Силвана де Мари
Последният елф (4)

Четвърта глава

Зората сипна. Беше малко по-светла от обикновено сиво разсъмване. Не валеше дъжд и тук-там по небето се виждаха светлосини ивици.

Първи стана мъжът. Протегна се, вдиша дълбоко и си помисли колко хубаво ухае въздухът. На мокри листа и гъби. Наистина хубав аромат: Погледна жената и малкия елф — и двамата още спяха. Събра си багажа, нарами торбата и пръта със закрепената на него топка с огъня, взе кожената си дреха, с която бе завил малкия елф, и потегли на път. Докато слизаше от хълма, се обърна и погледа още веднъж жената и малкия елф — две спящи фигури около останките от огъня. Малкият елф така трепереше от студ, че се виждаше отдалеч. Мъжът се върна, съблече кожената си дреха, зави с нея малкия и разпали огъня. После отново пое на път. По средата на хълма пак се обърна да види двете спящи фигури до горящия огън. След половин миля се обърна за пореден път. Светлината на пламъците се смесваше с отблясъците на изгряващото слънце — най-после, след месеци, то се бе появило за няколко минути на хоризонта. И от това разстояние двете фигури все още се виждаха. След като дълго ги гледа, мъжът бавно се върна назад.

Седна на един камък и зачака.

Най-напред се събуди малкият елф.

И отново над блатото се разнесе страшен вик. Дълъг вик, който носеше в себе си цялата мъка на света.

Елфът вика дълго срещу ужасяващата дреха, направена от кожа на трупове. Плачът му не спираше: малкият издишаше, поемаше въздух и новите му хлипания подхващаха ехото на предишните. Междувременно слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад облаците, докато отново заваля дъжд. Тримата тръгнаха на път.

Неочаквано вятърът довя перо от пъдпъдъка и то веднага бе разпознато — по миризмата или по мислите, които предизвикваше, не стана ясно — че принадлежи на покойник. Пак започна дълга серия от сърцераздирателни ридания. Обзет от безутешност, малкият не видя един корен и се спъна в него: последвалото спокойно хленчене продължи до обяд. Тогава ловецът го заплаши, че ако не престане да плаче, ще го набучи като на шиш. В резултат писуканията от ужас не спряха до вечерта.

С падането на здрача малкият елф изпита ужасен глад. Гладът, който се пораждаше от стомаха му, стигаше до главата му, минаваше през студените му крака, а по някакъв начин и през премръзналите му уши. Малкият се впусна подробно да описва усещането си, ала не успяваше да установи дали това е някаква празнота, липса на нещо, или самата враждебна реалност.

Постепенно неговият монолог засегна страданието въобще. Впрочем, не ставаше ясно дали страданието е неблагоприятно само по себе си, дали чисто и просто с липса на радост, или само липса на благополучие. А защо не? Липсата на благополучие, всъщност, е по-голямо страдание от обикновената липса на радост. А ако липсва и едното, и другото, се създава впечатлението за постоянно състояние, почти нормално, ако може да се каже така.

Но всичко това — общо казано. А що се отнася до страданието, беше ли им разказвал за тресчицата, пъхнала се под нокътя на големия пръст на десния крак? Или беше на левия? Ах, не, беше на десния, да, точно сега си спомни. Тресчицата се пъхна и баба му я извади с игла, с ИГЛА. И сега му прилошава, само като си спомни. Беше ужасно, УЖАСНО. А за онзи път, когато падна и си раздра лакътя? Кръвта му излизаше отвътре и се разпръсваше навън. Просто кошмар, КОШМАР. На левия лакът. А нокътят беше на големия десен пръст на крака: сега вече е сигурен. Дали раната е останала? Да им я покаже ли? Раната. Сигурни ли са, че искат да я видят?

Малкият се впусна за трети път в подробности кога е хванал настинка, колко сополи, с какъв цвят и гъстота му излизали от носа през различните стадии на болестта, когато по пътя попаднаха на зелени храсти, които и жената, и мъжът определиха като розмарин. За първи път от сутринта малкият елф млъкна.

Вървяха по склон, покрит от кестенова гора и листокапни борики. Най-неочаквано след един завой се появи Далигар.

Разположен на дъното на малка долина, по двата бряга на неголяма река, градът изглеждаше приказен. Виждаха се много къщи с ярки светлини по прозорците, за да осветяват подострените дървени колове, защитаващи градските стени. Прозорците се отразяваха в тъмните води на крепостния ров, но сякаш, това не беше достатъчно, защото горяха огньове — по един на всяка от кулите, разположени върху солидните защитни стени, по които стояха войници, въоръжени с лъкове. По защитните стени имаше и факли — по една на всеки шест крачки — и двойки войници с алебарди, и те също се отразяваха във водата на рова. Вдигнатият подвижен мост, също като защитните стени и кулите, беше ограден със стърчащи подострени колове, насочени с острието навън. Всичко това придаваше на града вид на огромен таралеж.

