Силвана де Мари
Последният елф (11)

Единайсета глава

На разсъмване мъглата се вдигна. Отправиха се с бодри крачки надолу по течението на ручея. След няколко часа заваля ситен дъжд, но не им попречи да продължат пътя си.

Към обяд стигнаха до реката. Къпиновите храсти се смениха с високи кестени и вече можеха да вървят бързо и с пълни стомаси. Ядоха кестените сурови в движение, за да не губят време да палят огън и да ги пекат.

Реката стана по-широка. Небето се проясни. Дъждът престана. След последната извивка на реката се показаха три къщи, обградени от нива с царевица и лозе. Това несъмнено беше Арстрид — последното от обозначените на картата села. Наоколо се виждаха зелени поляни и обширна кестенова гора, а в дъното се издигаха височини. Черните планини не бяха далече. В центъра на селото, над голям меден котел, се пушеха на скара дузина пъстърви. Около къщите растяха натежали от плод ябълкови дървета. В малък залив се клатеха три средно големи лодки, привързани с дебели въжета към здрави колове. Десетина хубави овце и няколко кози бродеха по пищните поляни и сред кестени. Всяка къща имаше комин, от който се виеше тънък дим.

— Навярно, преди да започнат Безкрайните дъждове, навсякъде е царял такъв мир и благополучие — тихо каза жената.

Жителите на селото, дузина мъже и жени, и неопределен брой деца, обградиха новодошлите. Дрехите им бяха от грубо обработена вълна, някои боядисани в синьо. Те заразглеждаха износените жълти дрехи на малкия и елфския лък в ръцете на ловеца, ала не показваха ни най-малък страх или недоброжелателност.

Пръв заговори ловецът. Поздрави вежливо, представи се и попита може ли да купи храна, лодка и дрехи.

Жителите не отговориха веднага. Събраха се на нещо като съвет и един от тях, най-възрастният, висок старец с къса бяла брада, попита с какво смятат да платят.

— С истинска монета от чисто злато — предложи ловецът.

Последва, така да се каже, безкрайно пазарене. Но, уви, безуспешно: старецът искаше не по-малко от три монети. Наложи се ловецът да отстъпи и да приеме.

В края на краищата сделката се състоя. Пътниците избраха неголяма, но здрава лодка. Ловецът натовари в нея мях с козе мляко, голяма торба с ябълки, една по-малка с кочани царевица, с пушена пъстърва и стафиди. Купиха още туника, чифт гащи и дълъг вълнен син плащ за Йорш, който най-после се избави от грубите и износени жълти парцали.

— Другият елф също беше облечен в синьо — спомни си старецът, — този, дето мина оттук преди няколко години. Той ни продаде за три монети котела на изобилието и съгласието.

— Какво, какво?

— Котелът на изобилието и съгласието — повтори старецът, посочвайки кръглия меден съд, над който се опушваше рибата.

Котелът наистина изглеждаше необичайно. Напомняше огнище: с двойно дъно, където горяха дървените въглища, и с дупки в горната част, откъдето излизаше димът.

— Докато котелът гори, сме защитени от нужда и спорове. Дъждът при нас вали рядко и навреме, а откакто елфът си замина, не сме имали нито един спор. Преди това се карахме най-малко по три пъти на ден и не всякога кавгата завършваше с добро: всички тук ни бива с ножа. Платихме на елфа три златни монети, същите тези, които ни дадохте за храната, лодката и дрехите. Вижте, едната от монетите е кръгла, а втората е олющена от едната страна. Малкият като че ли е негов син, така ли е? На нас ни беше приятно да имаме работа с вас. И то не само защото ни върнахте нашите пари. Ако и вие носите със себе си изобилие и съгласие, ще се радваме да ви помогнем.

— Не смяташ ли, че едната от трите монети ще ни помогне по-добре да носим изобилие и съгласие? — направи последен опит да се пазари ловецът.

— Сигурен съм, че ще се справите и без нея — спокойно отговори старецът. — Преди да си замине, предишният елф ни изнесе цял урок за търговията и сделките… Той наистина беше необикновено същество.

Стана ясно, че да се пътува с лодка е истинска наслада. Не е необходимо да правиш нищо: само лежиш по гръб, а течението те носи в нужната посока. Лодката се оказа удивително удобна. Малък навес предпазваше от дъжд, а имаше и железен мангал, на който можеха да пекат кочаните и да се постоплят.

Сутрин и вечер пътешествениците слизаха на брега да събират сухи клони, а кучето бягаше, за да се раздвижи. По скалистите брегове на реката понякога се срещаха тесни пясъчни ивици, но местата бяха все така пусти. За пръв път в живота си те не чувстваха глад. Малкият елф дори позволи на своите спътпици-месояди да изядат по някой и друг залък пушена пъстърва.

