. Не искаше да обижда дракона и му подари сияеща усмивка.

— Вече умееш да летиш, защо не се отправиш… как се изрази веднъж? Да тръгнеш да откриваш Вселената и да правиш света по-хубав.

— Да откриваш Вселената сам не е интересно — с ангелски вид заяви драконът. — Ние ще бъдем предпазливи. Ще летим нощем, а през деня ще се крием в оврази и на поляните из големите гори. Не се безпокой, ще съумеем да останем незабелязани. Ако пък ни забележат, ще излетим над облаците. И пътят, и стъпалата, по които може да се напусне библиотеката, са непригодни. Помниш ли, видяхме ги по време на полета? И освен това аз съм дракон. Моето присъствие в околностите значително ще намали броя на желаещите да ти прережат гърлото, да те обесят или просто да те обидят.

Именно в Далигар той бе прочел онова странно предсказание, в което се говореше за него. Трябваше да започне от Далигар.

Изсеченото в мрамора предсказание бе станало негова съдба и му показваше пътя. Йорш нямаше нито баща, нито майка. От семейството му беше останало единствено дървеният пумпал, споменът за баба му и нейните думи да си тръгне и никога да не се обръща. Но се оказа, че много, много отдавна, някой бе търсил в орбитите на далечни съзвездия очертанията на бъдещето и е знаел за него, мислел, е за него, виждал го е.

Някой, който бе изсякъл в мрамора, че Йорш ще бъде последният елф, и същевременно бе предсказал, че родът на елфите ще се възроди. Йорш беше длъжен да си намери съпруга. Може би. Така му се струваше. В първите думи на предсказанието той беше уверен:

Когато водата залее земята,

слънцето ще изчезне,

ще настъпи мрак и студ.

Когато последният елф и

последният дракон разкъсат кръга,

миналото и бъдещето ще се слеят

и слънцето на новото лято отново

ще заблести на небето.

Тези думи го обричаха на горда самота. Последният е последен. Този, който остава сам. Но оставаше надеждата.

Йорш се колебаеше относно смисъла на следващите думи от предсказанието. Изглежда се казваше, че елфът е длъжен да встъпи в брак с девойка, чието име означава утринна светлина, а тя вижда в тъмнината, девойка…

… Дъщеря на мъжа и жената, които…

Които?

А нали бе намерил и странната книга по драконология, където пишеше нещо за децата на елфите и хората, как ставали автори на разни приказки за изгубени принцеси. Вероятно елфите и хората можеха да сключват брак помежду си. Очевидно са го правили и родените от техния брак деца, после са измисляли така любимите на Ерброу-старши любовни романи. Изглежда фактът, че той е последният елф, не го осъждаше на самота.

Навярно пред него все още имаше път, осеян с цветя път, а не тъмна, изоставена пътека.

Неговият път бе изсечен върху камъните на Далигар.

Драконът и елфът се посъветваха набързо в каква посока да поемат. И родителят на Ерброу, и бащата на неговия родител са били, естествено, в Далигар, но работата бе в това, че по време на мътенето на яйцето способността на драконите да се ориентират в пространството донякъде се губи, затова пък се изостря паметта за историческите детайли. Драконът изброяваше без затруднение имена, прякори, фамилни имена, рождени дни и броя на децата на всички каменоделци, издигнали градските стените, но нямаше ни най-малка представа къде се намира Далигар. Йорш разполагаше с карта, съвсем простичка и не твърде подробна. Благодарение на нея елфът изясни, че Далигар се намира приблизително на юг. Накрая решиха да летят над реката: рано или късно тя щеше да ги отведе в града.

Водата блестеше на лунната светлина и реката се виждаше добре дори нощем. Щом забележеха светлината от прозорците на някоя къща, пътниците се спускаха ниско и летяха между върховете на дърветата. Тъмнината наоколо беше различна и имаше множество оттенъци: тъмно небе, по което блестяха звездите; черна тъмнина — на пробягващите под тях гори (върховете на дърветата се сливаха с цвета на небето); тъмнината на земята под тях, където се виеше лентата на сребърно лъщящата река.

