Силвана де Мари
Последният елф (14)

Първа глава

Роби седна върху стъблото на поваленото дърво. Вдишваше дълбоко свежия въздух и разглеждаше далечните дървета в другия край на долината, чиито листа вече бяха започнали да пожълтяват. На поляната, под лъчите на изгряващото слънце, с ярки цветове блестяха последните летни цветя. Сред тях тя различи малките жълти цветчета, които майка й наричаше „кралски копченца“, сините камбанки и още едни, наподобяващи пухкави топчици: духнеш ли ги — пухчетата се разлитат и от цветето остава само стъблото.

Наближаваше есента. А това означаваше, че след нея ще дойде и зимата. Първо — есента, после — зимата. Такова е правилото.

Есен: малко кестени, малко качамак, няколко ябълки, студени крака и сополи от носа.

Зима: никакви кестени, жалко подобие на качамак, смътен спомен за ябълки, ледени крака и такава настинка, че сополите ти се стичат по гърлото и те карат да кашляш. През зимата можеш да се топлиш с дърва. Ала не в смисъл да гориш дърва — не, това беше забранено, но се налагаше да сечеш дървета: с тежката брадва, стъбло след стъбло, с пришки и мазоли по ръцете, с болки в хълбоците, раменете и ръцете; затова пък не ти е толкова студено. След това студът отново се връща, мазолите по ръцете обаче дълго не изчезват.

Успееш ли да оцелееш през зимата, идва пролетта. Означава да обикаляш фермите и да храниш добитъка, да поправяш оградите и да водиш кравите на паша. Тази работа радва децата, защото винаги се отваря възможност да задигнеш я някое яйце, я малко мляко. Но трябва да си много ловък, иначе горко̀ ти, ако те хванат, защото сега всички ферми принадлежат на графство Далигар, а за кражба дори и на едно яйце в Далигар те наказват с двайсет удара с тояга. Децата не можеха да четат, но знаеха, че двайсет удара са толкова, колкото са пръстите им на ръцете и краката. Гала имаше един пръст по-малко на ръката (веднъж цепеше дърва и не удари както трябва с брадвата), затова, когато я налагаха, тя получаваше един удар повече от броя на пръстите й.

През лятото с кръвта ти се хранят въшки и комари, но затова пък наоколо има много неща и дори най-глупавите — новаците, тези, които все още плачат — се изхитряваха да задигнат нещо за ядене, без да ги спипат. Тя беше ловка крадла. Нито един път не я бяха хващали. Поне през последната година. Преди две години, когато току-що попадна в Дома за сираци, я заловиха на местопрестъплението! Но тогава тя беше още малка. За да станеш ловък крадец, важното е да се съсредоточаваш. А когато в главата ти са майка ти, баща ти и някогашният ти дом, трудно е да се съсредоточиш. Дори и да се опитваше да не мисли за родителите си, достатъчно беше да си спомни за своята лодчица, боядисана в зелено и розово, или за парцалената си кукла, и очите й се пълнеха със сълзи. Но постепенно тя се научи да се съсредоточава и всичко тръгна добре. Повече никой не я хващаше на местопрестъплението.

Изведнъж пред нея изплува споменът за сушените ябълки; направо й се стори, че усеща техния аромат. Майка й режеше ябълките на парчета и ги слагаше да съхнат под навеса за дърва. Преструваше се на много ядосана, когато Роби се опитваше да отмъкне някое парче под носа й и я гонеше из целия навес. Щом майка й хванеше „крадлата“, я обсипваше с безброй целувки и двете се смееха като безумни. Сушените ябълки са по-вкусни в комбинация с топло мляко. През зимата Роби сядаше с куклата си до огнището и с удоволствие лапаше ябълкови парченца. Навън снегът, се сипеше на големи парцали и покриваше света с ослепителна белота, напомняща крилата на дивите гъски, през които просветва слънцето. Вечерта вкъщи се прибираше баща й и винаги носеше нещо вкусно за ядене. Той беше ловец, а освен това селянин, овчар, градинар, свинар, говедар, дърводелец, майстор по ремонт на покриви, строител на колиби и рибар и неизменно носеше вкусни неща за вечеря. Например пъстърва — през зимата е лесно да я хванеш в реката: правиш дупка в леда и не се налага да чакаш много.