— Не изглеждат много гостоприемни — изкоментира ловецът, докато разглеждаше картината.

— Напротив! — възрази малкият. — Всички запалват светлини, когато очакват приятели. Където има толкова много свещи, има и кочани царевица. Там ще бъде хубаво. Ще има трапези с царевични кочани и топли кестени, и още свещи! Навярно имат и посуда за хранене. И истинско легло. Големи камини. Отиваме ли?

— Не, сега те спят. Ще се измъкнем утре, заобикаляйки отдалече.

— Защо?

— Защото техният гостоприемен и празнично осветен подвижен мост е затворен като неразтворена мида. Защото изглежда като едно от онези места, където е трудно да се влезе и още по-трудно да се излезе.

— Какво е мида?

— Нещо, което живее в морето, в голямата вода от другата страна на Черните планини.

— Яде ли се?

— Никога не бива да се ядат! Мидите са живи същества, раждат се, умират, мислят, а някои дори пишат стихове. Да оставим настрана подвижния мост и оградите. Ти си елф, а елфите могат да живеят само в някое „място за елфи“, но това не е такова. Появим ли се в града с теб, ще ни обесят на някоя от онези страшни кули, преди да се зазори повторно. А какво ще стане с теб, лично аз предпочитам да не го изяснявам: като заловят такива като теб извън „място за елфи“, ги чака зла участ. Много зла.

Мъжът и жената свалиха от рамо торбите и започнаха да събират дърва и шишарки за огъня. Ловецът отсече два големи клона, подпря ги един срещу друг и те образуваха малка колиба — по-скоро приличаше на леговище — за да ги подслони през нощта. Жената събра мъх, папрат и суха трева и я застла, та да спят на меко.

— Между другото — обади се жената — елфите са настанени в „местата за елфи“ от незапомнени времена. Има много сурови присъди, ако някой от вас се осмели да ги напусне. Ти как така си тръгнал да обикаляш света?

— „Мястото за елфи“, където живеех аз, потъна във водата — отговори малкият.

При спомена душата му се сви. Лицето му отново се разстрои и от тъгата очите му се обезцветиха, добиха сивкав цвят, където синьото се губи като цвета на небето в локва.

— Потъна ли? Водата всичко ли заля?

— Да, всичко остана под водата, а и баба ми каза да вървя.

— Да вървиш къде?

— Не знам. Да вървя.

— А баба ти защо не направи някакво вълшебство? Например да изпари водата, както се изпаряват локвите през лятото… или нещо подобно.

— Това можеш да го правиш с малко вода. С една паница вода. А не когато водата залива целия свят. Пък и мама отиде на мястото, откъдето не се връщат. За мен тя беше моята майка, а за баба — нейната дъщеря. И баба не можеше да прави повече вълшебства. Когато ти е много, много тъжно, вълшебството се удавя в тъгата, както муха — във вода. Обаче баба знаеше как да го прави. Ако мислиш много силно за нещо, то става истинско. Но ако в главата ти е много тъжно, от главата ти също излиза само тъга. Ако ти си тъжен, не можеш да запалиш дори огън. Ние имахме огън, защото той постоянно гореше в огнището. Ако угаснеше, щяхме да останем без огън, защото баба нямаше повече сили и аз бях много малък. След това дойде водата и огънят в огнището угасна, после дойде друга вода и след нея друга, и баба ми каза: „Върви!“.

— Да вървя къде? — попитах аз. — „На всяко друго място, но не и тук. Водата заля всичко и отнесе дори местата на пазачите. Няма кой да те спре. Върви! Аз съм твърде стара, но ти ще успееш. Върви и не се обръщай назад!“ И така аз тръгнах. Крачка след крачка в тинята и във водата. Все пак се обърнах назад. В „местата за елфи“ колибите нямат нито врати, нито прозорци. Те са големи, отворени дупки. Затова видях как баба седи на своя стол, а водата се покачва… После се виждаше само водата.

Малкият заплака — спокоен плач от леки, едва доловими хълцания.

Мъжът и жената запалиха огън, използвайки огъня от желязната топка на ловеца. Разтърсиха се из храстите и събраха цяла шепа кестени. Опекоха ги и дадоха почти всичките на малкия елф, защото те, странно, но и двамата не изпитваха глад.

Малкият ги изяде бавно, троха по троха, за да удължи яденето и удоволствието. Тъгата му се разтвори в топлата мекота на кестените.

Преди да заспи, елфът помисли за име на кучето, което имаше същия цвят като кестените, но то можеше да бяга и лае, а кестените стояха неподвижни и не издаваха звук, не идваха да го близнат по бузата и не въртяха опашка. Но и името „Кестен“ се оказа неподходящо. Трябваше да измисли нещо по-хубаво. Ала преди да успее, заспа близо до огъня между мъжа и жената, завит в стария вълнен шал.