Когато Ерброу летеше високо, не се налагаше да следват извивките на реката, драконът пореше въздуха направо и бързо преодоляваше огромни разстояния. Йорш си спомни колко дълъг и изнурителен път бе извървял пеша като дете. Изнурителен, ако може да се каже така: когато той се изморяваше, Монсер го носеше на ръце, но пътят наистина беше много дълъг. Сега долетяха до Далигар преди разсъмване. Островърхите като бодли на таралеж колове върху крепостните стени се издигаха право нагоре и сянката им падаше в речната вода, проблясваща със златни искри в утринната светлина. Кулите, зъбците и бойниците по зидовете бяха много повече, отколкото Йорш си спомняше.

Ерброу се спусна плавно на скрита сред огромни кестени поляна, обрасла с трева и детелина. Изсеченото предсказание се намираше в южната част на града, противоположна на главната порта с подвижния мост. Планът беше прост: драконът остава скрит в сянката, почти незабележим в приглушената светлина на все още ниското утринно слънце, а Йорш прониква вътре и се смесва с тълпата… Наистина елфът трябваше да мине най-напред край стражите пред подвижния мост, край стражите на подвижния мост, край стражите след подвижния мост и край стражите, патрулиращи по улиците, та да се добере до южната стена на старинния Дворец на правосъдието и да прочете древното предсказание.

С престорено равнодушен вид Йорш се приближи до подвижния мост. Един от воалите на сложната бяла дреха покриваше главата му като качулка, скривайки островърхите му уши и прекалено светлата коса. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Дълги години бе прекарал уединен в библиотеката на непристъпния планински връх само в компанията на един дракон. Най-малката близост и присъствие на човешко създание го безпокоеше. Към това чувство се прибавяха страхът от нападение, надеждата да намери благоприятно предсказание за своята съдба, споменът за Монсер и Сайра, който пристягаше като клещи сърцето му. Оставаха само още няколко крачки до портата, когато изведнъж, неизвестно по какъв начин, го познаха. Хората около моста прекъснаха заниманията си: безгрижният бъбривец млъкна; човекът, който минаваше по моста, спря; двама пътуващи търговци на ябълки и зеле престанаха да хвалят стока си и се обърнаха към него. Никой не произнесе думата „елф“. Направо започнаха да се превиват от смях. Изневиделица се появи банда дрипави деца, предвождана от главатар с неимоверно увиснали уши. Малките бандити започнаха да му се присмиват; викаха едновременно и Йорш не разбра нищо. Впрочем той така и не чу думата „елф“. Но защо всички му се присмиваха?

Полетяха камъни, ала нито един не го улучи: съсредоточавайки се върху траекторията на полета на камъка, Йорш успяваше да го избегне. След първоначалната уплаха той схвана техниката и започна да се развлича, сякаш беше игра. На един от стражите развлечението му дотегна. С дрезгави викове той прекрати хвърлянето на камъни и отново настана тишина. Беше висок, слаб мъж с посребряла брада. Обърна се към Йорш и му направи знак да го последва, навярно за да намери някой началник и да попита за указания. Юношата влезе в града, вървейки след часовоя, и това го спаси от възможно нападение. След прекараното уединение в библиотеката Далигар му се стори огромен и както едно време го оглуши. Наоколо се извисяваха грамадни здания със старинни колони и големи арки, които се преплитаха, придавайки на видимите късчета небе странни геометрични форми. Много от арките бяха разрушени, сводовете на други — наполовина срутени. В някои от древните дворци сега се помещаваха лазарети и бедни пазари с разкривени сергии, пред които се образуваха добре подредени опашки за някоя зелка или за малко ябълки. Носеше се непоносима смрад; ароматът от огромни жасминови храсти, пълзящи по руините, се смесваше със застоялата миризма на гнилоч, Йорш се учудваше, че жасминът все още цъфти в края на есента.

Разпозна каменната настилка на града, боядисаните в пастелни тонове фасади на къщите с островърхи покриви и кепенци. Когато капаците на прозорците стояха затворени, тъмночервените им диагонални ивици образуваха ромб. Сега обаче те бяха съвсем олющени, нямаше ги мушкатата по прозорците, които Йорш помнеше от детство. Минаха край фонтана, над който се издигаше дървена скулптура на мечка, изправена на задните си лапи, но, уви, отдавна останала без глава. От време на време във фонтана се отронваше по някоя капка, а от застоялата вода се носеше неприятна миризма. Накрая стигнаха до висока стена, изградена от ред квадратни каменни плочи и ред тухли, по която растяха дребни папрати и малки розови цветенца. Това беше дворецът на Съдията-администратор, плътно долепен до зданието на съда, а под него се помещаваше затворът. Може би Йорш беше попаднал на мястото, където щеше да узнае нещо за Монсер и Сайра, неговото семейство от човешки същества.