Представата за печена пъстърва с розмарин предизвика болка в главата й и спазми в стомаха й. Роби прогони тези мъчителни спомени. Ако я хванат на местопрестъплението, по-добре е да не мисли за целувки. Тя сподави сълзите си. Всичко това са само детски слабости, а тя вече не е дете.

Утринното слънце я позатопли. В противоположния край на долината се виждаха две големи орехови дървета. Орехите са лакомство през цялата година: и събрани в торба, и когато са по дърветата. Достатъчно е само да обелиш с нокти горчивата кожичка и под нея се показва вкусната ядка, бяла като крилата на гъските, когато през тях просветва слънцето.

За съжаление ореховите дървета се виждаха добре от прозорците на къщичката, кацнала над разкривения Дом за сираци: беше много рисковано да тръгнеш към дърветата. Зад орехите растяха къпини. Те, разбира се, не засищат колкото орехите, но все пак са някакво ядене. Само че тези бодливи храсти се виждат добре от будките на охраната, а там непрекъснато стоят стрелците с лък. Независимо от голямата вероятност стражите да спят, не си струваше да се рискува. Засищането с воднистите къпини трае по-кратко от времето да ти мине болката от одраскването с техните тръни.

Роби затвори очи и под спуснатите й клепачи се появи образ, който постоянно виждаше, откакто я отведоха от дома й. Образът се появяваше само когато й се удаваше да затвори очи на тихо и топло място. Виждаше как принц със светли, почти сребърни коси, язди летящ дракон. Зелените крила на огромния дракон закриват цялото небе, но все пак пропускат слънчевата светлина. Принцът е облечен в дълга белоснежна туника също като крилата на дивите патици, понесли се в небето през есента. Принцът се усмихва, насочвайки дракона право към нея. Те летят към нея, идват да я вземат оттук. Да я вземат завинаги. Видението възникна от само себе си. Отначало беше неясно: нещо бяло върху нещо зелено. Ала с всеки изминал ден образът ставаше по-ясен: най-напред тя съзря принца и дракона, които летяха в мъгла и постепенно те сякаш се приближаваха все повече до нея. Колкото и да се мъчеше, тя не успяваше да измисли нещо подобно — видението се бе появило от само себе си, като вълшебство.

Роби прогони видението. Що за глупости! Вече няма дракони, те са били отвратителни и злобни животни и са ги изтребили преди много векове. Добрите принцове също са изчезнали или навярно са отишли в други земи; във всеки случай, от незапомнени времена за тях не се е чувало нищо.

Отвори очи. Точно пред нея към небето литна ято яребици, осветени със златиста светлина. Чу се пърхането на крилата им и за миг те изпълниха небето с тюркоазен цвят. Птиците излетяха от глоговите храсти, които не се виждаха нито от дома, нито от стражевите кули. Нейният баща беше ловец. Ако беше жив, щеше да извади лъка си и на вечеря, тя и майка й, щяха да ядат печена яребица с розмарин. Баща й се казваше Монсер. Беше едър, силен и здрав като дъб, с черна коса като косата на Роби. Майка й щеше да оскубе яребицата и да обшие с меките пера жакетчето на Роби, за да го направи по-топло и по-красиво. Майка й се казваше Сайра. Имаше тъмноруса коса и правеше най-вкусните ябълкови палачинки в цялата долина.

Роби стана. Дръпна окаляната си туника от груб сивкав коноп към коленете в опит да се посгрее, но туниката беше прекалено къса. Тя не разполагаше с лък и стрели като баща си, но също като него знаеше, че тюркоазните яребици са храна. Охранени от изядените през дългото лято безброй пеперуди, червеи и хлебарки, птиците снасят яйцата си в началото на есента. Пеперудите, хлебарките и червеите също стават за ядене, но когато няма нищо друго за ядене, яйцата са едно от най-вкусните лакомства на света. Щом изядеш едно яйце, гладът изчезва, а студът и страхът се притъпяват.