С всеки изминал ден планините се приближаваха: през по-голямата част на деня лодката пътуваше под сянката на върховете им. Потънал в мълчание, малкият елф седеше близо до мангала с книжката в ръце.

— Баща ти, изглежда, е бил много силен във вълшебството — подкачи го една сутрин Монсер.

— Баба казваше, че не е. Вълшебните сили не са еднакви у всички — у едни те са по-силни, у други — по-слаби. Според баба татко бил най-слабият вълшебник от всички елфи, които познавала. Бил способен единствено да запали огън. И то, когато му вървяло и вятърът духал в нужната посока. А баба можеше да възвари водата без огън и да премахва брадавици с билки.

— И как тогава баща ти е успял да превърне онова село в богато и мирно място? Как е спрял дъждовете?

— Не знам. Не виждам никакъв смисъл в това!

Сега лодката плаваше почти постоянно в сянката на планините: реката течеше през страховито дефиле. Отвесните скали се издигаха на главозамайваща височина. Небето над главите на пътешествениците се бе превърнало в успореден на реката коридор, ограден от огромни скални стени.

На най-високата скала се открояваше голяма канара, наподобяваща постройка. Високият стълб от дим, издигащ се над скалите, отнесе и последните съмнения относно предназначението на каменната маса. Скоро се показа и огромен надпис, изсечен направо в канарата:

HIC SUNT DRACOS

„Тук има дракони“ — букви от азбуката на втората руническа династия, както им обясни малкият елф.

С помощта на веслата мъжът успя, въпреки бързото течение, да насочи лодката към брега и да я завърже с въжето си към една отвесна скала. В цялото дефиле единствено на това място можеше да се акостира. Носът на лодката се вряза в храстите. Оказа се, че те скриват съвсем тънка пясъчна ивица, широка има-няма две крачки. Зад нея се издигаха тесни и почти отвесни стъпала, издълбани в скалата.

Малкият се наведе над картата.

— А-а, сега разбирам какво е нарисувано тук. Водопад. Дочувам шума му. Не можем да се върнем назад по реката, срещу течението, а напред има водопад… Остава само един път — нагоре по стъпалата!

Пътешествениците се заизкачваха по стъпалата. Пътят беше труден: стъпалата, тесни и стръмни, на места бяха обрасли с мъх и затова се оказаха хлъзгави, а някои бяха и напълно разрушени. След няколко часа вървене най-сетне видяха слънцето. От височината, до която се бяха изкачили, се откри гледка към водопада: отвесната водна стена преливаше във всички цветове на дъгата. Вървенето нагоре ставаше все по-трудно и пътниците се спираха все по-често, за да си поемат дъх. Вече преваляше обед, когато се добраха до височината. Зад Черните планини се простираше огромна обширна равнина, а зад нея различиха синя ивица, сливаща се на хоризонта с небето. Морето! Те виждаха морето! Малкият елф се ободри. Умората му изведнъж изчезна. Гледаше морето, както някога го бе гледал баща му.

Стъпалата изведоха пътниците на пътека, която завършваше до невероятната каменна постройка. Сега тя се виждаше добре. Беше издълбана навътре в канарата, чийто връх се губеше в плътните и гъсти облаци. Над входа беше изсечено:

HIC SUNT DRACOS

Малкият елф бе достигнал целта си! Беше успял!

Мъжът вдигна лъка със стрела и опъната тетива. Жената стискаше малката брадвичка. Кучето изглеждаше неспокойно и подозрително душеше всичко наоколо.

Малкият се приближи до гигантската врата, осеяна с надписи от първата руническа династия.

— Какво е написано там? — попита мъжът.

Малкият се зае да разчита думите. Въпреки че ужасът стискаше сърцето му като железни клещи, той ликуваше. Съдбата му лежеше пред него. Само няколко крачки го деляха от неговата съдба.

— Забра… нено, забранено… плю… ене… Забранено плюенето.

— Забранено плюенето??? Не може да бъде! Сигурен ли си?

— Да — Йорш също беше смаян.

— Я виж ти! Прекосихме половината свят, едва не издъхнахме по тези проклети стъпала…

— Не бяха чак толкова ужасни…

— Не бяха толкова ужасни, защото те носих на ръце! Онези стъпала са повече от капките в морето! И ги изкачихме, за да дойдем и да прочетем, че плюенето било забранено?! А къде е кръгът, бъдещето, слънцето на новата пролет? Виж по-добре дали има още някакви драскулки.

— Забранено е да се плюе, да се тича, да се правят трохи и да се вика. Преди влизане е задължително да си измиеш ръцете — прочете малкият елф.

В този момент вратата се отвори…