Дворецът се издигаше над града. Беше невъзможно да се определи точната форма на многоъгълната му основа. Нямаше никакви кули: просто една част се издигаше по-високо от друга и придаваше на цялото здание вид на нещо изкривено и нетрайно, нещо средно между още незавършена и вече рушаща се постройка.

За разлика от времето на неговите спомени сега по градските улиците не се мяркаха никакви птици. Неочаквано от една полуразбита врата се показа кокошка. От старост едва влачеше краката си, ала решително се отправи към Йорш. Той я позна — същата тази кокошка бе възкресил преди тринайсет години. Извънредното събитие я беше спасило от тенджерата или шиша, но, от друга страна, връзката, възникнала между двамата, й бе попречила да умре от старост. Сега тя, горката, нямаше нито сили, нито желание да живее повече. Почувствала присъствието на Йорш, с мъка се довлече до него. Йорш се наведе и взе кокошката на ръце. Двамата се погледнаха един друг за последен път и птицата умря с облекчение. Юношата почувства как първоначално мислите й се изпълниха с покой, после сърцето й спря. Той вдигна очи и се огледа. Не само той знаеше нейната история и не само той я бе познал. Освен война, който го съпровождаше, на улицата имаше четирима мъже, две матрони, едно момиче и бандата от окъсани мършави момчета, въоръжени с прашки. Всички го гледаха и изведнъж думата „елф“ прозвуча силно и ясно. Отново полетяха камъни, но този път в голямо количество. Не беше възможно да проследи всичките.

Йорш помисли къде да се скрие. Практически беше обкръжен и му оставаше единствено стената. Трябваше му само да си представи, че е гущер и се озова върху зида, обвит като облак в своята белоснежна дреха от дантели и воланчета. Към него полетяха камъни и викове. От другата страна на стената се намираше градина с високи дървета, бликащи фонтани и малко езеро, където прекрасни лебеди се любуваха на своето отражение. Огромни глицинии видяха надолу. Пълзящите им сплетени стъбла улесниха Йорш да се спусне по тях. Разцъфналите наоколо цветя създаваха впечатлението, че се намира в рая, но това беше твърде странен рай, защото в него всичко бе прекалено много. Йорш отново се замисли защо всичко продължава да цъфти, въпреки че наближаваше зима. Нищо не разбираше от глицинии, ала техният аромат му се струваше прекалено наситен. Недалеч от стената се люлееше на люлка девойка, също облечена в бяло, и пееше старинна песен за несподелената любов. Скрит в сянката на цветята, Йорш се доближи. Девойката беше висока, крехка и много красива, с белоснежна кожа и големи зелени очи. Бялата и дреха бе обшита със злато, светлите й коси бяха сплетени на множество плитчици, които се кръстосваха и съединяваха със златни пръстенчета върху висока, колосана яка. Сцената с градината и девойката изцяло напомняше на картина или на театрално представление. Освен това му се струваше, че девойката вече не е на възраст, когато връстниците й се клатушкат на люлка, пеейки песни. Неочаквано измамното съвършенство на сцената се наруши: до люлката стоеше момиче — тъмнокосо, още съвсем малко — и когато песента свърши, малката събра смелост и попита нещо по-голямата си приятелка. И тогава се случи нещо от рода на края на света. Йорш дочу само откъслеци от техния разговор: спорът се въртеше около предложението да се люлеят по ред. Всъщност той бързо премина в непрекъснат монолог за абсолютната невъзможност да се люлеят по ред — както се оказа неотменното и постоянно право, принадлежало изключително на светлокосата девойка.

— … защото аз, разбираш ли, съм дъщерята на Съдията-администратор, а ти… как можеш ти, обикновено, непоносимо момиче, дъщеря на някакъв си нищожен… на обикновен и нищожен…

Отчаяна, малката се заливаше в сълзи.

— Ти, тлъста, уродлива и глупава. И при това нищожна. Нищожна. А моят баща, разбираш ли, моят баща — той е този, който…

Що за непоносимо глупава кокошка! На колко ли години беше момиченцето? Две и половина, вероятно. И какво означаваше „нищожен“? Оскърбление? Да оставим настрана, че люлките са за малките, а господарската дъщеря изглеждаше на възраст за женене, независимо че се оказа истинска хиена. Йорш изпита неимоверно желание да защити малкото момиче, но и той си имаше достатъчно проблеми и не виждаше смисъл да ги умножава.