Огряната от първите слънчеви лъчи долина лежеше пред Роби като на длан, а планините в далечината се оцветяваха в синьо. По върховете им блестеше първият сняг. Роби се огледа внимателно. Събуди се първа, останалите все още спяха. От общата спалня се чуваха обичайните детски стонове и кашлица, от каменната къщичка — равномерното похъркване на надзирателите. „Почтените покровители на Дома за сираци“, Страмацо и Тракарна, съпруг и съпруга, наричани с недотам нежното прозвище „хиените“, спяха в истински дом с истинска камина. Будката на охранителите се намираше надалече и оттам не се виждаше ниската част на долината. Хиените твърдяха, че охранителите са необходими, за да защитят децата в Дома за сираци, ако внезапно някоя злонамерена личност се появи незнайно защо: може би с намерението да открадне всичките въшки на децата — тяхното единствено богатство. В действителност без охранителите нито едно от децата, дори най-малкото и глупавото, не би останало на това ужасно място в компанията на двете хиени и тяхната тояга. Защо да стоят? Да не би, за да ядат кашата с червеи, да работят до изнемогване, да ги бият, а в зависимост от сезона да умират от студ или комарите да ги изяждат живи.

Роби се спотаи, за да се убеди, че всички спят и никой не я гледа. Дори да намереше нещо в някое птиче гнездо из пущинака, на орехово дърво или в храст сред бодлите, беше длъжна да предаде намерената храна. Ако някой изядеше нещо сам, действието му се приравняваше към престъплението кражба. Кражба и егоизъм. Егоизмът също се смяташе за страшно престъпление. Родителите на Иомир, най-добрата приятелка на Роби, били егоисти. ЕГОИСТИ, е-го-и-сти — така на срички повтаряше Тракарна. Означаваше, че родителите на Иомир са се опитали да платят по-малко данъци от определените им със смехотворното оправдание, че в противен случай техните деца щели да умрат от глад, и нагло заявявайки, че зърното и фасула, които са отгледали на своята земя, докато са превивали гръб и са храчели кръв, принадлежат на тях, а не на графство Далигар.

Колкото до родителите на Роби… тя просто се стараеше да не мисли за тях. Прогони тази мисъл. Поне в момента. Не и преди да намери гнездата на яребиците.

Тръгна бавно към пущинака. Стараеше се да се движи не по права линия, а на зигзаг. Ако някой я види, тя ще си даде вид, че просто се разхожда. Разбира се, умрелите от глад момичета не се отправят към пущинака просто да се поразходят… Но Тракарна и Страмацо не блестяха с ум, затова можеш да им кажеш, че си сънувал страшен сън и искаш да го забравиш. Страшните сънища в Дома за сираци бяха нещо обичайно.

Роби навлезе в място с висока трева, клекна, за да не я видят и допълзя до храстите. Гнездото се намираше на височината на очите й, едва не го блъсна с носа си. Вътре лежаха две яйца — два пъти нямаше да чувства глад! Яйцата бяха малки, а светлокафявите им черупки — напръскани със златисти петънца. Роби взе в ръка едното и почувства колко гладка и топла е черупка му.

Майка й често я прегръщаше и повтаряше, че когато човек е щастлив, но тези, които са го обичали, вече ги няма, те ще се връщат от царството на мъртвите, за да бъдат до него. За момент момичето затвори очи: дали пък сега родителите й не бяха наблизо? Роби отвори очи, погледна своето съкровище — две яйца от яребица — и пристъпи към действие. Изяде едното веднага: проби в черупката малка дупчица, като го чукна леко в едно клонче, и с животинска радост започна да го пие: първо изсмука белтъка, а после най-вкусното — жълтъка. Изпи го бавно, с наслада, капка по капка.

С второто яйце нещата се оказаха по-трудни. Първоначално си помисли веднага да изяде и него. Никой не може да ти отнеме и открадне това, което ти е в стомаха. Но две яйца са прекалено много: ако стомахът, свикнал да е наполовина празен, не може да задържи храната, те заболява и повръщаш. А освен това, колкото и да ядеш сутринта, вечерта стомахът ти пак се свива от глад. По-добре е да се яде по̀ малко всеки път. Роби облепи второто яйце с пръст, зави го в трева и го скри в джоба на туниката си — не в големия джоб, където държеше инструментите за работа, а в другия, тайния. С помощта на игла — голям трън — и парче канап, което бе откраднала от чувалите, където държаха брашното за качамак, тя беше направила в една гънка от вътрешната страна на сивата си мръсна конопена куртка нещо като малък склад. В този „джоб“ всякога можеше да скрие нещо.

Един ден без глад. Роби вдъхна дълбоко свежия утринен въздух — денят обещаваше да бъде хубав.