Тази ли е дъщерята на Съдията-администратор? Ето още една причина да изчезне от градината. От другата страна на стената продължаваха да се чуват викове и главно звучеше думата „елф“. Йорш съобрази, че ако северната стена, която току-що бе прескочил, граничи с главнята улица, то противоположната, южната излиза на реката. Твърде късно: входната врата се отвори и десетки войни се втурнаха вътре. Ужасена, девойката нададе силни викове и се втурна да бяга към покритото с рози здание в дъното на градината. Розите, както и глициниите, още цъфтяха. Йорш се запита дали сега малкото момиче ще остане да се наслаждава на люлката.

Предстоеше му да пресече цялата градина. Той отново се изкачи на стената и тръгна по нея, но единият му крак се захвана в преплетените стъбла на глициниите, той падна долу и се оказа в изходна позиция — на главната улица. Тук войните бяха по-малко, почти всички бродеха из градината, но въшливите момчета се бяха намножили. Камъните полетяха един след друг. Все по-често попадаха в целта — от челото на Йорш потече кръв и изцапа белоснежната му дреха. Опита се да бяга. Да бяга, както го правят елфите: да си представи, че е орел, издигащ се в небесата. Почти му се удаде да се отърве от преследвачите си, ала изведнъж се спъна в полите на дрехата си и се пльосна на земята. Успя да стане и да се довлече до края на града, където по глинените къщурки пълзяха редки каперси и някоя и друга хилава лоза с жалки гроздове, а те, накацали една върху друга, напомняха гигантски мравуняк. Кал покриваше улиците, пресечени от вади с мръсна вода и локви, в които се отразяваше небето и белотата на облаците. Изоставени деца се търкаляха в калта заедно с бездомни кучета и се биеха с тях я за зелев кочан, я за ябълкова огризка. Никое не пренебрегна заниманието си, за да се подиграва на елфа или за да го преследва. Йорш бягаше по съвсем тесни улички — по тях едва можеше да премине човек — катерейки се по криви стъпала. Никой от жалките обитатели на квартала не се изпречи на пътя му. Прегърбена старица, куц младеж с груба патерица и жена с дете на ръце не само не направиха крачка, за да го задържат, а напротив — прилепяха се до стените, за да не му пречат. Затова пък възпрепятстваха преследващите го стражи. Досети се, че по този начин те изразяват солидарността си с всеки, който има неприятности с правосъдието на Съдията-администратор. Йорш успя да се отскубне от преследвачите и стигне до равно място над извивката на реката. Оттам видя Ерброу. Драконът също го забеляза.

Изведнъж всичко наоколо позелени. Викове на ужас замениха триумфалните възгласи на преследвачите му. Ерброу-младши летеше към него на помощ. Драконът се приземи, раздаде се рев и огнен език проряза въздуха. Йорш скочи върху гърба на Ерброу. Двамата прелетяха над изплашения град право към горната порта. Елфът позна портика и стълбищата, намери и арката с предсказанието. Драконът се спусна и започна да описва бавни кръгове около зданието, предоставяйки на Йорш възможност и време да разгледа и прочете надписа. Предсказанието обаче го нямаше — някой старателно го бе заличил. Нямаше никакво съмнение: по камъка се виждаха неравните следи от остро длето.

Един от стрелците се съвзе от ужаса: постави стрела в лъка, опъна тетивата и пусна стрелата. Ерброу потръпна и от гръдта му потече кръв. Йорш разбра защо драконите са измрели: техните покрития са меки като на змиите или на гущерите, по време на полет покритата с люспи гръд е напълно незащитена. Драконът незабавно се издигна във въздуха.

Насочиха се направо към Черните планини: прелетяха, както и първия път, над хълмовете, засадени с лозя и овощни дървета. Сега, когато в очите му не блестеше слънчевата светлина, Йорш разгледа множеството фигурки, които тичаха в различни посоки по зелената трева. Ала не всички се бяха разбягаха: близо до една ограда две мънички човечета стояха неподвижно и с вдигнати нагоре глави следяха техния полет. Последва къс вираж и драконът се гмурна зад върховете на Черните планини. Показа се върхът с пещерата-библиотека, а зад върха — морето.